Какво е най-сложното за свещеник, на когото му е поверено служение сред лишени от свобода? Предупреждение за това какво могат да видят съвременните младежи в съдбата на попадналите в затвора? Свещеник Евгений Буркацки споделя за опита си и своя пастирски труд в изправителна колония No 62 в гр. Черкас.  

Началото

Какво ме подтикна да напиша тези редове - дали спецификата на това служение? Едва ли. Или желание да споделя своя твърде оскъден опит? Също - не.

Причината е най-вече в желанието ми да разкажа на съвременните младежи за това как на пръв поглед прекрасно възпитан човек, израсъл в добро семейство, може да се препъне в живота си и тази погрешна стъпка коренно да промени и преобърне цялата му съдба; за това как някой, чието възпитание е чуждо на християнския морал, може лесно да стане жертва на светските „ценности" и да наслои в душата си толкова много отрова, че да убие в себе си човешкото.

Бих желал да разкажа първо как веднъж, когато бях заедно с владиката Софроний в неговия кабинет, той ми каза следното: „Отче Евгений, твоето място е в затвора!" Именно така започна моето служение в изправителната колония.

По онова време в ума ми трайно се беше съхранила една мисъл, която митрополит Антоний Сурожски бе казал веднъж на свой свещенослужител: „Серьожа, Христос ти се доверява толкова, толкова много, че те поставя на място, където на практика се полага да стои единствено Самият Той и никой друг." Тези думи владиката изрекъл, когато назначил отеца на работа в една енория в безбожния Амстердам, така че в онзи момент и на мен ми се полагаше да приема казаното от моя архиерей като подобен род благословение.

Отправям се към контролно-пропусквателния пункт, където вече бях срещал заместник-политическия комисар, или надзирателя на крепостта, и попадам между две решетъчни врати, където подавам документите си, а после преминавам в малка стаичка за обиск.

-         Отче, оръжие или наркотици, пари, остри или режещи предмети?

-         Нямам. Взел съм със себе си само просфора за Литургията.

Капитанът ме помоли да обърна джобовете на подрасника си навън и допълнително опипа джобовете на панталоните ми. Двамата с надзирателя минаваме през друга решетъчна врата, но всяка следваща врата се отключва едва след като бъде заключена предната - всичко това от съображения за сигурност.

Влизаме в малко дворче, където затворници съхраняват в кашони вещи и продукти за останалите затворници, намиращи се в жилищната зона. Отново натискаме бутона за получаване разрешение за пропуск - в душата ми тежи някакво напрегнато усещане, предстои й да попадне в друг свят; отваря се поредната врата и влизаме в територията на промишлената зона.

Да, въздухът тук е съвсем друг - не е същият както този на свобода, но за да го разберете, трябва да го преживеете (да не дава Бог).

Приближаваме към следващия контролно-пропусквателен пункт, който отделя промишлената зона от жилищната. И отново - неотвратимото щракване, надзирателят и контролно-пропусквателната процедура, при която записват точния час на влизане в жилищната зона, накрая идва последната решетъчна врата и ние сме въведени в локалната зона, откъдето се упътваме към православния храм, разположен на втория етаж редом с комплекса за баня.

Трудно се забравят тези първи усещания от прикованите в тебе погледи на най-различни хора: някои те гледат с надежда, други - с униние, трети - с озлобеност, четвърти - с изненада. Единственото, което не можеш да видиш по лицата на хората в тази зона, това, уви, е радостта, но горчилката, че живееш „зад оградата", както казват затворниците, променя човека. Нещо нормално все пак, защото тяхното страдание тук не е заради Христа - това не са първите векове на християнството.

В зоната моментално се разнесе мощен вик: „Ето го отецът на базата!!!" Офицерът ме отведе в храма и ми каза, че ще дойде да ме вземе съгласно посочения в пропуска час. В храма ме посрещнаха двама мъже: Антон (иконом) и Максим (клисар). Ето там видях първата усмивка върху лицето на осъдени, която буквално грейна в мрака на това място, при все че тя изразяваше един друг тип радост, плаха, притаена радост... Аз им се представих:

-         Казвам се отец Евгений, аз съм вашият нов свещеник.

-         Слава на Бога! - каза Антон. - Сега редовно ли ще имаме Литургия?

-         Ще се постараем да служим Литургия всяка неделя - обещах аз.

По този начин започна моето служение в изправителната колония.

Антон

И така, всяка неделя описаният по-горе процес се повтаряше отначало. Всяка неделя аз се грижех да има света божествена Литургия в колонията.

Най-сложната задача за млад свещеник, който се захваща с подобно служение, се явява, според мен, духовническото наставничество, защото понякога ти се налага да даваш напътствия на хора, които не само че имат по-дългогодишен житейски опит, но трябва също така да взимаш под внимание факта, че човекът пред теб в своя личен живот вече е прекрачил границите на позволеното.

Това, което свещениците сред хората на свобода чуват само веднъж, ти го слушаш при всяка служба: убийства, кражби, обири, наркотици, грабежи... Списъкът може да бъде продължен до безкрай, а за всяко отделно нещо трябва да дадеш съвет, и при това да го дадеш не просто „да се покажеш", нито за отбиване на номера, а за да бъде годно това наставление да помогне на човека така, че впоследствие, когато излезе на свобода, той да не повтори повече тези свои простъпки. Защото за времето на пребиваване там неволно се превръщаш в добър психолог, а най-вече заради това, че тези хора имат изключително чувствителна, ранена от греха душа. В тази зона не се получава с простото „отбиване на нόмера". Всякакъв тип неискреност, всеки допуснат фалш, и доверието рухва.

Да, едва в хода на времето започваш да си даваш сметка колко голяма е отговорността да бъдеш пастир и че ако не можеш да преживяваш болката на другия, неговото страдание като свое собствено, по-добре да не се захващаш с такава задача; ако не се научиш да преживяваш падението на своето паство като свое лично падение, тогава напълно безплодно е подобен тип пастирство. И така в един неделен ден аз реших да задам на Антон следния въпрос:

-         Колко още ти остава да бъдеш тук?

-         Вече изкарах девет години, остават ми още три според произнесената присъда. Тук съм за убийство.

-         А как се стигна до това убийство?

Разказът на Антон ме изпълни с изумление:

-         Аз, отче, израснах в добро семейство, занимавах се със спорт, образованието ми вървеше успешно. Вярно, че родителите ми бяха атеисти, майка ми не вярваше в Бога и не ни говореше нищо за Него, но аз и по-малкият ми брат имахме вложени във възпитанието си добри културни ценности.

След завършване на гимназията започнах да участвам в съревнования, където уверено печелех призови места в сферата на бойните изкуства. Но веднъж, на път към къщи след поредната тренировка, един приятел ми каза: „Знаеш ли, има една „яка" старуха, която може да предрича бъдещето на човека - искаш ли да узнаеш какво те чака в живота?" Отвърнах му: „Не ги вярвам много тия неща..., но какво пък..., давай да отидем от едното любопитство."

Двамата с моя приятел се отправихме към тази вещерица. Малка селска къщичка, около която се бяха насъбрали множество хора (разбира се, всички изпълнени с желанието да знаят какво ги чака занапред). Когато дойде нашият ред, ние влязохме в стаичка, по стените на която висяха всевъзможни икони с окачени пред тях кандила.

Вещерицата ни попита: „За какво конкретно сте тук, какво по-точно ви интересува?", а аз й отговорих: „Искаше ми се да видя с какво се занимавате." Тя ми каза: „А искаш ли да печелиш във всякакви видове хазартни игри?", при което аз заявих: „Искам!", а тя отвърна: „Вземи тогава тази специална билкова отвара, от която ще пиеш всеки път преди да седнеш да играеш и ще имаш успех. Остави парите за нея на масата, не ми ги подавай в ръка."

Занесох у дома билковата отвара и реших да проверя „на практика" какво е действието й, пийнах от нея и отидох да играя на автоматите. Където и да се хванех, навсякъде завършвах с печалба! Невероятно действие имаше тази отвара!!! Игрални автомати, карти, казино - навсякъде ме посрещаше успех.

Така половин година посещавах редовно тази вещица и не преставах да си купувам от това вълшебно нещо, докато веднъж в една книжарница не попаднах на книгата „Черна и бяла магия", където имаше подробно описание за приготвяне на тази отвара. Купих си книгата, започнах да прилагам предписаното в нея и - о, чудо! - всичко се получаваше успешно и късметът ми продължаваше да работи, но вече безплатно.

Така мина известен период от време и една вечер ме поканиха в местното кафене да поиграя на покер със залагания. Аз, естествено, предвид този мой несекващ успех, приех поканата с огромно желание. Седнахме и започнахме да играем.

Внезапно чувам в главата си ясен глас, който ми говори: „Сега, за да усилиш действието на отварата, трябва да принесеш жертва." За миг се  почувствах досущ като малко момченце в главата си, а тялото ми се стори като някакъв скафандър, робот дори, който ми се изплъзваше от всякаква възможност за контрол. Една особена сила ме обсеби изцяло и помрачи съзнанието ми.

Грабнах ножа, който видях на масата, и разпорих тялото на седящия до мен - опомних се чак когато ме дръпнаха от втория труп!

За това двойно убийство получих 15-години лишаване от свобода. Едва в затвора придобих кръщение, защото допреди това даже не бях кръстен (за кръщението на Антон ще ви разкажа по-нататък, защото то само по себе си е отделна, не по-малко интересна история - б.а.). Такъв, отче, беше моят път към Бога.

-         Страховита история. Дано да получиш помощ от Христос, за да изпросиш милост и за себе си, и за тези, които си лишил от живот.

Какво може да каже човек, когато в наши дни са толкова много хората, които търсят „помощ" от всевъзможни "целители" или сами започват да се занимават с разни тайнствени практики. Досущ като крадци се опитват да се промъкнат, но не през вратата на дома. Как само ласкаят своята гордост тези хора с разни „тайни познания" и „контрол" над неземни сили. Верни са, уви, думите на Достоевски, който казва: „Дяволът води война с Бога, а бойното поле - това са сърцата на човеците", и то на човеци, занимаващи се с подобни неща или доверяващи се на подобни практики.

В наши дни много млади хора, и то най-вече жени, използват душата си като изтривалка на калта по своите нозе и я захвърлят като ненужен депозит в лапите на дявола, залагайки нейната вечност. Колко често само се случва да чуваме някой да казва: за какво ми е душата, иска ми се тук, в този свят „да си поживея", трябва да върна в семейството си моя пиянстващ съпруг, трябва да се предпазя „повече да не ми посяга", трябва да го изцеря от алкохолизма и ми е напълно безразлично какви методи ще използвам за тази цел - дори да е с цената на щастието на някой друг, дори да е понякога с цената на човешки живот, дори и с цената на собствената ми душа, защото не вечността представлява интерес за мен.

В крайна сметка заплащането за такива „услуги" - за придобиването на щастие - се извършва тъкмо тук, в този живот, а не, и слава Богу, в бъдещия. Промислително Господ използва най-различни начини, за да предостави на човека спасение, понякога дори чрез страдание на деца, за да бъдат разтърсени окаменелите родители!