Тринадесета неделя след Петдесетница

(Матей 21:33-42)

Няма нищо по-грозно на този свят от неблагодарността, нищо по-оскърбително и пагубно за душата. Защото има ли нещо по-грозно от това, когато човек умишлено скрие и премълчи за направеното му добро дело? А има ли нещо по-грозно от това, когато човек се отплати за милостта с немилост, за верността – с невярност, за честта – с безчестие, за добротата – с присмех? Такава неблагодарност навлича черен облак между неблагодарния, от една страна, и пречистото небесно Око, от друга, Което е самата светлина, без никакви примеси на тъмнина, и самата доброта без примеси на зло.

Хората се сърдят и на неблагодарните животни, въпреки че животното често засрамва хората със своята благодарност, със своята искреност и вярност. А какво правят хората за животните, за което животните да им бъдат благодарни? Почти нищо, с изключение на пресметливия човешки интерес да се даде малко и да се получи много. А освен десетократната отплата, с която животните се отплащат на хората за всички грижи, полагани за тях, хората очакват от животните и благодарност.

Хората много повече се сърдят на неблагодарния човек. Защото човек може да направи на човека много по-голяма услуга, отколкото което и да било животно, но може и да изпита несравнимо по-голяма неблагодарност от човека, отколкото от животното. В този свят благодарността получава своя истински божествен блясък и неблагодарността – своята истинска адска грозота само в човека, само в човешкия род. Защото нито едно живо творение в света не може да бъде нито толкова благодарно, нито толкова неблагодарно, колкото човекът може да бъде. Най-благодарният човек е най-близо до съвършенството. Неговата благодарност към всички Божии творения около него го прави най-добрия гражданин на тази звездна вселена, благодарността към хората го прави най-добрия гражданин на човешкото общество, а благодарността към Твореца на вселената и към хората го прави достоен гражданин на царството Божие.

Но какво са всички дарове на вселената и на всички хора на земята, които един смъртен човек може да получи, в сравнение с несравнимите и безбройни дарове, който денонощно получава от Бога? И какво е цялата наша благодарност, която дължим на тварите и на хората, в сравнение с неизказаната благодарност, която дължим на Бога? Ето, и всички добри дарове, които получаваме от света и от хората, всъщност ги получаваме от Бога чрез света и хората. А заедно с това още колко дарове дарява Бог на всеки от нас непосредствено, предавайки ни ги в нашия дух без посредник, и то още от раждането – и дори отпреди раждането – чак до самата смърт! А колко ли дарове дарява Господ Христос на всички кръстени души, колко духовни блага, колко благодатни сили! И да не бъдеш благодарен за всичко това – значи не само да изгубиш своето човешко достойнство, но и да слезеш по-ниско и от всяко животно, от всяка твар в пространната вселена. За да спаси човешкия род от такова унижение, Господ Иисус – без да има някаква лична потребност от това – често явно е въздавал благодарност и хвала на Бога (Мат. 11:25; 14:19; 26:26-27). Същото са правели и светите апостоли, непрестанно хвалейки Бога (Деян. 2:47) и благодарейки Му не само за благодеянията лично към самите тях, но и към другите хора. Не преставам да благодаря на Бога за вас, като ви споменувам в молитвите си, пише апостол Павел на верните в Ефес (Еф. 1:16), учейки ги в същото време да благодарят винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа (Еф. 5:20). Така и Църквата Божия, по примера на апостола, до ден-днешен непрестанно възнася хвала и благодарение на Живия Господ и непрестанно напомня на своите верни никога да не забравят и да не престават да благодарят на Бога за всичко, което им изпраща. Няма нито едно богослужение, което Църквата да не започва с думите: Благословен е нашият Бог! И нито едно богослужение, което тя да не завършва с думите: Слава на Тебе, Христе Боже, Упование наше, слава на Тебе! А Църквата прави това, за да може в душите на верните дълбоко да се запечата мисълта и песента, и молитвата на непрестанно благодарение към Бога, така че всеки да може да каже за себе си с думите на Псалмопевеца: Ще благославям Господа във всяко време; хвалата за Него винаги е в устата ми (Пс. 33:2).

Но от всички примери на човешката неблагодарност към Бога най-черен и най-ужасен е примерът на неблагодарността на еврейския народ към Господ Иисус Христос. Този пример описва Сам Господ в днешното Евангелие под формата на една пророческа притча: притчата за човека стопанин и злите лозари. Тази притча Господ е разказал в Йерусалимския храм пред свещениците и народните старейшини, и то непосредствено преди Своето последно страдание и кръстно Разпятие.

Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. Както на друго място Господ казва човек цар, така и тук казва човек стопанин, за да означи с това добрия стопанин, или Бога. Защото колкото и безсилен и унизен да е човек в този свят, Бог не се срамува да се нарече човек. Все пак човекът е главното и най-ценното Божие творение в целия свят; затова и Бог се нарича човек, за да покаже с това превъзходството на човека над всяко друго творение в света и Своята преголяма любов към човека. Само помраченият ум на езичниците и отпадналите от Бога е нарекъл Бога с името на природните явления и предмети: огън, слънце, вятър, вода, камъни, дървета, животни, само не и с името човек. Единствено християнската вяра е издигнала човека високо над цялата сътворена природа и само човека е удостоила с това Всевишният Творец да може да се нарече с неговото име. Лозето е израилският народ, който Бог е избрал чрез него да извърши спасението на целия човешки род. Сам Бог нарича израилския народ Свое лозе (Ис. 5:1).Плетът около лозето са законите, които Бог е дал на избрания народ, и чрез които като със стена го е оградил от останалите народи. Той нареди наредби у Иакова и положи закон у Израиля, който заповяда на бащите ни да разказват на децата си (Пс. 77:5). Линът означава обещанието за Месия, истинския Спасител на човешкия род, обещание, с което избраният народ се е напоявал през вековете като с животворно питие. Сам Господ Иисус е нарекъл Себе Си такова животворно питие, казвайки: който е жаден, да дойде при Мене и да пие (Йоан. 7:37; 4:14) и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога (Йоан. 6:35). Кулата е старият жертвен храм, предобраз на светата Божия Църква след Христовото пришествие. И Сам Господ (Мат. 16:18; 21:42), а и апостолите (Еф. 2:20) оприличават Църквата на едно здание. Под лозари се разбират народните старейшини, свещеници и учители. Какво означават думите отиде си? Нима Бог може да си отиде и да се отдалечи от Своите хора? И си отиде означава, от една страна, че Бог, след като устроил и изпълнил всичко, което трябвало да направи за спасението на хората, им оставил свободна воля да използват всички Божии дарове за свое спасение; а от друга страна, думатаотиде означава Божието търпение към греховете на хората и техните безумни дела против собственото им спасение – Божието търпение и дълготърпение, превишаващо всеки човешки ум.

И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. Както обикновеният човек стопанин изпраща своите слуги в определено време, за да приберат плодовете от лозарите, така и Бог изпраща Своите слуги, Своите избраници при Израилския народ, да потърсят духовен плод от всичко, което Бог е дал на този народ за обработване. Пророците са Божиите слуги, а плодовете на лозето са всички добродетели, произлизащи от послушност към Божия закон. Изпрати своите слуги при лозарите, тоест на първо място при народните старейшини, свещеници, книжници и учители, които в най-голяма степен са призвани да учат народа на Божия закон и със слово, и с пример, и които са отговорни пред Бога както за себе си, така и за народа. Защото на тях е дадена по-голяма власт и по-голяма мъдрост, а на този, на когото е дадено повече, от него и ще се изисква повече. Тези първенци и народни водачи трябвало, ако не заради нещо друго, поне от благодарност към Бога да приемат Божиите пратеници с почит и любов, с която биха приели и Самия Бог. А те какво направили?

А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Ето как хората знаят да връщат зло за добро! Ето черната човешка неблагодарност! Пророците напомняли на народните старейшини Божия закон, Божията воля, Божиите благодеяния. Пророците изтъквали спасителността, красотата и сладостта на Божия закон, изисквайки неговото прилагане в живота на всеки отделен човек и на целия народ. Те изисквали добри дела в името на Бога, като плодове на божествения закон. Но не намирали тези добри дела, и оставали като работници, които са излезли в лозето да берат грозде, но грозде не намерили. И народните старейшини не само ги отпуснали с празни ръце, но и ги хванали, присмели им се, наругали ги, едни били, други убили, трети замеряли с камъни. Така например пророк Михей били, Захария убили пред олтара, Йеремия убили с камъни, Исая стъргали с пила, на Йоан Предтеча отсекли главата с меч.

Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Другите слуги също били пророци. Колкото повече израилският народ се развращавал и отпадал от Бога, толкова повече милосърдният Бог изпращал Своите пророци, за да предупреждават народа, да укоряват народните старейшини, за да не погинат всички като безплодни лози, които се секат и се хвърлят в огъня. Но и тези Божии слуги не били по-добре от първите. И тях народните старейшини, книжници и учители били, убили, или пребили с камъни. И колкото повече траело Божието търпение, толкова по-голяма и противна била човешката неблагодарност към Бога.

Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Всички Божии слуги били посрамени, всички Божии предупреждения били отхвърлени, всички Божии благодеяния били презрени. В такъв случай човешкото търпение би се изчерпало докрай. Но Божието търпение винаги е по-голямо от търпението и на най-търпеливия лекар, който лекува безумен. На десеторно по-малка неблагодарност хората биха отговорили с железен юмрук. И ето какво прави добросърдечният Бог: вместо железен юмрук, Той изпраща Своя Единороден Син! О, неизчерпаема Божия доброта! И най-добрата майка не би проявила толкова милост и търпение към своето родно чедо, колкото проявил Живият Бог към сътворените от Него хора. Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден) (Гал. 4:4). Тоест, когато се изпълнило времето на Божието чакане Израил да принесе плод, и когато се изпълнило времето на злото и беззаконието на народните старейшини, и когато, накрая, се изпълнило времето на Божието търпение. Когато лозето било изгорено като с пламък и плетът около него – съборен, когато лозето било наводнено от езичници и линът в лозето пресъхнал, и кулата била превърната в разбойнически вертеп – тогава в лозето внезапно дошъл Синът на човека Стопанин, Единородният Син Божи. Бог предварително е знаел, че лозарите ни най-малко няма да се засрамят да направят с Неговия Син същото, което направили и със слугите Му. Тогава защо казва: ще се засрамят от сина ми? За да засрами с тези думи нас, които и до ден-днешен не приемаме с необходимата почит и любов Сина Божи между нас. И още, за да покаже до какво безсрамие е достигнала неблагодарността на хората от избрания народ, толкова милван от Божиите благодеяния. Ето, чуйте до каква гнусота било стигнало това безсрамие на богозабравянето и мерзостта пред Бога:

Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. Какъв съвършен образ на онова, което много скоро след това се случило с Господ Иисус! Както злите лозари убили сина на човека стопанин, за да заграбят лозето за себе си, така еврейските първосвещеници, фарисеи и книжници действително убили Господ Иисус, та така изцяло да потиснат еврейския народ със своята власт и своя апетит. Какво да правим? – решавали помежду си водачите на еврейския народ: Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него (Йоан. 11:47-48). И в отговор на предложението на Каяфа решили да Го убият. Напразно бил целият хилядолетен опит, че Божият човек не може да бъде убит, защото, като убит, той е още по-жив и заплашва още по-силно, и измъчва съвестта им още по-тежко. Ето, техните предци избили толкова Божии пророци, и скоро след това трябвало да им издигат паметници. Трябвало, защото убитите пророци за тях били още по-страшни в смъртта, отколкото в живота. Те имали очи, но не можели да виждат; имали ум, за да помнят какво е ставало с убитите в продължение на хиляди години и какво – с техните убийци, но не били запомнили, нито можели да си спомнят. Хайде да го убием! Най-лесното човешко решение, но и най-неуспешното, от Каин до Каяфа и от Каяфа до последния убиец на земята!

