Превод: Константин Константинов
Източник: www.hellenicheartbeat.com

Какви щяхме да бъдем, ако не вярвахме в Христос!

Какви ли щяхме да бъдем, ако дори сега, когато сме в Църквата, минаваме през толкова големи проблеми, понасяме такъв кръст, затрудняваме се, но въпреки това се улисваме и забравяме Божия промисъл, Христовата любов, забравяме, че всичко това ни подготвя за нещо, подготвя ни за Неговото царство, че всичко това прави чисто нашето сърце, че съществува Този, Който направлява нашия живот, че всичко е под контрол, регулирано от Бога и че съществува Неговият промисъл. Представяте ли си, ако не бяхме близо до Бога, как щяхме да издържим? Как? Нямаше ли да се подлудим? Затова повечето хора, тези, които не вярват в Христос и нямат утеха в Христовата Църква, са оправдани да правят това, което правят – техните безумства, светския и отпуснат живот, греховност, да търсят начини да се облекчат, защото в противен случай ще полудеят. Те обаче влизат в огромен порочен кръг и вместо да излязат от своята безизходица, се озовават в по-големи перипетии и мъки. Затова нека не съдим никого.

И ние поради натиска и болката в живота се обръщаме към Бога и се молим, понеже изпитваме болка, и житейските мъки ни карат да бъдем по-близо до Църквата, а другите, които вършат грехове, същите житейски мъки ги тласкат към грехове. Това, което казва преп. старец Порфирий – всичко е въпрос на това накъде обръщаш волана на твоя живот. Всички хора биха били изключително добри, ако знаеха накъде да обърнат волана на своя живот. Затова – казва той – тези, които тръгват по нанадолнището, търчат, но търчат по погрешен начин. Не ги обвинявай, не са научили накъде да вървят, не са видели тези върхове, които имат светлина, не са се трогнали, не са се усладили, не са били привлечени и знаете ли от кого не са били привлечени? Не от Бога – Бог е привлекателен!

За съжаление, те не са били привлечени от нас, християните, да ни видят нас здрави, балансирани, защото и ние още не сме намерили нашия собствен баланс, още не сме стъпили добре на собствените си нозе и имаме собствените си мъки. И когато имаш своите мъки, си казваш: нека гледам да намеря по-добър баланс, аз съм болен, но съм в Църквата, а другите ме гледат отвън и очакват от мене утеха, очакват от мене да видят, че съм образец, да ме видят като град, стоящ върху планина, както казва Господ, че сте светлината на света. На кого казва това? – на възродени сърца, които са преодолели първия етап на борбата и са започнали да излъчват светлина; на души, които процъфтяват от даровете на Светия Дух, от Христовите дарове, от добродетелите. Повечето от нас не сме такива. Нас другите ни гледат и казват – виж каква е Църквата! Виж какви влязоха в Църквата! Не прйчи.

И ние, които сме в Църквата, неуспели, грешни, проблемни, – веднъж един човек ми каза – отидох на църква и видях някакви хора, някакви госпожи, господа, какви характери имат само!, а аз му казах – виж, те обаче са в Църквата. Ако са в Църквата и са били така зле, както ги описваш, помисли си, ако бяха извън Църквата. Щяха да бъдат по-зле. Не пречи. Другият води своята борба. Влязъл е в Църквата, полага усилие и се бори.

Ако отидеш в една болница и там видиш хората да изпитват болка, не се учудваш. Болницата е място, където придобиваш здраве. Да, но там здравето е целта, а не това, което е видимо за всички. Когато влизаш вътре, дори лекарите може да не са здрави, и те може да имат някаква болест и не се учудваш от това, а отиваш да търсиш лечение дори от тях. И когато видиш някой да стене от болка, защото го боли зъбът, да крещи от болка, защото е паднал, ударил се е или е пострадал при катастрофа, не се учудваш, а казваш: е, тук е болница, тук е лечебница, тук ще бъдат и тези болни хора. В болницата има място за всички тях. Затова, когато много светци наричат Църквата лечебница, болница, и ние така трябва да я разглеждаме, със състрадание към другия, защото всички сме грешни.

Затова нашите образци, идеали, идеалните лица, които показваме като образци в живота за живот, като мерило за сравнение, не съм аз, навярно не си и ти, а някои хора, които са преодолели своето грехопаднало състояние и от противоестественото състояние са стигнали до естественото, а оттам до свръхестествено състояние. Това са стъпките на духовно напредване. Ние още сме в началото. Противоестественото състояние означава да живееш противно на твоята природа. Когато например моята природа ми казва да обичам себеподобните, а аз ги мразя, това не е естествено, а противоестествено състояние. Когато преодолея това, ще започна да обичам този, който ме обича. Това е естествено състояние, така е в природата. Всички същества, живите създания обичат себеподобните. Това е законът на равновесието, на оцеляването, не ти правя зло, и ти не ми прави, да имаме баланс, да живеем. Да не гледам на теб като на заплаха, да не гледаш на мен като на заплаха. Когато обаче Божията благодат влезе в сърцето ти и се очистиш, облагодатиш и станеш свят, ще започнеш да обичаш и враговете си. Това е свръхестественото състояние. Още доста път трябва да извървим. Я потърси в себе си да видиш какъв живот водиш – неестествен, естествен или свръхестествен? Има много стадии, които трябва да извървим и определено сме много назад, а сме в Църквата, където Бог прегръща и приема всички.

И я чакай, къде да отиде този грешен човек? Виждаш в храма някой грешен, обвиняваш го и казваш – влязох в Църквата и се скандализирах от него! Къде да отиде? Къде да отиде да се изцели? Няма ли тук да се изцели? Няма ли до тебе да се изцели? Няма ли неговият характер да се „отърка“ в твоя, да вземе нещо добро от теб, и ти да вземеш нещо, ако има, и от това търкане, както камъчетата на брега се търкат едно в друго и накрая стават толкова лъскави и блестящи и малкото дете ги хвърля и прави жабки. Камъчето е било твърд, груб камък, с ръбове. Но от вълната, която постоянно се удря в него, то омеква, ръбовете се заглаждат, имаме този хубав резултат и сега камъчето лъщи. Така става и с душата. Ще минем през много неща. Нека не се скандализираме, а да гледаме с голямо състрадание, приземено, обективно, трезво, естествено, реалността на живота и Църквата.

Главата на Църквата е свята, Господ, Безгрешният. Църквата е една, свята, съборна, апостолска. Църквата е свята, защото Господ е свят. Един свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Един е свят – Господ Иисус Христос. Всички ние, които сме Негови деца, всички ние, които се опитваме да се засадим в Неговия живот, да се отъждествим с Него, да се съединим с Него, обаче се противопоставяме и чувстваме съпротива в нас. Ние имаме кръв, замърсена от кръвта на Адам, но в нас е и кръвта на Новия Адам, на Господа в св. Причастие, и се опитваме да се възродим. Но тази съпротива не спира. Не е лесно.

И ти отговарям, понеже някой ме попита – как ще победим нашите страсти? Така, страстите те борят цял живот, бориш се, подвизаваш се, опитваш се, полагаш усилия, изморяваш се, да го кажа, плюеш кръв. Дай кръв, за да приемеш Дух! Даваш всичко, за да се промениш. Не се променяш лесно. Човек не се променя лесно, ще се измори, ще изпита болка, ще се изтерзае и лека-полека ще стане нещо, което можеш да разбереш – ще дойде Божията благодат; ще дойде благодатта и светът ще отмине. От теб ще изчезне светският дух, и светът какво ще рече? Измама. На очите, на помислите, на желанията; на тези състояния, които ни държат в земята и ни карат да бъдем като пръстта, като калта, нашият ум става като тиня. Това не изчезва лесно; защото това тленното трябва да се облече в нетление (1 Кор. 15:53). Трябва да стане тази промяна, преобразяване, възраждане, нашето тленно тяло трябва да се облече в нетление. Това обаче не е лесно. Св. ап. Павел е казал тези неща, бидейки сам в огъня, в пещта на Светия Дух, както и в пещта на изкушенията. Той много пострадал, минал през много неща, за да стигне до това възраждане, да стане нов човек. Той се борил, всички се борили, всички се борят.

Всички вървим по този път. И аз и ти, и тези, които гледаш и им се дивиш, в тайната градина на сърцето си, в тайнственото пространство на своята душа, всеки вътрешно понася своя кръст, бори се със себе си, гледа дълбините на своето сърце, гледа как върви в живота, не какво говорим на хората, когато излизаме навън, обличаме нашите дрехи, поздравяваме съседите и всички казваме: Как сте? Добре! Вие? Какво ново? Децата? Всички добре ли са? Така, общи въпроси и още по-обобщаващи отговори. Какво ще рече добре съм? Какво ще рече да речем добре! Ако потърсиш в твоя вътрешен свят, ще видиш, че всички хора се борят със своите слабости и проблеми, но ние, т.е. кои ние?

Ти, ти, който сега слушаш, и аз, който сега говоря, сме много привилегировани, защото сме привилегировани болни, ние сме болни, но привилегировани болни, защото сме в топлата прегръдка на Лекаря, в топлината на болницата, на тази лечебница, в Църквата. Грешен съм, болен съм, не се хваля с това, но единствената моя радост, единствената моя хвалба, надежда и утеха е, че съм близо до Господ и това ми дава надежда да продължа живота и да казвам – Господ няма да ме остави! Сам по себе си аз съм едно разочарование. Ако видя себе си откъснат от Господа, съм за оплакване. И това е истина. В Църквата обаче имам надежда, имам твърда надежда, и Господ никога не разочарова човека, който се надява на Него.

И тъй, нека бъдем помирени, приземени, харесва ми това Християнство, тази вяра, приземената вяра. Тази вяра, че човек е призван да живее като земен Ангел, но в същото време не забравя, че този земен Ангел е нашата цел, че реалността е напълно различна и че ние сме тези, които сме. Едно естествено Християнство, което гледа нещата реално такива, каквито са, и се отнася към другите по същия начин. За да почувстваш помирението в себе си, а след това удивлението от висотата, до която те зове да стигнеш Христос и да водиш своята борба, т.е. за да се подвизаваш, трябва да започнеш от това, което имаш, и да познаеш това, което имаш.

Велико нещо е това себепознание, това признание какви сме, смиреното признание, да кажеш кой съм аз, какво съм, не какво казват хората, не как ме гледат другите, а как ме гледа моят духовник, който ме познава, той знае всичко, съседите ме смятат за свят, ходиш на беседи, на църква, четеш св. Писание, виждат твоя външен профил, така казват хората за теб, но сърцето ти кой го знае? Твоят духовник, естествено в степента, в която му откриваш сърцето си и казваш искрено всичко, това е истината, това е моето истинско аз, не това, което се вижда външно, а това, което реално представляваш.

Веднъж казах на един духовник: отче, ходих в различни детски лагери и навсякъде децата бяха различни. А той ми каза: колкото и да са различни в това, което ми казваш, когато дойдат да се изповядат, всички тези деца от всички лагери, откъдето и да идват, казват едни и съши неща. Имаме обща точка – нашата греховност. Имаме нашето падение. Ние сме деца на Адам. Колкото и да са различни начините, по които действаме, имаме общи точки, които ни обединяват, които би трябвало да ни съединяват, да ни примиряват, да ни смиряват, да ни правят достатъчно приземени, а не лицемери, не фарисеи, да не казваме – аз съм по-добър от теб!

Когато някога през 90-те попитах стареца Паисий: как човек може да придобие смирение, той ми отговори – чрез себепознание. Когато седнеш и помислиш върху себе си, когато седнеш да намериш своите грешки, когато един ден седнеш и видиш как са протекли събитията от сутринта до вечерта, какво си направил, как си постъпил, как си говорил, какво си помислил, как ти е дотежало да покажеш любов, как си презрял другия, как постоянно се въртиш около своето его и индивидуалност, какво искаш да направиш, да кажеш, другите да ти отдадат значение – да видиш малко себе си, хладнокръвно, не изкуствено, а истинно, разбира се, ако си направил нещо добро, кажи го. Например дадох милостиня, но защо я дадох и какво исках да покажа с това? И защо се разсърдих, че не ми обърнаха внимание, когато дадох милостинята? И защо се бях надул и чувствах гордост от това, че дадох милостиня? Дори добрите дела, ако потърсиш, ще видиш, че не са толкова добри, не са прозрачни пред Бога, твоите подбуди не са чисти и твоите грехове те терзаят, и ако видиш всичко това, то по един естествен начин без пристягане и натиск те води до смирение.

Старец Паисий ми каза нещо, шегувайки се, но беше много хубаво. Той ми каза: виж, бре, детето ми! По-скоро: бре, дете! – така каза, по много непорочен и чист начин. Защото в крайна сметка значение има не само това как говориш, а и с какво са заредени думите, които изговаряш. И тъй, той каза:
– Бре, дете, за да придобиеш смирение, трябва да направим едно пътуване до „Синтагма“ (централният площад в Атина).
Пътуване до „Синтагма“? Тогава бях 20-годишен и казах:
– Не разбрах. Какво имате предвид? Ще ми обясните ли по-добре?
– Виж, да отидем на „Синтагма“ и да държим един плакат, върху който ще напишем – Долу граматиката!
Аз се засмях.
– Какво се смееш? Не знаеш ли граматика?
– Зная.
– И тъй, Долу граматиката! Нямаме правилна граматика!
– Защо, геронда? Какво имате предвид?
– Знаеш ли, детето ми, личните местоимения?
– Зная ги. Я ми ги кажи!
– Аз, ти, . . .
– Видя ли какво каза? Кажи пак!
– Аз, ти, той, ние, вие, те!
– Видя ли? Ето го егото (На гръцки личното местоимение в първи род ед. число е εγώ). Ти каза на първо място его. Нима това е граматика, което имаме? Егото да бъде на първо място? Егото трябва да се махне оттам! Долу граматиката! И какво трябва да стане ли? Да вземем егото от там и да го сложим на последно място и да казваме – ти, той, ние, вие, те, аз. Аз-ът трябва да бъде накрая. Да се махне от първото място. Така ще придобием смирение. Видя ли англичаните? Пишат го с главна буква, и по средата на изречението, I’m, с главна буква. Ние го пишем и с малка буква, и с главна, когато е в началото на изречението. Англичаните го пишат постоянно с главна. Ама какво е това нещо?
След това той ми каза и тази богословска тактика, за която споменах.
– И да ти кажа нещо по-сериозно – чрез себепознание.
Така човек ще придобие смирение, когато види себе си. Да се смирим, братя, в живота! И когато не си доволен от себе си, когато виждаш своите недостатъци, не се отчайвай, а се смирявай! И когато чувстваш, че не си добър съпруг, добра съпруга, добър ученик, добра студентка, добър в твоята професия, в спорта, в някоя дарба, която имаш, но не я упражняваш правилно и те обхваща скръб, не прйчи, смирявай се и казвай такъв съм! Не се гордея, не това, което казват, че правя добре, че съм такъв, нека бъда такъв, ми харесва! – не така. А казвай: Такъв съм, грешен съм, немощен! Смири се, помири се със себе си, приеми кой си, виж безмерната милост и сила на Бога и кажи – Господи мой, този съм, не мога!

Ако погледнеш на своето окаяно състояние по егоистичен начин и твоят егоизъм се подразни още повече, тогава ставаш по-лош. Затова трябва да го видиш приземено, смирено, с надежда, че Бог си знае, ще ми помогне, ще се променя и когато видя някой човек да се държи така, както аз съм се държал, да бъда по-снизходителен към него.
Понякога Бог допуска да бъдем много грешни, за да видим това и сетне да бъдем търпеливи към другите. Можем да видим пресни примери със самите нас и да казваме – добре, аз не съм съвършен! И какво да правим? Всички се нервираме, всички сме в този изморяващ свят, изморяваме се, терзаем се, единият трябва да крепи и да утешава другия. Това не е ли хубаво? Нашата греховност ни съединява, нашата болест, болка, и обшият Лекар – Лечителят Господ, Лекар на душите и телата ни Иисус Христос. Той ни обединява, Той е нашата надежда и трябва да бъде нашата радост и прибежище. . .