Житията на светиите не са митове, които празнуваме по традиция, а реални събития с реални хора. Те са пътепоказател за нашата съвест и отговор на важните въпроси, които си задаваме понякога. Такъв е и животът на св. Димитър.

Той е имал всичко, което бихме искали да имаме – и се е отказал от него.

Той има всичко, което би трябвало да искаме и никога да не се отказваме от него.

Времената никога не са различни, защото стойностите не се променят. Опитайте да си представите живота на светеца като днешен. Той бил млад, красив, изключително добре образован, а вследствие на това и забелязан от първия човек в държавата и поставен за управител на един от най-големите и богати градове – Солун. Имало само едно условие, което трябвало да изпълни, за да се радва на онова, което наричаме успех в живота. Трябвало да спази политическата линия. Владетелят изрично му казал да преследва християните. Св. Димитър обаче разбирал отговорността си на управник по друг начин. Единствената му мисъл била, че той трябва да се подчинява на Небесния Владетел и на поверените му хора. Затова, без да се бои от последствията, започнал да проповядва за Христос с целия плам и енергия на талантите, които Бог му дал. Превърнал се за града си в нов апостол Павел, въпреки че съзнавал, че това апостолство ще му донесе смърт.

Защо му е трябвало на един човек, който е имал всичко, сам да предизвика разруха в живота си и смърт? Отговорът е прост – защото от дете е бил научен на нещо, което ние, съвременните хора, почти сме забравили – че човек живее вечно. Че нито един земен управник не стои над Бога, а трябва да Му се покорява. Че най-големият интерес на хората е да познават и обичат Христос. Че не е страшна смъртта на тялото, а смъртта на душата.

В този живот всеки от нас, както св. Димитър, е осъден на смърт. И тогава ще изгубим всички блага и цялата суетна слава на този свят. И горко ни, ако те са били основна цел на нашето съществуване. Какъв отговор ще дадем на Съдията, ако се явим пред Него като пред непознат? Смъртта за Бога пък е истински живот във вечна радост. Да, св. Димитър изгубил желаните от нас власт и богатство, но намерил нещо много повече – живот със самия източник на любовта – Бога. А в сърцата на хората останал като образ на най-въжделен управник. И в безброй трудни ситуации, нощем и денем, милиони хора мълвят името му с надежда, че той пак, както преди, ще им помогне. И това наистина се случва. И какво чудно има – нищо не може да спре онзи, който има истинската любов. Любовта е по-голяма дори от смъртта.

А ние искаме ли да имаме такива управници? Мечтаем за тях… Но пред нас се изпречват избори, които почти винаги са само привидни. И които ни вкарват от едно отчаяние в друго. Това е, защото изборите никога не се състоят само в един ден. Те се извършват насред многото, почти незабележими, житейски обстоятелства. В срещите ни с другите хора и с Бога. И всичко това дава своите плодове… Когато се научим (поне да опитваме) да търсим най-напред небесното, а после земното, най-напред Божията слава, а после своята, тогава, може би… Кой знае… Ще станем способни да излъчим истински управници, чеда Божии. А дотогава изборите ще бъдат само привидни. А морето от думи няма да има смисъл. Защото истинските избори започват в малкото. В сърцето!