Да убиеш праведника, значи само да го изпратиш обратно при Бога, от Когото е и дошъл; а това пък значи да го направиш непобедим в борбата, да го въоръжиш с могъщо оръжие и да го направиш хиляди пъти по-силен, отколкото е бил, ходейки в тяло по земята. Какво да говорим? Да убиеш праведника, значи да му помогнеш да победи, а себе си да осъдиш на поражение и окончателна погибел. Какво е знаел еврейският първосвещеник Каяфа, когато не е знаел това? Знаел е по-малко от нищо, защото ако неговото знание беше само нищо, той и тогава не би се решил да убие Христос, а с това да срине самия себе си – а не Христос – във вечна погибел. Хайде да го убием, защото целият народ тръгна след Него. Така говорели. Ние останахме сами: без власт, без чест, без пари. Кой ще ни служи? Кой ще ни хвали? Кого ще лъжем? Кого ли ще глобяваме? Затова да убием Него и да наследим онова, което Той ще наследи: народа, нашето лозе, което сме държали и досега, и сами сме се ползвали от набраните плодове. – Злите лозари бързо привели в действие своето решение. Уловиха го, изведоха вън от лозето и убиха. Погледнете как Христос до най-малките подробности предвижда онова, което ще се случи с Него. Всички евангелисти казват, че евреите извели Христос извън града на Лобното място, или Голгота, което се намирало извън стените на Йерусалим. Това и значат думите: изведоха го вън от лозето. Но тези думи значат още, че еврейските старейшини ще отхвърлят Христос, ще Го отсекат от израилския народ, ще се отрекат от Него като израилтянин, ще Го хвърлят през плета на своя народ и ще Го предадат като чужденец на чужденци, в ръцете на римляните, които да Го съдят.

И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? – Така пита Господ Иисус народните старейшини. Като си дойде господарят – това означава търпението на господаря. Когато дойде краят на Божието търпение, тогава ще дойде и началото на Неговия гняв. Но кого има предвид тук Господ Иисус под господар: Самия Себе Си, или Своя Отец? Все едно е. Аз и Отец едно сме, е казал Той. Главното е, че и на Божието дълготърпение, и на дързостта на лозарите ще дойде краят скоро след убийството на Сина Божи.

Какво ще направи на тия лозари? Кой пита и кого? Именно самият Господар пита злите лозари. Осъденият на смърт пита Своите съдии и убийци. Тръпки побиват от разговора между Единия преди смъртта и другите преди престъплението! Обикновено онези, които са изправени пред смъртта, са объркани и не знаят какво говорят, докато съдиите – ако са справедливи – запазват самообладание. А тук се случва обратното. Христос, Който знае за тайното решение на старейшините да Го убият, е спокоен и знае какво говори, докато Неговите неправедни съдии са объркани и не знаят какво говорят. Така всяко престъпление отнема на човека две неща: смелостта и ума. И така, ето какво отговарят те на Христос:

Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Вижте как те не знаят какво говорят! Изричат присъда над самите себе си! Според евангелистите Марко и Лука изглежда, че Сам Господ е изказал тези думи. А според Матей е ясно, че Господ ги пита да изяснят какво мислят. Тъй като между евангелистите не може да има никакви противоречия, най-вероятно Сам Господ първо е изказал какво ще направи човекът стопанин със злите лозари, и какво – със своите лозари, а след това ги е попитал за мнение. Те първо потвърдили онова, което Господ е казал и се съгласили с Него, но веднага, като че досетили се, че това се отнася за тях, извикали – според свети Лука – да не бъде! Виждате ли от това тяхната обърканост и противоречивост?! – Но кои са тези други лозари, на които стопанинът ще предаде лозето? Преди всичко трябва да знаем, че и лозето ще бъде ново, както и лозарите. От Христос Божието лозе ще се разпространи надалеч върху целия човешки род, и няма да се състои само от Израилския народ, но и от всички народи на земята. Това ново лозе ще се нарече Божия Църква, а работниците – или лозарите – в него ще бъдат апостолите, светиите, отците и учителите на Църквата, мъчениците и изповедниците, епископите и свещениците, благочестивите и христолюбиви царе и царици, и всички останали служители в това лозе на Господа. Те ще дават плодове в свое време. То след Христос ще стане избран род, царствено свещенство, народ свет (1 Петр. 2:9). Защото с Христос престава избраничеството само на еврейския народ и преминава върху всички вярващи в Христос у всички народи на земята.

Да не бъде! – Така казали злите лозари на Сина Божи, когато се досетили, че тази страшна притча се отнася за тях. Без тези думи, които цитира евангелист Лука, в Евангелието от Матей би имало празнота, защото не би се разбрало защо Господ е казал това, което следва по-нататък. Впрочем след тези думи на еврейските старейшини стават разбираеми Христовите думи: нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни”? Камъкът очевидно е Сам Христос, зидарите са еврейските старейшини, свещеници и книжници; ъгълът е свързващата точка между Израил и езичниците, между старото и новото избраничество, между старата и новата Църква. Христос е на този ъгъл, на свършека на старото и началото на новото; Той призовава в Своето царство и израилтяните, и езичниците с една и съща любов, тъй като и едните, и другите по време на Неговото пришествие са се показали като безплодни дървета. Особено израилтяните, защото те Го отхвърлили, както зидарите отхвърлят някакъв непотребен камък. Колко горчиво са се излъгали зидарите! Ето, те отхвърлили основния, крайъгълен камък на човешкия живот, на човешката история, на историята на целия сътворен свят! В действителност те не Го отхвърлили, но замахвайки да Го отхвърлят, сами били отхвърлени: Той пак се утвърдил на ъгъла на новото здание, на Новото Творение. Това е от Господа, и не би могло да бъде по-мъдро и по-справедливо. И е дивно в очите ви. Тоест: четейки Свещеното Писание (Пс. 117:22), дори и на вас ви се струва, че това е дивно от Господа, защото не знаете за кого се отнасят тези думи. Не знаете, че този камък е страшен. Защото който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже (Мат. 21:44; Лук. 20:18). И наистина, упоритите евреи се разбили о този камък, и Той ги смазал. Препънали се в него, като в камък за съблазън, и се разбили още докато Господ Иисус бил в тяло на земята. А по-късно, след Разпятието и Възкресението, този камък паднал върху тях и ги смазал. Защото не след дълго, след като злите лозари убили Сина на Стопанина, Йерусалим бил нападнат от войска, предвождана от Тит, който разрушил града, а евреите прогонил от домовете им и ги разпръснал по целия свят. И с евреите се случило нещо още по-лошо и страшно, отколкото с народите, които грешели и погинали в греховете си, като асирийци, вавилонци, финикийци, египтяни и други. С евреите се случило нещо подобно на това, което се случило с Каин. Защото Бог не позволил някой да убие Каин, и в същото време го белязал със знак на убиец и го прогонил да се скита по света. Но Каин го сполетяло тежко наказание веднага след първото му престъпление, а евреите – не. Те убивали и пребивали с камъни Божиите пророци един след друг, а Бог търпял, отлагал наказанието, чакал тяхното покаяние и изпращал все нови и нови пророци. Едва след като убили и Спасителя, ги сполетяло справедливо наказание.

