В името на Отца и Сина и Светия Дух! Трудно е за нас да приемем упрека в неблагодарност към Бога, упрек, който прозвуча в днешното Евангелие. Нима ние с вас не идваме в Божия храм, нима не с нашите ръце палим свещи, нима не нашите уста произнасят величествените думи на молитвените песнопения и химни? И нима, накрая, самите храмове на земята ни не затова ли са издигнати с наши или на предците ни пожертвования и трудове?

Ако всичко това е истина, тогава защо Господ днес ни напомня за неблагодарността? Понеже този разказ за десетте прокажени е преди всичко разказ за неблагодарността на близките, на своите на Бога хора. Десет страдащи от страшната болест се очистили от нея, но само един от тях, езичник, т. е. враг на истинската вяра, се върнал при Христос, за да въздаде слава на Бога. А деветте верни чада Божии си тръгнали, забравили от радост всичко на света...

Какво отношение има към нас, съвременните православни, този евангелски разказ? Ние нали регулярно идваме на църква, не за да постоим тук, да се постоплим, да видим хора, да покажем себе си. Ние идваме в Божия храм да се молим. И при цялото ни молитвено настроение, при цялата наша църковност, ето именно към нас, православните църковни християни, е адресиран упрека в неблагодарност. Именно нас, молещите се на литургия, а не само присъстващи на нея, нас, регулярно изповядващите се и причастяващи се, Господ укорява в този страшен грях.

Работата е в там, че човек нецърковен, чужд на Църквата, не трябва и да се нарича грешник, защото грехът е понятие, отнасящо се само до хора вярващи, въцърковени, приемащи християнския закон. Именно такива били деветимата изцелени от проказа и забравили да поблагодарят на своя Изцелител.

Нашето отношение към Бога и Църквата понякога поразява със своето изумително користолюбие. Нали ние всъщност се молим само за това Бог да устрои нашия живот тук, на земята по най-добрия начин. Почти не си даваме сметка, че повече от всичко на света ни се иска покой, богатство и вечни земни наслади. Когато пък всичко това по някакви причини липсва, ние сме убедени, че са настанали нещастни дни, че ние сме лишени от Бога от най-необходимото. Ако сме здрави, тогава сме бедни, ако сме богати – тогава всички ни ненавиждат. Лятото на двора – защо е така кратко? Зима ли е зад прозореца – отново не е добре, много е студена. Така и протичат нашият живот в поток от жалби, недоумения и безкрайни дребни молби към Бога.

Нима не помним, че главният ни живот е пред нас, после, там, зад прага на смъртта, в Царството Небесно? Не, на нас не ни е нужно Небето, а изпълнена със всички удобства земя. Не Вечният Живот с ангелите и всички светии е важен за нас, а добрата и топла компания на стари познати, към които ние сме привикнали все пак на земята. Целият ни сегашен живот е подготовка, преддверие на бъдещия Вечен Живот, но на нас не ни е до бъдещето, на нас здраве ни дай. Тук и сега. А когато мислим за Небето, опитвайки се със своя приземен ум да си представим как ще бъде всичко там, тогава нищо освен абсолютно здраве и абсолютно безделие не можем и да си представим.

В сравнение със вечността продължителността на нашето земно съществувание е нищожна величина, а ние я възприемаме като най-важното, най-главното време. Е, каква е, пита се, разликата, процъфтяваме или скърбим в този малък отрязък от време, когато пред нас е вечното блаженство? В края на краищата и „жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света” (Ин. 16:21) Така и ние в този скръбен свят търпим скръб, и в тази скръб се ражда Царството Небесно, което, по думите на Спасителя, „е вътре в нас”.

Така от момента на раждането и до самия смъртен час ние само и това правим - да се устройваме по-удобно, сякаш в този живот ще живеем вечно. А когато житейските обстоятелства се стичат не толкова благоприятно, когато ни обсаждат скърби, тогава и против Бога роптаем, тогава и крещим: „За какво? Защо на мене? С какво съм по-лош от другите?”

Може ли човек, търсещ дребни монети в крайпътната прах, да види какво дивно небе е над главата му? Ще се сети ли да поблагодари на Създателя за това прекрасно небе? Не, той, подобно на деветимата прокажени, ще намери своите монетки и ще побегне, забравил всичко! Ние не благодарим на Бога за всичко в нашия живот, и за лошото и за доброто, – само защото не виждаме по-далече от носа си. Ние всички грешим с неблагодарност, защото извънредно сме привързани с телата си, със страстите си към земята. Ако само бихме си поставили задача да посветим целия си земен живот на подготовка за небесния живот, ако се привързвахме така, с цялата си душа, с цялото си сърце, към това, което ще изчезне, ще пропадне, ще се разтвори в небитието, тогава, разбира се, не бихме забравили да благодарим на нашия Господ за всичко, тогава, разбира се, бихме преклонили глави пред нашия милосърден Бог с радостно чувство от пълнотата на живота и тогава непременно бихме чули гласа на нашия Спасител: „Стани, върви. Твоята вяра те спаси!” Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев