Бог е любов :: Слово в Десета неделя след Петдесетница

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.08.2017 22:18 - Слово в Десета неделя след Петдесетница

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 5319 Коментари: 1 Гласове:

-2

Възлюбени в Господа сестри и братя,

След сътворяването си по Божий образ и подобие човекът пребивава в Божията любов той живее в пълнота и загубва пълнотата в деня и часа, в които се изкушава да подложи на съмнение Божията наредба; напуска любовта, когато изневерява. Невярата не е нищо друго освен липса на вяра. Капчицата съмнение напълно убива вярата и води до антипода на любовта омразата. Животът в омраза е живот в греха, постоянно пребиваване в него.

Затова трябваше да дойде Изкупителят, "та всякой, Който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Иоан 3:16).

Това е смисълът на нашата вяра, братя и сестри: чрез вярата си да възстановим изгубената връзка с Бога и да постигнем отново онова блажено състояние на духа, което е Божията любов. "А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда ." (Евр. 11:1), пише светият апостол Павел.

Ние, които живеем две хиляди години след Първото пришествие на Христа Спасителя и не сме Го виждали в плът, не можем да си представим каква любов е излъчвало Неговото присъствие между човеците. Тази така щедро благодадена Божия любов накарала човекът, чиито син беснувал при пълнолуние да припадне на колене пред Господа. У злочестия баща се появила преизобилната надежда и мигом поникнала и избуяла вярата, че това е Синът Божий, Помазаника. Мъката на родителя е сърдечна мъка, която заема деня и ноща на злочестия. Тази мъка няма нищо общо със сметките за подобра реколта, повече печалба от търговия и повече земно щастие. Сърцето, за разлика от ума, мигом отгатва Животворящия Източник на благодатта и бащата на бесноватия мигом пада на колени.

Какъв пример ни дава този случай описан в днешното литургийно Евангелие, братя и сестри? Това е примерът на крайното смирение, благоговението и усърдната молитва, която в случая е молба отправена лично до Господа в Лицето на Неговата Втора ипостас - Сина. Колко пъти се е случвало да молим разсеяно или да предаваме вниманието на някой от крещящите капани на света, докато се молим. Защо после се огорчаваме, че Бог, според нас, не чува молитвите ни! Нали всеки от нас знае, че Бог е сърцеведец и знае нашите грехове и добрини преди да сме ги извършили, когато само сме помислили за тях! Нима не знаем, че помисълът също може да е грях, ако не го изгоним от сърцето си?

Бащата преклонил колена, за да изпроси милостта на Господа. Болният син очевидно страдал от две несгоди: припадъци, които напомнят епилепсия и бесноватост, която се проявявало особено силно по време на пълнолуние - бесът хвърлял младежа в огън и вода, поради което се налагало близките му да не се отделят от него нито за миг.

Когато Спасителят слязъл от Таворската планина при учениците си, които Го очаквали в долината Той ги заварил да спорят с книжниците (Марк. 9:14). Книжниците, които трябвало да пазят Свещеното Писание от невнимателни и изопачаващи тълкувания, били поразени в сърцата си от гордостта, че тям е поверено Божественото Откровение и следователно само поради това проявление на Божия промисъл ще се спасят. Те вероятно не съзнавали, че с тази мисъл отпадат от любовта на Създателя, Който желае спасение за всякое свое творение, като проявление на Неговата безгранична любов. Така книжниците без да забележат придошли в омразата, отпадайки от любовта.

Нали знаем кой е повелитеят на омразата, братя и сестри и защо се нарича "враг човешки"? Така се нарича този, който не желае нашето спасение, а желае нашата смърт, за да споделим с него падналия ангел гибелта в геената огнена. Така постъпва всеки престъпник, който панически усеща края на своите беззакония и неизбежната присъда на Съда. Ето как "пазителите" на Писаното слово осъдили Живото Слово - Своя Бог, за Когото се биели в гърдите, че Му служат.

Учениците се приближили до своя Божествен Учител (17:19), "пристъпили към Него насаме", вероятно смутени от присмеха на книжниците, че не са могли да изгонят беса от младежа и попитали Господа защо не са могли да сторят нищо! Нали са призовавали Неговото свято име.

Ето още едно поучение, братя и сестри: отпадналите от любовта книжници, естествено отпаднали и от вярата в Бога не можейки да Го познаят, те се погаврили и с надеждата на бащата за изцеление като предизвикали този недостоен спор. Те били на обратната страна на вярата. Бидейки противници в спора, те не желаели изцелението, та да не би да се докаже за пореден път, че Иисус е Христос. Опонентите на книжниците - апостолите имали вяра в Бога и изцелявали в Негово име, но вярата им била недостатъчна.

Една популярна сентенция твърди, че "в спора се ражда истината". Истината не се ражда в спора, тя съществува обективно извън всеки спор. Спорът е човешко мъдруване, в което победител излиза поопитния в тази дисциплина, а не този, който знае истината, но не знае как да я докаже. Затова Бог се яви в плътта на прост дърводелец, Който не беше завършил никакви училища и академии. Той просто знаеше истината, защото Сам е Истината. На Него не можеха да отговорят и в омразата си търсеха да Го убият.

Всеки от нас се изкушава да спори, да доказва на невярващите вярата си и правотата, която тази вяра носи в себе си. Но вярата се живее, тя няма как и защо да се доказва, защото е само път към Бога. Повече вяра поширок и устойчив път към Твореца на всичко видимо и невидимо.

Кое е това, което ни отклонява от живота във вярата и ни лишава от пълнотата на този живот? Гордостта и суетата на книжниците! Колчем сме изпитали блаженството да пребиваваме чрез вяра в Божията любов се изкушаваме да гледаме отвисоко крехките съсъди на онези, които плахо пристъпват към тайнствата, не познават ритуала на богослужението или пък на невярващите, които са жертва на водената столетия борба срещу Църквата Христова.

Няколко десетилетия на двадесети век уж спореха две идеологии. В този спор биваха увлечени енергични хора, които намираха предимства и човечност във взетата назаем от християнството комунистическа идея, незнаейки какви чудовищни престъпления са цената на тази "човечност" или пък виждаха в поклонничеството на златния телец оная движеща сила на така наречения прогрес, която ще превърне живота на земята в "земен рай". Този спор за истинно вярващите е подобен на празния спор между учениците Христови и книжниците. Неговата цел е да отклони човеците от вярата.

"О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?" възкликна Господ и това възклицание се отнасяше до двете страни в спора до учениците и до книжниците, но тези думи се отнасят и до тълпата, която отдавна се удивлява на чудесата на Иисус. От Благовестието на св. ап. и евангелист Марк (9:22) може да съдим и за зрънцето съмнение в душата на бащата на бесноватия: "ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни". Спорът е повредил, макар и малко, вярата на иудеина.

Вярата, която отвежда апостолите до мъченическа смърт и която можем да сравним с вековно дърво, хвърлящо сянката си надалеч, започва от малко зрънце. "Ако имате вяра колкото синапено зърно, казва Господ на учениците Си, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести". Синапеното зърно, разбира се, не може да бъде мярка за вяра, защото, както знаем, такава мярка не може да съществува в материалния свят. Микроскопичното зърно от синап е символ на силата на живота произлизащ от Твореца. Тази сила прави от зрънцето величествено дърво. Така, за поучение на апостолите и за наше поучение те биват вдъхновени от Учителя.

Когато вярата мъчително оцелява сред изкушенията на света, има едно средство, предадено ни от Бога в плът: "Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост." Постът гаси огъня на страстите и тогава молитвата има по-голяма сила. Ранената душа по-малко зависи от плътта. Страстите отстъпват пред волята на душата да се съедини с Бога и молитвата бива чута.

Сестри и братя,

Гледайки истината в очите трябва да кажем, че изкушенията в света няма да намалеят, те дори ще се увеличават и подобно на гордостта на книжниците ще си пробиват път и сред нашите трудове по пътя към спасението. Апостолите, казахме, загинаха мъченически, за да застанат в истинския свят, небесния, по-близо до Бога. Християнството не обещава сит и безпроблемен живот на този свят, който получихме след отпадането на нашите прародители. То е трудният път към блаженството в Божията радост.

Нека молим Господа нашего да укрепи волята ни да прибягваме по-често до спасителното средство - поста и молитвата, та със смирение и усърдие да постигнем синапово зърно от онова, което постигнаха апостолите - вярата, чрез която да се сдобием с надеждата да се завърнем в любовта на Бога. Амин!

© Катедрален храм "Св. Неделя", София, 16 Август 2009

Нагоре