Понякога Бог веднага изпраща наказание на престъпника, а понякога отлага и отлага това наказание, така че хората да си помислят, че наказанието никога няма да дойде и че престъпникът ще остане ненаказан. Когато Мариам, сестрата на Моисей, осъдила своя брат, веднага станала прокажена по цялото тяло: ето, Мариам биде обрината с проказа, като със сняг (Числ. 12:10). Когато Датан и Авирон осъждали своите старейшини, земята под тях се разтворила и ги погълнала (Числ. 16:32). Анания и Сапфира присвоявали и укривали църковно имущество, затова в един миг паднали мъртви (Деян. 5:5). Но Бог не наказва веднага всеки престъпник. Напротив, по-голямата част от престъпленията и греховете не биват наказвани в същия час, когато бъдат извършени, а по-късно, или дори след смъртта на грешника. Наказанието за греха бива по премъдрото Божие домостроителство за този свят. Ако Бог не наказваше някои грешници веднага след извършения грях, как бихме се научили на търпение към онези, които ни вредят? Накрая и това, че Бог изобщо не наказва някои големи грешници в живота им тук, на земята, служи на всички нас за усилване на вярата в бъдещия Божи Съд, който няма да пропусне и онзи грешник, когото всеки земен съд е пропуснал. Горко на онзи, който безнаказано се наслаждава на своите грехове до самата си смърт! Не му завиждайте! Защото в този живот е получил онова, което е искал, и в онзи няма да има какво друго да получи, освен осъждане. След като Господ Иисус, Който нямал нито един грях, така ужасно страдал и бил измъчен, как да не страда и всеки от нас, грешните, когото Бог толкова обича? А който много греши, а никак не страда, в нищо не е подобен на Христос и няма да има никакъв дял с Него в Царството Божие.

Да се страхуваме, ако целият ни живот е протекъл без мъки и страдания, а с много и неразкаяни грехове. И да се радваме, ако сме претърпели много мъки и страдания и сме се възползвали от тях, разкайвайки се пред Бога и изправяйки пътищата си. Нека никой не казва и не си мисли: мога да отложа покаянието, тъй като Бог е дълготърпелив. И след като толкова дълго е търпял евреите, ще потърпи и мен още някоя година. Да не се лъжем: по Своя Промисъл Бог може и да ни потърпи още някоя и друга година, а може и да спусне Своята тежка ръка върху нас след час или само след минута. Отлагането на покаянието го прави все по-трудно и по-трудно, тъй като навикът да грешим все по-силно и по-силно утвърждава корените на греха в нас, все повече и повече помрачава ума ни и вкаменява сърцето ни. И тогава безволево вървим от един тежък грях към друг, още по-тежък, така, както злите лозари, които първо убивали пророците, а накрая убили и Сина Божи. Тогава какво можем да очакваме за себе си, освен онова, което дочакали и злите лозари? Крайъгълният камък, който бил определен от Бога за дом на нашето спасение, ще се издигне над нашите глави и ще ни смаже. Защото Господ, Който е силен в милостта, е силен и в правдата.

И така, да побързаме да се възползваме от милостта, докато обилно ни се предлага милост. Да не чакаме ръката на милостта да се оттегли от нас и ръката на правдата да се спусне над нас. Да не отлагаме подготвянето на плодовете в лозето на нашата душа; но да бъдем готови, та когато слугите на Стопанина дойдат, веднага да им дадем узрелите и събрани плодове. Всеки ден Божиите ангели събират човешките души и ги отнасят от този свят, както берачите отнасят гроздето от лозето. Нашият ред не може да ни отмине. О, нека нашите плодове не се окажат „гнили”! О, нека нашите души не се окажат празни! О, ангели пазители, помогнете ни да се осъзнаем, подкрепете ни и ни помогнете, преди да удари последният час! О, Господи Иисусе, смили се над нас! На Тебе да бъде слава и хвала, с Отца и Светия Дух, сега и винаги, и през цялото време и цялата вечност. Амин.

I www.svetosavlje.org

Превод: Татяна Филева