- Отче, как правилно се следи дали послушанията се изпълняват стриктно в манастира?

Представете си, че се намирате на кораб, на който има хиляди хора и екипаж, който го управлява. Корабът не може да плува сам, капитанът трябва да реши в каква посока да го насочи. Също той преценява готов ли е корабът за плаване. Капитанът е този, който управлява, завърта щурвала. В манастира този капитан е настоятелката. Ние не отговаряме за посоката, в която се движи корабът, отговаряме само за това послушание, което ни е дал капитанът. Игуменката знае накъде да води този плавателен съд, тя отговаря за неговото движение. Нашето послушание е да следваме направлението, по което ни води Бог.

Веднъж отидох във Ватопедския манастир на Атон. Там имаше един много стар монах, който с часове стоеше пред олтара с въздигнати нагоре ръце, без да се движи, подобно на статуя. Нямаше броеница, не пееше псалми, не се кръстеше, не правеше поклони, даже не мърдаше… Игуменът отиваше при него, буташе го с палец, но монахът въобще не реагираше. Веднъж игуменът ме извика и каза:

- Виждаш ли този монах? Как мислиш, с какво се занимава?

- Мисля, че се моли.

- Той не само се моли, той пребивава с Бога. Как мислиш, трябва ли да отида и да му кажа: “Ти се молиш неправилно, не се кръстиш, не направи земен поклон”?

Псалмите, поклоните, кръстното знамение – всичко това са средства, които трябва да подпомагат нашето движение към Бога. Това, към което се стремим, е опитността на богообщението, а не правилното съблюдаване на ритуала. Да вземем чаша, която стои на масата. Послушанието изисква да я поставя на определено място. Това е важно, но не толкова, че да опечаля нечия душа поради това, че чашата не стои там и там. Защо игуменията не трябва да се раздразва, ако чашата стои тук, а не там? Защото тя сама ще открадне мира на сърцето си, а следователно, ще го отнеме и от своите сестри. Намирайки се в манастира, е важно да се отнасяме внимателно към такъв тънък предмет като сърдечния мир. Например, ставате сутринта в лошо настроение и вече, предвкусвайки лошия ден, правите всичко така, все едно това е факт. Ако в такова настроение излезете от килията си с торба в ръце и някоя сестра случайно ви бутне, торбата падне и всичко вътре се разсипе, веднага се разстройвате: “Ти какво, сляпа ли си?! Не виждаш ли къде вървиш?” На свой ред сестрата се дразни, защото сте й казали нещо гневно и след известно време всички около вас започват да се карат. Обаче, ако станеш сутринта и благодариш на Бога: “Господи, дай ми смирение, Господи, промени ме, дай ми да мисля за Тебе, а не за себе си”, отваряте вратата, в ръцете ви е същата торба, същата сестра се сблъсква с вас, всичко се разсипва, сестрата казва: “Извинявай”, а вие отговаряте: “Няма нищо, не се притеснявай”. В какво се отличава първата ситуация от втората? Явно разликата не е в действието спрямо вас, а в това каква е вашата реакция на създалата се ситуация. Ние не можем да изменим това, което ще се случи, но ще отговаряме за това как сме реагирали на случващото се. Точно тук се проявява нашата вяра и любов, ако живеем в присъствието на Бога.

При мен в манастира имаше монах, притежаващ взривоопасен характер. В дните, когато беше в лошо настроение, само дето не ставаше ядрен взрив. В един такъв ден отидох при него, взех го за ръката и казах:

- Какво би казал, ако тук, редом с теб, стоеше Христос?

- Знаеш ли – отвърнал той, – Той не е тук!

-Не, Той е тук.

Бог е тук, сред нас, а ние не Го виждаме, защото сме прекалено заети със себе си. Към кого гледаме, ако не към Христа?

- Днес споменахме игумения Таисия Леушинска. От нея има малка книжка – “Наставления към новоначалната послушница”, и на една от първите страници пише следното: “Преди всичко останало ще ти кажа главното: започни с любовта”. В същото време апостолът казва, че любовта е съюз на всички добродетели. Винаги си задаваш вътрешно въпроса: от една страна виждаш в себе си такова множество грехове, че няма никакъв съюз на добродетели, но в същото време понякога чувстваш, че действително обичаш сестрите. Как да тълкуваме това? Може би това е някаква мечтателна или хуманистична представа за любовта?

- Съгласно Евангелието, любовта, Божествената любов не се определя от никакви условия. Бог обича не вследствие на нещо, или въпреки нещо – неговата любов не зависи от поведението на човека. Бог ни обича. Точка. Това за нас е съвършено необяснимо. Ние се терзаем от въпроса: “За какво ни обича Той?”, защото не знаем какво е любов.

Спомням си, веднъж при мен дойде монах и каза:

- Отче, простете, но да изпитвам любов към вас за мен е по-мъчно, отколкото към всеки друг човек.

Аз отвърнах:

- Много добре – поне в едно нещо с теб да сме на едно мнение!

Любовта – това не е сантименталност, това не е чувство. Любовта – това е вяра.

Ние казваме: “Чувствам, че Бог е редом с мен”. Това е много плитко заявление! Бог въобще не е някъде наблизо, редом. Той е напълно вътре в нас. Цялата работа е в това, че ние не го осъзнаваме, но от това Господ не по-малко е именно там. Без значение способни ли сте да го видите, почувствате, познаете, или не сте способни. Той е там, вас ви няма там, където е Той.

Никого не бива да заставяме да обича. Да правим добро на другите без любов – това не е любов.  Всеки знае – и аз съм го усещал, – когато някой прави нещо за нас, дали е искрено, по любов, или е по снизхождение, просто ни търпи. Когато някой действително ви обича, разбирате това. Да се обясни това е невъзможно – то е някаква мигновена връзка, възникваща между вас. Но то е истинското.

Когато срещате някой, който има в сърцето си мир, вие още не осъзнавате какво точно има, но искате да сте причастни на това. Вие виждате цялостен човек.

Братята ми казват: “Отче, защо си такъв мек? Дай да изгоним този брат.” Аз отвръщам: “Поради същата причина, поради която не гоня и вас – аз не съм го довел тук, Бог го е довел, и ако е нужно, Той ще го изведе.” Безумие… От мен искат да променя поведението на този човек. Но не искат да възнесат човека със своята любов до състояние на цялостност. Те искат от мен да контролирам това, което ги дразни в него. Това не е любов.

И така, ето за какво се борим всеки ден – всичко да е заради Бога и нищо заради нас. Всеки в манастира, независимо от послушанието, е длъжен да присъства на богослуженията.

Казват ми:

- Току-що забърках цимента, ще стегне.

Аз отвръщам:

- Отивай, моли се, нека стегне. По-просто е да се забърка цимент отново, отколкото да се научим да се молим.

Веднъж един от братята ми каза:

- Отче, с тези служби е невъзможно да се завърши някаква работа! Никога не ни стига времето за това, да се потрудим пълноценно!

Аз отговарям:

- Единствената причина, заради която си тук, това е да работиш над своята душа. Защо си пилееш енергията с тези дреболии?

Аз вярвам, че манастирите са в голяма опасност, когато монасите не искат, не обичат и не се стремят да се молят. Можете ли да измислите такова нещо, което е по-необходимо от молитвата? Какво ви става?! Не казвам, че с времето няма да почувствате, че да се молиш, е тежко. Но тогава сте длъжни да осъзнаете, че подобно състояние говори за едно – не че може да оставите молитвата, а че вие сте поразени от греха на самолюбието.

превод от руски

източник: православие ру