Бог е любов :: "ИСКАШ ЛИ ДА ОЗДРАВЕЕШ?"

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.05.2017 17:52 - "ИСКАШ ЛИ ДА ОЗДРАВЕЕШ?"

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 540 Коментари: 0 Гласове:

--------------
Христос Воскресе!
Евангелското четиво от тази неделя
ни разказва за къпалнята Витезда и за един болен,
който лежал в нея.
Болен от 38 години.
Само помислете: времето минава, минава…
случват се хиляди неща, раждат се деца, растат,
стават големи мъже и жени, на които на свой ред
им се раждат деца.
А той все така лежи, очаквайки нещо,
което все не се случва – неговото изцеряване.
Също както нашият народ, който като се отръска от атеистичния режим и от радост ли, от мъка ли, взе, че се поболя и досега все си боледува. Минават зими, лета, пролет идва и сменя нова зима, пък нашият народ все си е болен, все притиснат от сиромашията, все неразбран, все неповикан и което е по-лошо – все по-болен става. Увеличава се немотията, притискат те сметките, искаш да викнеш. Но към кого да викнеш? Кой ще се погрижи за осиромашелия български човек, за болния български народ?

„Искаш ли да оздравееш?” – казал Христос на разслабения. „Искам – казал – ама все ме изпреварват”. Все някой ни изпреварва. Движат се нещата на континента, променят се, появяват се кризи, на местата им идват някакви по-добри времена, едни се поправят, други се поправят, само нас все някой ни изпреварва. Първо казваха, че ще дойде световна икономическа криза, и тя дойде, след това казаха, че си тръгва... само при нас нещата си остават едни и същи. Живеем труден живот. Помислете си какво обикновено си казвате с някого, когото не сте виждали от известно време: "Как си, бе човек?” А той: „Абе, едно и също – от работа – вкъщи, от вкъщи – на работа, няма пари за друго”. Така е в повечето случаи. Няма кой да ни подаде ръка, няма кой да ни издърпа от блатото на действителността, в която живеем.

Разслабеният дал на Христос обяснение подобно на нашето: „Нямам си човек. Няма кой да ме пусне в къпалнята, та да се оправят нещата”. И ние така – нямаме човек… От колко години го чакаме този човек. Сменяме едни, втори, трети… Тези и онези идват да ни помогнат, а после си отиват сърдити. Уж се сменят, а сякаш маршируват по главите ни - леви, десни, леви, десни... и нищо, "никой ме не признава; няма убежище за мене, никой се не грижи за душата ми" (Пс. 141:4). Няма човек…

Но Писанието казва и друго: „Проклет оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора.” (Йер. 17:5) Горко на онзи, който се надява на друг човек, защото изцерението не е от хората. Все чакаме да дойде някой си магичен управник. Някой, който ще накара шефът ни да е по-добър с нас. Някой, който ще ни пробута на по-добра служба. Някой, който да направи така, че сметките да станат малко по-поносими. Труден живот. И все такъв човек няма. Прави ли ви впечатление как във всяка сфера от живота ни ние не се интересуваме един от друг. Гледаме един през друг. И виждаме единствено онова, което ни интересува - себе си. Сами на себе си сме си надежда. Затова някой все казва: "А не може ли да се оправим сами? Човек трябва да свикне да се оправя сам, а не да чака помощ". Ех, окаяни човече, който се уповаваш на своите сили, не знаеш ли колко немощни са те? Не виждаш ли колко години се опитвал разслабеният да влезе в къпалнята? Е, успял ли е сам, със собствените си усилия или Някой му е помогнал?

Има Кой да ни помогне! Има Някой, Който се интересува от нас. Интересува се дори до смърт. Единственият, Който си струва да бъде забелязан и от Когото произтича всичко - Христос. Затова е казано: "Благословен оня човек, който се надява на Господа, и комуто надеждата е Господ" (Йер. 17:7) Само че този ден, в който се водел разговорът между Христос и болния, бил събота. И юдеите казали, че не подобава да се лекува никой, защото е ден за почивка. И ние сме така. Ние сме в една вечна почивка от Христос. А вижте, показва ни Го не пророк, а един най-обикновен грешник като нас (макар и облечен с власт), показва ни го Пилат Понтийски като казва: „Ето Човекът!” (Йоан 19:5). И тогава онези, които държат на почивката, онези, които разчитат на това ние да живеем във вечна смъртна почивка, казват: „Разпни, разпни Го!”. Казват: „Премахни Го да не е при нас. Да не е при нас Този, Който може да ни излекува”. Ето такава е и нашата болест. Например колко пъти вече Църквата настоява да покаже Христос на децата в училище. Да покаже Христос на децата си и каже: „Ето!”. „Не може – казват – днес е събота и не е коректно”. Не е коректно да имаме вероучение в училищата, да не би децата да разберат, че има любов, която превишава всичко, което можеш да си представиш. Любовта, която превишава дори и онези хора, които се представят за човека, който ще те излекува. Но те не дават някой да ги превиши. Сакън някой да не разбере, че има и друг живот, различен от този, който ни предлагат. Сънища предлагат. Но не и Христос. Не предлагат Христос. „Ето Човекът!” – казва Пилат и ни сочи Страдащия заради нашите грехове, заради нашите болести Христос. Но Същият изпонаранен, разпънат заради нас Христос, възкръсна и победи всяка смърт, нашата смърт...

А сега Го виждаме да се приближава до болния и да казва: „Стани, вземи одъра си и ходи!” (Йоан 5:8). Същото, разбира се, би могло да стане и с нас. Няма съмнение. Стига ние да поискаме да проведем разговор с Христос, да Го припознаем като своята единствена надежда. Рухват идолите на нашия живот. Рухват едно по едно всички упования, докато накрая разберем колко сме болни, колко ни е тъжно, колко ни е мъчно… И от сърцето се изтръгне един вик: „Да, искам да оздравея, Господи, но имам нужда от Тебе, не от човек. Имам нужда от Тебе!”. Както казва псалмопевецът: "Дай ни помощ в утеснението, защото човешката защита е суетна" (Пс 59:13). И когато Христос ни каже: „Вземи си одъра и ходи!”, трябва да знаем къде точно да отидем. Тъй като пред оздравелия, пред поправения най-после човек, върнал се в нормалното си състояние, Христос поставя едно голямо предизвикателство. Той казва: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо" (Йоан 5:14).

И тъй, ако оздравее българският народ, ако всичките тези неща, които ни потискат, изчезнат – големите сметки, монополите, лошите управници, ние ще станем ли други? Ще станем ли здрави след това? Ще започнат ли политиците да се интересуват от народа си така, както се интересуват от самите себе си? Ще започнат ли интелектуалците да бъдат по-малко егоцентрични? В местата, където трябва да има младежки мечти, ще продължи ли да се люшка плът в някакъв евтин, похотлив танц? И това да се осмисля като самия център на живота… Ще спрем ли да хулим Бога и Църквата? Ще спрем ли да се проклетисваме едни други. Всичко това,което е истинската причина за нашето разболяване – грехът ни - ще престане ли? Или когато изчезне болката, с нас ще се случи нещо много по-лошо?

Христос трябва да влезе в нашия живот не просто за да ни оздрави, не просто за да премахне проблемите ни, а да премахне корена на болките - греха.

Колко е трудно в тази битка с греха и с болестта човек да е сам! Колко е трудно за нас, българите, да бъдем сами, въпреки, че сме християни толкова отдавна. Да търсим пипнешком своето здраве. След като Христос говорил със самарянката, дошли нейните съграждани и помолили Христос да остане при тях. Това е единствената ни надежда. Ако се идентифицираме с болния и след това като самаряните кажем на Христа: „Господи, остани. Остани с нас и ни научи да обикнем правдата и да намразим греха!” И единственото нещо, което трябва да кажем на Господа, когато ни попита, също както е питал Петър: "Симоне Ионин, обичаш ли ме?" (Йоан 21:17), "Обичаш ли ме, българино, огрешени, омаломощени, страдащи? Българино, обичаш ли ме?" - да отговорим: "Господи, Ти знаеш всичко; Ти знаеш, че Те обичам!". Нищо друго не остава за човека, освен това. Това е центърът на нашия живот и нашето здраве.
------------------
отец ВладимирЧетвърта Неделя след Пасха,
на Разслабения - Йоан 5:1-15
свещ. Владимир Дойчев

Нагоре