Понеже духовният живот е водене на война и то с много силни и лукави противници — с дявола вън от нас и със страстите вътре в нас, ние би трябвало никога да не демобилизирваме духовните си сили, никога да не изоставяме бдителността, никога да не се самозалъгваме, че сме вече успели в борбата и сме победили врага. “Бдете и молете се!” — предупреждава ни Спасителят. Целият земен живот е борба, в която човекът може ту да печели известни победи, ту да получава рани и поражения. Мъдрите борци против греха тъкмо поради това не са си позволявали да тържествуват преждевременно по повод на своите победи. 1. Първата и най-голяма опасност за духовния живот се крие в тщеславието. Ние имаме да се борим с извънредно ловък противник. Неговите нападения са много тънки и лукави. Дето може, той надвива хората с помощта на техните собствени страсти и пороци. А дето срещне съпротива и борба против страстите и пороците, той внушава тщеславни мисли от тоя род: “Ето надвих вече тая или оная своя слабост. Колко ли съм се издигнал вече в духовно отношение!” Който тъй се самолюбува на дребните си успехи, може лесно да ги загуби. Тщеславието разпилява събраните духовни съкровища. То погубва постигнатите нравствени придобивки. То връща катастрофално назад издигналия се с големи усилия до известна духовна висота човек. Затова онзи, който иска да води правилен духовен живот, преди всичко друго трябва да се старае да изгони от сърцето си чувството на тщеславие. За тая цел при всяко извършено добро дело той трябва да си казва: “Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Пс. 113:9). 2. Втора голяма опасност за духовния живот представлява нашето отпускане и леност. То може да бъде естествено явление, произлизащо от нашата лесно уморяваща се природа, но много често е и бесовско въздействие върху нас. След като доста си се потрудил над себе си, вършейки Божията воля със самопринуждаване към подвиг за очистване на душата си от грехове, към теб може невидимо да се приближи изкусителят е да почне лукаво да навява в съзнанието ти такива мисли: “Достатъчно си се мъчил! Позволи си сега малко почивка!” — “Това е толкова прелъстително внушение, — казва епископ Теофан Затворник — че няма дори да си спомниш, че трябва да му се възпротивиш. А между другото то е толкова злодейско, че поддадеш ли му се само за малко, всичко вътре в теб се обърква. Отпускането е същото каквото е малката дупчица в бента. Щом само се покаже такава дупчица, вече не можеш да удържиш бента: водата непременно, ще го отнесе. Такова нещо върши в нас отпускането: всичко ще отнесе, тъй че отново ще трябва да почваш да възстановяваш себе си” (11). Ние си позволяваме често да се отпускаме, но особено гибелно е разпускането ни след Великия пост, което съвпада с настъпването на пролетта. През св. Четиридесетница може би сме се старали, под влияние на умилителните и покайни песнопения (“Душе моя, душе моя! Востани, что спиши?”, “Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче…” и др.) да бъдем будни, бодри, трезви, бдителни. Но след Великден, ако си позволим преяждане, отдаване на чувствени наслади, към които ни предразполага особено събуждащата се природа през пролетта, можем изведнъж да загубим всичко, придобито през Великия пост. Пролетта изобщо настройва чувствено. Приятното живително усещане още не е грешно. Радостта на живота, която залива всичко живо и го прави подвластно на бликащите сили на природата, може да се използува от вярващата душа, за да благодари на Бога, задето Той е оставил покрай скърбите и толкова много радости на земята. Но ако тази радост се измени в мечтания за беззаконни и непозволени от Бога чувствени наслади, тогава човек неусетно тръгва по пътя на страстите и скъсва с духовния живот. Затова ние не трябва никога да се отпускаме в духовна леност, нито да занемаряване молитвеното си правило. Наш дълг е да помним, че през целия си земен живот ние сме заобиколени от невидими люти врагове, с които трябва да се борим до смърт като Христови войници, ратуващи за Божията правда и за спасението на нашите безсмъртни души. На бойното поле, на огневата линия не е уместно излежаване и отпускане в леност. Искаш ли да победиш врага, който постоянно бди и те дебне, трябва и ти да бдиш срещу него, и Христос ще ти помогне да го сразиш. 3. Третата опасност за духовния живот е удовлетворяването на страстите. Под страсти в духовната литература се разбират не само плътските влечения, но и гневът, червоугодието, сребролюбието, гордостта, леността и пр. Борбата със страстите е неизбежна в духовния живот. Тя е най-мъчителната и най- упоритата борба, защото страстите никога не отстъпват, докато човек, с Божията помощ, не ги победи. Човекът не е бил създаден с порочни наклонности. Вследствие на грехопадението добрите заложби в душата му са се превърнали в страсти. Потребността ни от ядене се е изродила в чревоугодие, нуждата от пиене — в пиянство, естественото чувство на отвращение от злото — в жестоко осъждане на ближните, заложбата за продължаване на човешкия род — в блудство и прелюбодейство, дарбата да се гневим срещу демоните, сеещи зло в душите ни, се е превърнала в гневене против ближните. Като нещо непървично и по естество чуждо на човешката душа, страстите могат да се отстраняват със съдействието на Твореца, Който ни е създал по начало добри (Бит 1:31). Епископ Теофан говори твърде убедително: «Страстите са в нас, но нямат самостоятелност у нас. Разумът например е съществена част на душата и не може да бъде премахнат без да се унищожи душата. А страстите не са такива. Те са се вмъкнали в нашето естество и могат да бъдат изгонени от него без това да пречи на човека да бъде човек, а напротив: когато са изгонени, те оставят човека да бъде истински човек, докато пък със своето присъствие те го развалят и правят от него същество в много отношения по- лошо от животните» (Епископ Теофан. Что есть духовная жизнь..., стр. 192). Всички страсти изхождат от самоугаждането, користолюбието и самолюбието, т.е. от похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (Ин. 2:16). Те на тях се и крепят. За да може някой да започне духовен живот в Христа, трябва да се отрече от себе си (Марк. 8:34), т.е. от порочните страсти в душата си. Щом човек се откаже от себе си и се въодушеви от решимостта да угождава само на Бога, страстите почват да губят своята опора. А загубят ли веднъж опората си в човека, те нямат вече предишната си сила, вследствие на която човек се е влачел подир тях като покорно добиче (1 Кор.12:2). Да угаждаш на страстите си, това значи да скъсаш с духовния живот или поне да се отбиваш самоволно от неговия спасителен път и да търсиш сам своята гибел. Оня, който угажда на страстите си кани дявола в душата си. Врагът дохожда около човека и живее от лошите му дела, тъй както кучето, подушило де е месарницата, все се навърта около нея в очакване да му подхвърлят някой кокал или парче месо. Ако обаче опразнят месарницата и я направят например цветарница, кучето ще дойде по навик още няколко пъти, па, като види, че тук няма вече месо за него, а благоухае на цветя, ще си отиде разочаровано с подвита опашка и вече няма да се върне там.