Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02 17:38 - АЛЕЛЕЙЛЕЛА ПРАЙД
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 89 Коментари: 0 Гласове:
3



 ОТЕЦ ВЛАДИМИР ДОЙЧЕВ

imageИма една история, която не ми излиза от ума. Сигурно знаете, че Малашевските гробища в столицата са доста големи. Новите парцели са на единия край, а църквата – на другия. Делят ги може би 2-3 километра. И така, веднъж след едно Опело човекът от погребалната агенция заразпитва опечалените как искат да стигнат до гроба – пеш или с автомобили. Почти винаги в такива случаи започва тиха агитация в полза на колите… Кой знае защо го правят – дали от грижа за и без това обременените „клиенти“ или за да се „свърши по-бързо работа“. Важното е, че най-често прогресът побеждава традицията и хората се разпръсват към автомобилите си. Аз пък се насочих към катафалката, защото нали нямам кола… Тя е стар бял микробус. Каросерията му е празна. Там слагат ковчега с покойния. Отпред се качват двама гробари. До тях, настъпвайки расото си, се натиках и аз. И траурната колона потегли…

Гробарите са особени хора. Имам чувството, че гледат на смъртта като на грозна колежка. Забелязват я само при професионални ангажименти, но не емоционално. Затова още с качването си пуснаха радиото. Този път от него се стичаше песен на някаква (вероятно) Много Важна Персона:

„Танцува ни сеее,
целува ни сеее,
адреналин кипи в нощта,
флиртува ни сеее,
и прави ни се от забранените неща…
алелейлела.“

И така си пътуваме, значи,… с белия микробус към прясно изкопаната дупка на „новия парцел“. Накъдето и да завъртиш глава виждаш само гробове. Докъдето ти стига погледът. Зад гърбовете ни се вози самата смърт. А ние си слушаме „Алелейлела“. Когато песента най-после свърши, започнаха новини. Съобщиха кой е станал министър, кой е спрял да бъде министър и кой ще си остане министър, каквото и да се случва. Вероятно съм се замислил и съм пропуснал обичайното за такива радиостанции изречение: „Това беше обедната емисия, сега вече знаете най-важното!“

На връщане дори аз, претръпналият към такива случки, си мислех, че станалото не е нещо обикновено, а литература от най-високо качество. Човешкият живот е по-пъстър от всеки роман. Този епизод от всекидневието на свещеника съдържаше една много ярка метафора. И няколко дни по-късно тя отново се оделотвори пред очите ми, но този път в гигантски мащаб.

Беше събота. Задушница. Специален ден… (Ако не знаете колко специален ден е, то е защото вероятно се криете от смъртта.) Същия ден, в центъра на София, имаше пъстър, разноцветен, шарен и весел парад на греха. Потоци от хора се връщат от гробища, а на техния фон розови танци, настояващи да изкрещят колко се гордеят с нестандартната си сексуалност. Това се казва истинско и безапелационно… алелейлела.

Как реагираха на това обичайните гласове на обществената съвест ли? Ами… никак. Може би от боязън да не нарушат политическата коректност. В днешно време това би изглеждало като прегрешение, което далеч надвишава по тежест престъпването на която и да е от Божиите заповеди. Ново време – нови заповеди… И в крайна сметка – нова представа за морал.

„Какво толкова?“ – биха казали мъдреците на този свят. „Нужна е любов!“ Сега нали само за това се говори. Каквото и да стане – все е нужна любов. И тя все някак си убягва. Днес често любовта се бърка с любовчийство. Едно тиранично любовчийство, което се изисква от всички ни с особено дръзко настояване. Но на чужд гръб е лесно. Сядаш в студиото на някое телевизионно предаване, в сладкарница, в кръчма и разсъждаваш какви трябва да са свещениците, какво трябва да правят владиците, как нямат любов и т.н. А скрит зад анонимността, която може да даде интернет, е още по-лесно. Но така или иначе, от телевизионните студия или домашните компютри до гробищата има километри. И те не са 3 или 4. Много път е…

Започнах да пиша този текст, за да защитя „моите“ покойници. Моите приятели – покойниците. Защото и те имат права. Но никой не се бори за тях! Поменът за починалите не е някаква абстракция. Той има свои конкретни измерения. Конкретни лица. Дори и да става дума за хора, отишли си преди векове. Ако седна да ви разказвам ежедневието на свещеника, ще се получи не кратък текст, а голяма книга. Изпращал съм всякакви личности до вратата на смъртта. Млади и стари, бедни и богати. Такива, с които беше приятно да общуваш. И такива, които бяха тежки дори за гледане. Никой не вижда тази част от ежедневието на свещеника, освен Добрият Бог. Ходил съм при хора, които угасват бавно в нечовешки мъки. Спомням си как един човек ми каза от смъртния си одър: „Отче, наблюдавам те от доста време, много си мек. Защо не изобличаваш греха? Защо не го наричаш с истинското му име? Ти си свещеник. Кой, ако не ти, трябва да го прави?… Страх ли те е?“ Наведох глава. Беше попаднал в десетката. Той продължи: „Няма от какво да те е страх! Ти служиш на Бога!“ Болката и търпението му в нея го бяха направили мъдър като атонски старец…

