Ние встъпваме във Великия пост. Днес е ден на прошката. Ние сме се събрали в храма, за да се вгледаме истински, сериозно да се вгледаме в себе си и един в друг.

Разбира се, всеки от нас ще преживее този ден по особен начин, с голяма надежда, че е настъпил постът и ние ще можем да се изменим, че накрая нещо в нас ще произрасте, ще станем други, достойни за Царството Небесно. Това е правилно, Великият пост, действително, ни е даден, за да се отрази в нас Царството Небесно. А Царството Небесно – това е Царство на любовта.

А това е, което много не достига в нашия живот. Христос е казал, че „понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Мат. 24:12). И действително, ние виждаме как малко хора се обичат един друг истински, колко много подмени и малко истинска любов.

Източник на любовта в света е Църквата и няма друг източник за любов и преобразяване на този свят. И най-голямата трагедия, когато и в самата Църква любовта е малко, когато ние не можем да я пазим. Ето това е огромната беда.

Нали, всъщност, гледаш себе си и околните хора и разбираш, че нищо не ни трябва освен любов. От какво още се нуждае човек? От нищо. Всичко останало е само подмяна. Ако човек не познава истинската любов в Бога, той постоянно се опитва да компенсира нейното отсъствие с разни глупости, пустота, развлечения, с някакви външни неща…

А как ни се иска любов… Но тя не се дава иначе, освен чрез подвиг в Христа, постоянно разкриване на себе за другия човек, отваряне дверите на своето сърце за всекиго. Това е много тежко, даже мъчително – да бъдеш доверчив, напълно отворен за всички. Така е написано и у апостол Павел, че любовта „всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”(1 Кор.13:7). За това ние често твърде късно, едва в последния момент се сещаме.

Всичко лошо, което е станало с нас, е станало само, защото ние не умеем да обичаме истински. Всички житейски грешки, недоумяващи въпроси, невъзможността да сменим своя живот или да вървим нататък, защото ние не знаем накъде да вървим, – са произлезли само поради една причина: няма я тази любов. Тя не се пази, даже в Църквата хората са престанали да се ценят един друг, да се виждат един друг в светлината на любовта. Ние добре разбираме колко лесно е да се откажем от любовта, колко лесно е всичко да забравим, да зачеркнем, – от гордост, егоизъм, желание да се затворим в себе си и да си живеем в своя свят, никого не пускайки. Ние знаем колко много искаме да получим един от друг и колко малко сме способни да отдадем един на друг.

Това е най-големият ни проблем. С него не трябва да навлизаме в поста. Ако човек не е открит за другия, не е способен да пожертва себе си за другия, не е готов своите лични страстни амбиции, своите, макар и добри, желания да отстрани заради другия, такъв живот няма да доведе до нищо, всичко ще бъде безсмислено и безполезно.

И ето днес Господ ни дава този забележителен ден, когато Той ни принуждава да се вгледаме един на друг с любов, като много скъпи един за друг хора. Изглежда, че ние още можем нещо да успеем един друг да отдадем, да се примирим, да изясним отношенията, но това може и да не се случи, нали животът преминава много бързо. Ние с вас прекрасно знаем колко лесно, как внезапно човек може да си отиде от живота … Затова е така важно да помним, че трябва да скъпим всеки ден, всеки човек, един друг да се ценим. Ние живеем вътре в Църквата, където ни е дадена колосална възможност да се обичаме един друг. Ако тук ние не съумеем да спечелим любов,  никъде другаде никога няма да я намерим. Трябва да се учим на тази любов, и тогава нещо може да се смени и в нас, и около нас. Заради тази любов, собствено казано, трябва да живеем. Християнството само заради това и съществува. Христос само с това е дошъл при нас, за да се научим от Него да се обичаме един друг.

И ето днешният ден е такъв дългоочакван, такъв желан, всички са развълнувани, настроени, всички чакат и обичат този ден. Сега, когато ние вътрешно сме готови да погледнем един на друг с други очи,  да помолим за прошка и от сърце един на друг да си простим, нека направим това истински. Важно е не това колко емоционално преживяваме това, а колко после ще се постараем да запазим това в себе си, колко ще се стараем да преодолеем себе си заради ближния, който се нуждае от нас, който гледа на нас с надежда и упование, че можем заради него, макар и за малко, да забравим за себе си. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев