Каква любов ще е, ако е несподелена,
ще боли, знам, от това,
но тя е споделена, а разбита любовта.
Аз плача тук сама във мрака
и чакам пак да дойдеш ти,
парчетата от таз любов гореща
хвани и събери ги, мили - Ти!
Аз пак ще кажа ти "прости ми,
не исках да е тъй,
че моето сърце за теб копней".
Стоим и двамата сами
и мислим пак за нашето прости.
Часовете пак минават, болката расте
и плаче от тъгата разбитото сърце!

Викито

Да си тръгна аз ти обещах,
но това така и не разбрах -
защо отивах си, не знам,
какво ли търсех пак натам?
До мен стоеше само ти
и празните четири стени.
До тях стоях и аз, нали?..
Но тръгвах, тичах, заминавах...
и любов аз този път не обещавах.
Защото убил я беше ти,
между тези празни четири стени.

Викито

Слънцето изгрява,

но не и над мен,

пак се чувствам сама в този ден.

Аз имам облак, който вали всеки ден,

капка по капка дъжд върху мен.

Дали съм променена…

дали съм същата като преди,

дори самата аз не зная

и над мен вали ли, пак вали.

Изгубена някъде във времето,

носеща със себе си вечно бремето,

за самота и студ,

няма го вече онзи топъл скут.

Болката съсипва ме, самотата

отново обсипва ме.

Колко е трудно да се чувстваш сам,

облян в своя тъжен блян.

Викито

Навън е мрак, вали дъжда,
а с него плаче моята душа.
Така ми отреди съдбата,
да бъда в самотата...
Обичах Те! „Любов моя”,
спомням си, наричах те!
Но думите останаха в дъжда
и спомена за тези няколко слова.

Викито

Исках да те целуна,
макар и за последно,
макар да казвах си „не беше редно”,
но желанието мое казваше сега
„целувай го в нощта”,
макар последна да е тя.

Викито