В Евангелието на този неделен ден се чете откъс от Проповедта на планината на Христа, в която се преподава Златното правило на нравствеността: „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лк. 6:31).

Тази християнска максима изглежда проста, но колко сложно е да я изпълняваш! Тя била известна на целия езически свят. Философите Аристотел, Платон, Сократ, Сенека по един или друг начин трактували дадения етически принцип, предлагайки свои формулировки, но истинският смисъл, съвършената „обработка” на този нравствен „елмаз” смогнал да даде само Иисус Христос.

Конкретно, просто и достъпно са изразени в думите на Спасителя какви трябва да бъдат отношенията между хората. Конкретно, защото в тях има механизъм на действията. Просто, защото за изпълнение на това правило не трябва да се създават изкуствени условия. Достъпно, защото голяма част от нашия живот ние прекарваме в обществото на себеподобни. Но защо това ръководство към спасение се оказва на практика непосилна задача, предизвикваща в човека такава буря от емоции, такъв взрив на страстите, също и гневен протест?

Проблемът е в това, че човечеството, подобно на древния Каин, не послушало Господния глас: „Грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него” (Бит. 4:7), отдало се на волята на греха и сега с ненавистта, завистта, злобата, враждата му принася жертви.
Човек е далеч от съвършенството. Нашите представи за взаимоотношенията с околния свят, правилата на поведение в него са изопачени до неузнаваемост. Простото и мъдро слово на Христа е сякаш древен ръкопис, който хиляди пъти са преписвали лениви студенти или немарливи ученици. И като негово отражение в криво огледало изглеждат обичайните за съвременния човек условия за благоденствие в съвременния свят: „ти на мене – аз на тебе”, „парите решават всичко”, „след нас и потоп”. Все по-фалшиво звучи симфонията на взаимоотношенията на Твореца и Неговото любимо творение. Все по-дълбоко човек пада в пропастта на егоизма, затваряйки се в себе си и затрупвайки с ненужни вехтории пространството на сърцето, където биха могли да намерят покрив и подслон Господ и ближният.

„Но вие обичайте враговете си” (Лк. 6:35) – продължава да ни учи Господ. Какво велико откритие очаква всеки, застанал на пътя на евангелските заповеди! За ненавист е достоен не грешникът, а само грехът, поселил се в това число и в сърцето на всеки от нас.
Христос дошъл в света заради спасението на човека и ни учи със Своя пример. Учи ни да обичаме там, където ни ненавиждат, да прощаваме там, където ни обиждат, и даже „да положим душата си за своите приятели” (вж. Ин. 15:13). Ето пътят в Царството Небесно, наистина, той е тесен и трънлив. Но това е единственият верен път – път на любов и самоотверженост.

Съвременният човек ще каже, че това е невъзможно. Как може да обичаш враговете, да благославяш проклинащите, да се молиш за обиждащите? Но нали светиите могли не само правилно да разберат, но и да изпълнят тази заповед на Христа.

Свети Тихон Задонски, вече бидейки известен и уважаван архиерей, със своята необикновена постъпка върнал в лоното на Църквата един от своите съвременници. Както разказва неговото житие, на дръзката постъпка на разгневения млад помешчик, който грубо ударил стареца по бузата, той не само не отвърнал със същото, но паднал в нозете на обидилия го, молейки за прошка. Да си припомним също на всички известния факт от житието на преподобни Серафим Саровски, който бил пребит почти до смърт от разбойници. С какво им се отплатил светецът за нанесената телесна повреда? С любов и разпаленост той молил властите да не наказват неговите нападатели.

Ние трябва да помним, че началото на пътя както към личното спасение, така и към благополучие в обществото, преминава през придобиване на любов към ближните: „Възлюби ближния си, като себе си” (Мат. 22:39). Всеобщото благоденствие – ерата на милосърдието, ще настъпи само тогава, когато ние на практика ще изпълняваме призива на Христа: „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лк. 6:36).

Превод: Прот. Йоан Карамихалев