Разказаха ми наскоро за един старец, който постил седемдесет седмици, хранейки се само веднъж седмично. Молил Бог да му разкрие смисъла, вложен в конкретен откъс от Свещеното Писание, но Бог не му го открил. И човекът си казал: „Е, добре, трудих се толкова усилно, а не получих нищо. Ще отида да попитам своя събрат." Малко след като затворил вратата подире си и тръгнал да си върви, Ангел Господен бил проводен да се яви на пътя му. Ангелът му казал така: „Постът ти от седемдесет седмици не ти помогна да стигнеш по-близо до Бога, но ето че ти прояви смирение и сега отиваш при твоя събрат - тъкмо поради това съм изпратен да ти разкрия смисъла, вложен в този текст". И той му обяснил онова, за което човекът се бил молил, след което изчезнал от погледа му.

Като православни християни ние основателно почитаме аскетите и отшелниците на нашата вяра. Отдаваме почит на начина, по който „оставят" света, за да се отдадат на молитва, до познаят отблизо Бога и да се научат на свят живот. Само че понякога сме склонни да говорим за тях така, сякаш са били хора, които са живели с чувство за самодостатъчност в своята изолация от света.

Вгледаме ли се обаче в текстовете на Отците, ще видим, че те не ни предават същото послание. Първата част на цитирания от мен разказ изобразява аскета по начина, по който обикновено сме свикнали да говорим за аскетите. Старецът очевидно строго спазвал всичко според необходимите правила. Хранил се веднъж седмично, постоянствал в молитвата, придържал се твърдо към поста, четял Свещеното Писание. Той постил цели седемдесет седмици, което напомня по своя смисъл за седемдесетте седмици от Книгата на пророк Даниил.

От нашата гледна точка старецът сигурно е бил дарен с велика святост през този период. От наша гледна точка той е имал основание да получи някакъв отговор от Бога. В крайна сметка желанието му било да познае по-добре Писанието. Нима Бог не иска да познаваме Писанието? Нима Иисус не е говорил за важното място на поста и молитвата в нашия живот?

Но не само това ще открием в текстовете на Отците. Старецът бил посетен от ангел едва когато осъзнал, че трябва да отиде при своя събрат и да го помоли за помощ. Чак когато той прозрял, че има потребност от своя събрат, Бог пожелал да му даде отговор. Дори и аскетът има потребност от Църквата.

От този разказ аз научавам две неща. Първото е, че имам насъщна потребност от Църквата. Няма как да бъда едновременно и самодостатъчен в своя начин на живот, и християнин. Не мога просто да заявя, че се моля на Бога и чета Библията, поради което няма защо да ходя на Църква и да бъда с моите братя и сестри. Без да общувам с тези братя и сестри, аз няма да получи Божието благословение. То ми се дава единствено ако съм част от Тялото Христово.

Научавам и друго - че сам не бих могъл да стигна до верен прочит на Писанието. Имам нужда от своите братя и сестри, ако искам да стигна до правилното му разбиране. Единствено когато Писанието добива тълкувание в Тялото, ние ще имаме Божи ангел, който да ни упътва към верния прочит. И накрая, разбирам колко потребно е смирението. Бог няма да ми изпрати истинно познание, докато не смиря себе си и не се покоря на своите братя и сестри. Бог обитава в смирените по сърце. Или другояче казано, със словата св. ап. Павел: „Като се покорявате един другиму в страх Божий" (Еф. 5:21).

http://myocn.net

Превод: Анжела Петрова