Ние се приближаваме към Великия пост, до чието настъпване остават две седмици. И първият звън на камбаната, напомнящ ни за пътя на покаянието, който ние ще изминем в дните на поста, бяха думите, които звучаха в храма миналата неделя: „Двама човека влязоха в храма да се помолят…” (Лк. 18. 10).  А днес за нас прозвуча още един звън на камбаната, когато чухме: „Един човек имаше двама сина…” (вж. Лк. 15:11). С тези думи започва притчата за блудния син, която Църквата ни предлага да чуем две седмици преди началото на Великия пост, за да поразмислим за това, което е казано в нея.

Днес ние чухме притчата за блудния син, в която се разкрива цялата бездна на човешкото безразсъдство и егоизъм. И в същото време чрез тази притча пред нас се разкрива цялата бездна на Божествената любов и милосърдие.

Ние чухме, че един човек имал двама сина. По-малкият казал на баща си: „Дай ми тази част от имота, която ми се полага. Аз не желая да дочакам смъртта ти, а искам сега да получа своя дял”. И бащата му дал това, което той поискал. Ние можем да се запитаме, защо бащата не отказал на по-малкия син? А защо Бог не ни отказва, когато ние молим зае нещо или нещо искаме. Ние винаги не искаме спокойно и търпеливо да чакаме докато Господ ни даде това, което е необходимо, но се стремим да получим тук и сега. Господ снизхожда към нашата немощ и много често ни дава това, което искаме, даже ако ние още не сме дораснали до това и не сме готови да съхраним полученото.

Какво направил по-малкият син, как се разпоредил той с тази част от имота, която му се полагала? Той отишъл в далечна страна и пропилял богатството, което му дал бащата. А после в тази страна настъпил глад, блудният син започнал да недояжда и си помислил, че в дома на баща му слугите и наемниците нормално живеят и се хранят, а той тук, в тази далечна страна, умира от глад. И тогава той решил да се върне при баща си, но не да моли за възвръщане на синовното му достойнство, защото вече бил получил всичко, което му се полагало като син, но да моли да бъде приет в числото на наемниците.

С тази мисъл, повтаряйки за себе си заучените формули, този човек се отправя в родната страна и не знае как ще го посрещнат. Но когато бащата вижда своя син, идващ отдалече, тича насреща му и не дава на завърналия се възможност да изговори по-рано формулираната и заучена фраза. Той успява само да я започне, а баща му се хвърля на врата му и не иска да слуша това, което синът се готвел да му каже, защото родителското сърце преливало от радост: синът се завърнал! Бащата не пита сина къде и как е прекарал цялото това време, какво е направил с наследството − той просто се хвърля на шията му, казва на слугите си да му дадат най-добрата одежда и пръстен, който синът да надене на ръката си, да заколят угоеното теле: „Нека ядем и се веселим” (вж. Лк. 15:11-32).

Тази притча ни говори за любовта към Бога по отношение на всеки от нас, а също за това, че ние, бидейки синове и дъщери на Бога, никога, при никакви обстоятелства не можем да загубим това достойнство на сина или дъщеря. Човек може да прави всичко което е угодно по отношение към Бога: да Го обича или не, да вярва в Него или не, да изпълнява Неговите заповеди или не, но все едно си остава Негов син или дъщеря. И другите взаимоотношения между Бога и човека не може и да има, защото Господ ни е създал Свои синове и дъщери.

Даже ако ние се отричаме от Бога, Той никога не се отрича от нас и, ако ние не искаме да вървим след Бога, Той винаги ни следва.

А ако ние след като сме натрупали много грехове, се завръщаме към Бога с покаяние и мислим, че, може би, Господ ще ни приеме не като Свои синове и дъщери, а като наемници, като хора от „второ качество”, Господ чрез тази притча казва, че в Царството Небесно няма хора „второ качество” – всички са синове и дъщери на своя Отец. И всички, които влизат в Царството Небесно, ще бъдат приети така, както бащата от тази притча приел своя блуден син.

Господ иска да се замислим за това в навечерието на Великия пост.

Ние не можем да получим Царството Небесно като награда за някакви свои заслуги. Ето бащата имал по-голям син, който с нищо не съгрешил и след смъртта на своя родител очаквал да получи полагащото му се  наследство. Но в притчата той застава пред нас съвсем не като положителен герой. В тази притча има само един положителен герой – бащата. Всички по отношение към Бога са грешници – кой повече, кой по-малко, но Господ очаква всеки човек с разтворени обятия.

Миналата неделя ние чухме притчата за това как двама човека се молели на Бога. Един изброявал в молитвата своите заслуги, а другият само въздишал, удрял се в гърдите и казвал: „Боже, бъди милостив към мене грешния”. И Господ казал, че последният излязъл от храма по-оправдан, отколкото другият. Но това значи, че и другият излязъл оправдан, само че в по-малка степен от този, който осъзнавал своята греховност.

Хората се различават не само според степента на своята греховност, но и според степента на способност да виждат  своите грехове и да принасят за тях покаяние. В Евангелието ние виждаме множество примери за това как хората, които били големи грешници, получавали от Господа прошка. Ето и жената грешница, която дошла и помазала с миро нозете на Спасителя (вж. Лк. 7:37-38), и разбойникът, който изповядал Господа на кръста, като казал: „Спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си”. И Христос му отговорил: „Днес ще бъдеш с Мене в рая” (вж. Лк. 23:42-43). Значи, раят – това е и Царството Небесно.

Но Царството Небесно – това не е само реалността на задгробния свят. То започва тук, на земята. И ние още на земята − преди всичко, в храма чрез Божествената литургия – се приобщаваме към тази любов, която безмерно се излива върху всеки от нас от нашия небесен Отец.

И когато божествената камбана ни зове на служба, ние не трябва да мислим като този блуден син, че Бог няма да ни приеме или, може би, ще ни допусне само в качеството на второстепенни хора. Трябва да помним: каквото и да сме направили и колкото и да сме съгрешили, Господ винаги ни очаква. Той винаги ще вижда в нас Свои синове и дъщери, даже ако ние се откажем от Него като от свой Отец. С тези светли чувства ще се приближаваме към Великия пост, та тези дни да станат за нас  време за покаяние, молитва и духовно усъвършенстване.

На всички вас, скъпи отци, братя и сестри, желая Божията помощ на този път, по който ние всички заедно вървим и на който ни е поставил Сам Господ Иисус Христос, Който ни води в Царството Небесно и ни приобщава към него още тук, на земята. Амин.

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев