Вината на съвременната епоха

 
Струва ми се, че отговорността за цялата тази неестествена и „неразумна” логика не може да се носи от всеки човек поотделно. Главният виновник е всемогъщото господство на безличностния обществен строй и нашата неконтролируема, обезумяла епоха.
 
Много са характерните особености, отличаващи епохата ни, а нейните достижения, разбира се, впечатляват – тя преодоля земното притегляне, проникна в микрокосмоса, породи такива скорости и енергии, които превъзхождат всяко въображение. Тя създаде нови биологични видове, изкуствени органи, преодоля много природни закони. Тя проникна в тайните на тялото и намери ефективни начини за влияние върху душата, установи нов модел на мислене, нови обичаи, нов морал. Главната отличителна черта на нашата епоха е, че тя отправи предизвикателство към всичко автентично, съвършено, истинско.
 
Тя измисли и създаде множество мними неща. Нашите гостни често са украсени с изкуствени цветя, които е много трудно да бъдат различени от истинските. На телевизионните екрани виждаме интериор, който на практика не съществува. Рекламите пропагандират светове, които нямат никакво отношение към действителността. Хората се гримират, преструват се и даже си правят операции, за да покажат на света лице, което не е истинско, възраст, която е лъжлива, пол, който хормонално и анатомически не съответства на своите признаци. Яркият, впечатляващ изглед, целящ само външен ефект, и господството на илюзорния, привиден свят престъпно разрушиха естествеността и простотата на съществуващата реалност.
 
Всичко това повлия на нашите възприятия и на начина ни на живот, в това число и на духовния. Ние, християните, често говорим за славните достижения на науката, която уж е съгласна с религията; за заслугите на демокрацията, която позволява на Църквата свободно да служи; за правата на човека, сякаш те са най-голямата ценност. Обаче на всички нас ни е известно, че науката ни направи високомерни както никога досега, тъй като на мястото на Бога ние издигнахме идола на покланящия се сам на себе си човек; демокрацията подмени волята Божия с отговорността на нас, безумните, за собствения ни избор; правата на човека отстраниха правото на Бога да се намесва в нашия живот, правото да действаме така, както иска Бог. В резултат на всичко ние станахме такива християни, които се опитват да постигнат всичко сами и изпитват затруднения, когато трябва да се предадат на Божията благодат. Ние станахме такива християни, които, се опитват сами да постигнат Божиите тайни, а не да чакат търпеливо откровението на Неговата слава; такива християни, които търсят отдих и покой и не знаят нищо за вътрешния свят; такива християни, които говорейки за любовта, подразбират чувство за егоистична симпатия, себелюбиво удоволствие или патологическа зависимост, понеже отричат такива качества като търпимостта към другите и жертвеността.
 
Нашето изкривено възприятие прониква също така и в сферата на църковното служение. В манастирите се занимаваме с бродерия, която само прилича на предишната, ръчната. Украсяваме свещените съсъди с ярки стъкълца, които блестят като скъпоценни камъни, но нямат нищо общо с тях по своята ценност. Нашите икони, макар да напомнят на древните, са направени от хартия, не с истински бои, без материални загуби и загуба на време, без труд, творчество и любов. Ние фотографираме и подробно записваме всичко по време на свещенодействията, но не различаваме в тези тайнства Божието присъствие. Ние отиваме на поклонение, но душата ни не „излиза” от своята тъмница на среща с Бога в пустинята. Ние посещаваме светите места, но го няма посещението на Светия Дух в нашия живот. Ние задоволяваме външните си чувства и не привеждаме в действие своите „вътрешни движения”. Ние сме пълни с безполезни и ненавременни богословски познания и, в същото време, сме много бедни по отношение на скъпоценен духовен опит. Затова и нашите служби, с невижданото им церемониално величие, приличат повече на празнична суета, отколкото на тайнство, повече на театър, отколкото на молитва.
 
Творенията на светците са плод на техния истинен духовен опит. Трудовете им, изпълнени с дълбока мъдрост, често са се появявали на бял свят едва тогава, когато очите на техните автори вече били затворени за този свят. И доказателство за това, че нашата „истинност” е мнима, е това, че ние четем и обсъждаме тези творения в комфортни зали, докато в същото време никак не желаем да понесем подвизи, да умъртвяваме волята си и не сме способни за саможертва. Вместо четейки тези творения да се учим на смирение, ние ги използваме за осъждане на нашите братя или за да подменяме престъпно нашата реалност с мечта.
 
Светците са черпили сили за подвиг и мъченичество от Божественото причастие. А ние, с нашата светска духовност и самооправдание, се намираме в заблуждение, подражавайки на светците само в честото приемане на Божественото причастие, но не и в стремежа към истинско покаяние и вяра. Познаването на процесите, произтичащи в кората на главния мозък, заема мястото на откровението, родено от опита и съпроводено от мълчание, вътрешно безмълвие и сълзи. Ние се обръщаме към изказванията на древните, за да оправдаем своите убеждения и мнения и не искаме да приемем ново знание, което би ни смирило и би ни примирило с нашите братя.
 
По такъв начин съвременната духовност често се скрива под измамна маска. По своята същност тя е не нещо друго, а избирателна религиозност и подражателен традиционализъм, които са скрити под завесата на пристрастна привързаност към образи, правила, външни схеми, обичаи или лица и се проявява като консерватизъм от лош уклон. Всичко това ни съблазнява и ни води до лъжедобродетели, радва дявола и опечалява Бога, служи за умножаване на страстите и непростителните немощи, подхранва жестокостта и лицемерието. Това, което у нас се нарича истинска вяра и духовен опит, в действителност няма нищо общо нито с Божия Дух, нито с Преданието на нашата Църква, а служи за създаване на лъжехристияни, понеже тяхната вяра става заблуда и съблазън, а целият им опит – илюзия.
 
Това е и причината често да се оплакваме от несправедливост и прекомерна взискателност към нас, от трудности и непоносима тежест, от душевна умора и от това, че Бог не ни чува и братята не ни разбират. Така се ражда чувството, че чудеса не се случват, че светци вече няма, че спасението е невъзможно. По такъв начин се появяват съмненията, илюзиите и нежеланието за борба. Всичко това изкривява живеещият в нас Христов образ.
 
И това е естествено за човека с изкривена вяра, за неискрения човек. Най-голямата опасност за нас възниква тогава, когато в нашия живот изчезва искреността, изчерпва се автентичността и истината ни става чужда.
 
Източник: Православие ру