Всички те, всички на които съм затворил очите, ми показаха чудото на Божията грижа за човека. И всички те са достойни. Всички те са прекрасни. Всички те са ми приятели. Не съм забравил нито един от тях. Нито очите им. Нито предсмъртните им изповеди. Не съм забравил как гледа човек, преди да изпусне последния си дъх. Нито спокойствието, което те наляга след това. Абсурдно е. Да! Но молитвата след това върви леко. Това не е учебник. И не е академично мрън-мрън. Това е самата реалност. А знаете ли какво ще ви кажа? Реалността понякога мирише. Веднъж изповядвах една много тежко болна жена, която се беше залежала. Лекарите и санитарите знаят за какво говоря. Цялото й тяло беше в язви. Прибрах се вечерта вкъщи. Обадих се на един приятел свещеник и му казах: „Миризмата на разлагаща се плът ме преследва. Не мога да се отърва от нея…“ И знаете ли какво ме посъветва? Изобщо не започна да мъдрува, а само приятелски ми каза: „Сипи си 50 грама алкохол и ги глътни наведнъж.“ Беше съвет, роден от опита. Така миризмата си отиде. Но споменът за погледа на жената, вперен в мен, остана. Въпреки това, което се случваше с нея, тя беше прекрасна…

Мога да ви разказвам още много такива истории. Но мисля, че не е нужно. Важно е да разберете за какво говоря. Не казвам всичко това, за да съчувствате на свещениците, а за да съчувствате на покойните. Да не ги забравяте. Да не забравяте това, че тяхната надежда, тяхното упование беше в Божия Закон. Но дори и да не беше така, пак по същия Закон те ще бъдат съдени.

Насред спомена за смъртта, която очаква неминуемо и нас, ние пеем „Алелейлела“. И се радваме, че нарушаваме Божията правда. Купонясваме, стъпили върху вечното нещастие, сякаш е платформа на голям камион. Кършим полуголи тела в ритъма на смъртоносни хитове. И го правим с гордост. Ето това подготвя културата на съвременния свят – една политкоректна гибел.

Само каква картина. Една срещу друга смъртта на тялото и смъртта на душата. Алелейлела…

Коренът на всичко е много прост и обикновен. И той е в липсата на истинска любов. Предполагам, че дори и психолозите лесно ще си обяснят това, че когато някой много говори за нещо, то е защото му липсва. Компенсаторно е. Ние обичаме себе си. Своите си неща. Това да изглеждаме умни и готини. Но, както казах, любовта винаги има конкретни измерения. Конкретни лица. Включително и на такива с различна сексуалност. Аз съм свещеник. Срещал съм и подобни хора. И през ум не ми е минавало да гледам на тях по различен начин. Нито пък се интересувам кой с кого си ляга, освен ако той не реши да ми сподели като на духовник! Всеки човек има нещо, с което се бори. Аз наистина се гордея с тези, които се опитват да водят битка с греха си. Но както казва пророк Исаия: „Горко на ония, които злото наричат добро…“ (Ис. 5:20). „Горко“, защото такъв човек върви към погибел. И ако искаме да постъпваме по любов, сме длъжни да кажем на вървящия към бездната, че ще падне. Ако не го направим, а вместо това му се радваме, значи сме лицемери, на които изобщо не им пука за душата на брата. Нещо повече. Ставаме съучастници. „Кога кажа на беззаконника: „бездруго ще умреш!“ а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да бъде жив, – тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря от твоите ръце“ (Иез. 3:18).

Задушница може да бъде всичко друго, но не и празник на погибелта. Приемете тези думи в един по-широк смисъл. Гробищата могат да бъдат всичко друго, но не и подиум, на който се пее „Прави ни се от забранените неща, алелейлела“. Това е ужасяващо. Но знаете ли кое е най-лошото? Че ужасяващото не ни ужасява. Имаме подготвени думи, с които да оправдаем липсата на съпричастност с онези, които са си отишли по плът от нас. Имаме си и удобни тези за липсата на съпричастност към хората, които погубват душите си пред очите ни. И което е най-лошото, можем авторитетно да обясним липсата на съпричастност към собствената си вечна участ…

Не знам дали покойниците могат да четат какво пишем в книги или в интернет. Но за всеки случай ще го кажа, пък Ангелите ще го предадат: Да, приятелю, понякога ме е страх да наричам нещата с истинските им имена. Но поне опитвам. Моли Бога за мен!

П.П. Снимката е от онзи парцел на Бакърената фабрика, който наричам „тъжния“. Там погребват хората, които са без близки. На някои от кръстовете дори няма имена… Ние сме им близки… Ние не сме им близки…

 

От книгата „Срещи със смъртта“




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 2740303
Постинги: 5071
Коментари: 2681
Гласове: 1074
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728