Свети апостол Павел имал жило в плътта. Това жило бил ковачът Александър, който го ненавиждал, преследвал го винаги и навсякъде, причинявал му всякакви неприятности, подигравал го със зли думи. И три пъти се молел свети Павел на Бог, просейки да го избави от това жило в плътта, но Господ му казал: Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мен силата Христова. Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен. (2 Кор. 12, 9-10). Но как, как е възможно това – немощният да бъде силен? Нима е възможно някой старец, страдащ от тежък задух, който пристъпва с разбитите си нозе, с треперещи ръце да бъде силен, тъй като е немощен?

Това би казал с удивление и даже с насмешка не духовният, а душевният човек, който съвсем не разбира, че у Бог всичко е съвършено различно, отколкото при нас хората; че Неговите пътища – това са особени, свети, често непонятни за нас пътища. Това този човек не разбира, не разбира, че Свещеното Писание – това съвсем не са книги, макар и най-мъдри, но написани от хора. Какво ще отвърнем на този човек, напълно неразбиращ?

О, ти, бедни! Ти разбираш само целите и делата на този свят, дела и цели, насочени към твоето телесно благосъстояние, и съвсем, съвсем не разбираш това, което трябва да се разбира духовно. И как не разбираш, че тези Павлови думи: когато съм немощен, тогава съм силен, и Божиите слова се отнасят не към телесната немощ, а към духовната немощ.

Наистина, ти никога не си слушал това, което говори апостол Павел: ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо. (1 Кор. 1, 27-28).

Ти никога не си слушал това, не го разбираш, а за нас това е велико откровение, защото знаем как чрез немощните, нищо не значещи рибари, Своите апостоли Господ е посрамил цялата мъдрост на света, явил е на света съвсем ново, никога нечувано учение – учение не за земното царство, а за Небесното Царство.

Ние, християните, си поставяме за задача не изграждането на земно царство, а достигането на Небесното Царство. Това е нещо съвсем различно. В земното царство и ние живеем, и ние участваме в него със своите земни дела, но със сърцата си се прилепяваме към Царството Божие, към Небесното Царство.

Какво е това духовна немощ и какво е това духовна сила? Нашето християнско и светско разбиране за духовната сила са съвсем различни. Духовната сила на светските люде има за своя основа самоувереността, самонадеяността, самоутвърждаването – гордостта. Тази сила, често огромна, наистина може да извърши великото, преобразявайки човешкия живот, променяйки за добро социалните и международните отношения. Именно тя пред очите ни с небивал успех гради земното царство. Но в основата на тази духовна сила лежи гордостта, лежи отхвърлянето на всяка Божия помощ, самоутвърждаването, безусловната вяра в своите човешки сили. А Бог се противи на горделиви и само на смирени дава благодат. Това те не са чували, а ако и да бяха чували, то биха се надсмели над него.

А нас ни поразяват дълбоко думите на св. пророк Исаия: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените.(Ис. 57: 15). И на друго място същият пророк казва: А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово. (Ис. 66: 2).

О, колко са велики за нас тези думи! Нима вие не искате във вашето сърце да живее Сам Бог? А Той говори, че живее в тези сърца, които са смирени и съкрушени. В човешките сърца живее Сам Бог…

И ето, само тогава, когато Бог, ненавиждащ гордостта и превъзнасянето, се всели в сърце смирено, съкрушено и треперещо пред Неговото слово, тогава в това немощно сърце се проявява великата Божия сила – и само в такова сърце, в никакво друго.

Какво е това духовна нищета, която Бог поставя като необходимо условие за това – в нас да действа Неговата Божествена сила? Какво е това? Ето там, в притвора стоят бедни просяци. Те не се превъзнасят над никого, стоят си с треперещи колена, с наведени глави, смятайки себе си за по-ниско от всички. Те нямат нищо свое и се възприемат като нямащи нищо. Те се хранят от тази милостиня, която им давате вие, обличат се с тези дрехи, които получават от вас. Това са бедните материално. И ето такива трябва да бъдат и бедните духом. Те, подобно на телесно бедните, трябва да съзнават себе си като не притежаващи никакво добро, зависещо от тях самите. Те съзнават себе си като съвсем бедни в добродетелите. Те искрено мислят и говорят, че всичко добро, което вършат, вършат не със собствена сила, не със свои добродетели, а по Божията благодат. Те се обличат и покриват не със скъпоценни одежди, а под покрова на Всевишния. Само тази дреха търсят те, само под покрова на Всевишния искат да живеят, а не в разкошни домове – това не им е нужно. Те смирено смятат себе си за по-долу от всички. И колкото по-праведен е човек, толкова по-дълбоко е съзнанието му за собствената греховност.

Това ще ви се стори странно. Ще кажете: какво е това, как е възможно светиите да се смятат за по-грешни от всички? Повярвайте, повярвайте, че е възможно светиите съвсем искрено да са се смятали за по-грешни от всички. Как е възможно това? Ето как. Ако през прозореца в стаята падне ярък слънчев лъч, то в този слънчев лъч вие ще видите милиони носещи се във въздуха прашинки. Докато не е имало светлина, не са се виждали прашинки; видели са се едва тогава, когато прахта била осветена от слънцето. Духовното зрение на светиите е обострено до крайност, те виждат това, което не виждат обикновените хора, хората от този свят. Техните ум и сърце се озаряват от ярката Христова светлина и в тази Христова светлина чрез своето обострено зрение те виждат в сърцето си всички малки и най-малки грехове, а те са много в нашето сърце. И тогава светият човек казва: ”О Господи, Господи! Колко много са греховете в мен!” И той напълно искрено ще се смята за по-лош, за по-грешен от всички. Ето това е смирението – основата на всяка праведност, защото без смирение всички праведни дела нямат цена в Божиите очи.

Възможно е вършейки добри дела, да ги вършим с гордост и тщеславие. Това не е праведност пред Бог – това е мерзост пред Него. Бог очаква само истинска духовна нищета, Бог говори чрез устата на св. апостол Павел: Силата Ми се в немощ проявява.

Само в съкрушените и смирени сърца се проявява великата тайна на Божията сила. За да извършим нещо добро, наистина добро, ние трябва да бъдем смирени. На смирение ни учи Господ и Бог наш Иисус Христос. Нима не помните Неговите думи: Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце. Кой е бил тъй смирен като Него? Помните ли какво е говорел за Него свети Павел в посланието си до Филипяни: Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу, – Той бил равен Богу, Той можел и смеел да се счита и да Се обяви за Бог. Но Той не правел това, – но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно (Фил. 2, 5 – 10).

Ето на кое трябва да подражаваме – на Христовото смирение, на смирението на светиите. Никога не забравяйте страшните думи на апостол Петър : Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.

Да бъдем смирени, да бъдем бедни духом, да бъдем немощни – и тогава ще се проявява в нас силата Божия – само тогава.

И тъй, смирете се под крепката Божия ръка, и ще ви въздигне в свое време. Амин.

28 октомври 1951 г.

Из книгата “Сила моя в немощи совершается” – Светител Лука Войно – Ясенецки