В името на Отца и Сина и Светия Дух! Всеки път, когато празнуваме едно или друго събитие, свързано с прославянето на Божията Майка, на Литургията се чете неголям откъс от посланието на апостол Павел до жителите на гръцкия град Филипи в Македония (Филип. 2:5-11), в който имало, създадена от него, християнска община. Обръщайки се към филипяни, апостолът казва, че те „трябва да имат същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (2:5) и добавя много странните, на пръв поглед, думи: Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб... смири Себе Си... дори до смърт, и то смърт кръстна” (2:7-8). Значи, както свидетелства апостол Павел, главното за Спасителя било смирението.

В съзнанието на съвременните хора, отдалечени от Църквата и Евангелието, смирението – това е проява на слабост. Какво значи да бъдеш смирен? Постоянно да отстъпваш на другите? С унил вид да скланяш глава, не умеейки да отстояваш своята гледна точка, своите убеждения, своя възглед за живота? Каква пък е тази добродетел? С такова усещане не може да се живее! Примерно така оценяват тази християнска добродетел хората, отдалечени от Евангелието. Но как не се съгласува този съвременен стереотип с това, което виждаме в Христа Иисуса! Неговото главно качество било смирението, но каква сила имало в Него, каква смелост, какво дръзновение! Христос не се побоял да хвърли предизвикателство на обществото и, което е най-главното, на властимащите. Той ги обвинил в лицемерие, в отстъпление от вярата, в изопачаване на това откровение, което било дадено на Мойсей и пророците. Именно затова Неговите думи извикали такава отсрещна злоба, такава страшна реакция, която и довела Него – за нищо невиновния, оклеветения, оклеветения Човек - на Голгота. Не, никак не се съгласува този съвременен стереотип, това лъжливо разбиране за евангелското смирение с образа на Спасителя.

Какво тогава е истинско смирение и защо именно него посочва апостол Павел, говорейки за качествата на Спасителя? За да разберем ние, хората от XXI век, смисъла на смирението, трябва да се оттласнем от това, което е противоположно на него, от обичайната за нас гордост, която сега нерядко се възприема като норма на човешкото битие.

Какво представлява гордостта? Не трябва да я бъркаме с поведението, когато неразумният, лошо възпитан човек иска да се покаже по-значим, отколкото е всъщност. Хората, особено тези, които притежават остър ум, веднага забелязват и нерядко осмиват подобно самохвалство. Но гордостта и самохвалството – това са различни неща: човек може да бъде много възпитан, скромен, но невероятно горд. Горделивостта - това не е начин за комуникация с другите хора, а вътрешно състояние на човека, за когото съществува само една ценност - неговото собствено „аз”. Ако в центъра на живота на човека е той самият, а всичко останало е второстепенно, нищожно, на периферията, - ето това е и горделивост. Външно горделивостта може даже да прилича на смирение. Понякога така и казват: смирението е повече от гордостта. Човек устремява поглед надолу, стеснителен е в общуването, а вътре е изпълнен с гордост.

Гордостта е противоположна на смирението, защото баща на гордостта и нейно олицетворение е дяволът. В центъра на неговото битие е той самият. Именно с това и започнало отстъпването на ангела Денница от Господа: в неговия живот не останало място за Бога, всичко било погълнато от собствената личност. Така Денница се превърнал в сатана, безкрайно отдалечен от Създателя. Ако човек се потапя в стихията на своето собствено „аз” и в неговата душа практически не остава място за другите, то там няма място и за Бога. Гордият човек е неспособен да установи връзка с Бога, той е неспособен да се моли, неспособен да осъзнава своята неправда, неспособен да принася покаяние.

Смиреният пък човек – това е този, който разчиства своето вътрешно пространство, стеснява своето собствено „аз” и отстъпва централното място в живота на Бога. В душата на такъв човек е грижата за другите, чрез нуждите на своите ближни той възприема и самия себе си. Разбира се, подчинявайки се на законите на битието, той трябва да се грижи и за себе си: за прехрана, дрехи, за дома, както и за своите близки и роднини, но в центъра н неговия живот е Бог. Такъв човек очиства съсъда на своята душа и Господ влиза в това свободно пространство на човешкото сърце и дарува особения дар на благодатта. Колкото повече човек стеснява своето собствено „аз” към периферията на тази система от ценности, която той изповядва, толкова повече това пространство се запълва от Бога, толкова по-силна е връзката с Господа, толкова по-обилен е потокът на благодатта.

Защо именно това апостолско четиво се полага на всички празници, когато Църквата прославя Пресвета Богородица? Именно, защото Тя е очистила вътрешното пространство на Своята душа, на Своето сърце, така че Господ да влезе в това пространство, да изпълни с благодат, да го изпълни със Самия Себе Си. И Девата станала Майка на Божия Син, Господа Иисуса Христа, на Този, у Когого главното свойство било смирението.

Ние напълно осъзнаваме, колко трудно е за съвременния човек да приеме словото за смирението. За съвременния човек е много по-лесно да приеме съвсем други слова. Обаче животът по закона на собственото „аз”, стремежът към постоянно удовлетворяване на своите потребности, пълното изключване от собствения живот на другите хора - нима всичко това довежда човека до щастие? Кой от нас може да посочи такъв човек и да каже: колко щастлив е той? Само този, който не познава неговия живот. Човек може да се вози на красиви коли, да живее в прекрасен дом, да се наслаждава на високо обществено положение и отстрани да изглежда щастлив и преуспяващ, но сам той разбира, че всичко това не е така. Неговият живот се превръща в страшен кръговрат, защото постоянно възникват все нови и нови препятствия, които трябва да преодолява, за да удовлетвори потребностите на своето „аз”, в някакъв бяг в затворено пространство, подобно на хамстер в колело, при което няма движение напред. Най-малката трудност, срив в кариерата, болест, конфликт жестоко раняват човека, а нерядко въобще го изхвърлят в канавката на живота. Колко много има там, в тази канавка горделивци, които не са постигнали поставените пред себе си цели! И такива особено хора страдат, когато с промяната на външните обстоятелства те се лишават от възможността да удовлетворят своите потребности.

Смиреният носи в себе си постоянен потенциал за щастието, независимо от заобикалящите го условия за живот. Независимо от собственото положение смиреният човек винаги има радост в сърцето, защото с него е Бог, с него е божествената благодат, а следователно, и пълнотата на живота. Смиреният човек е винаги щастлив човек, даже ако външно съвсем не изглежда такъв.

Ако се замислим за социалното измерение на добродетелта смирение, тогава може да си представим общество, което живее по този Христов закон и се състои от хора, ориентирани не към самите себе си, а най-напред към това да вършат добро на околните. Нали това е общество на светиите, общество на справедливостта, същото това общество, което е било идеал за мнозина, в това число за тези, които са взели в ръце оръжие, та по пътя на революцията да построят такова миробитие. Не са нужни никакви революции, трябва се извърши най-главната революция – вътре в самия себе си, да преформатираме своето съзнание, своята ценностна система, за да намерим Бога и Господ да влезе в това, разчистено с нашите усилия, вътрешно пространство на душата и да ни яви великата сила на Своето присъствие.

Примерът на Царицата Небесна - Дева Мария, примерът на светите Божии угодници е непомръкващ идеал за всеки християнин, който съзнателно се отнася към своя християнски избор. И да ни помага Господ да възприемем мъдростта на апостолските думи, които ние слушаме всеки път, когато прославяме името на Преблагословената Дева Мария, Майката на нашия Господ Иисус Христос. Амин.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев