Село Ливиси и загубата на дядо Кремидас

Ливиси е построено от прадедите на западното разклонение на планината Антикрагос, там където се е намирал античният гръцки Кармилисос. Това разклонение завършва на западното малоазийско крайбрежие, срещу остров Родос. Трябва обаче от брега да се изкачиш на планината и от върха ще видиш под теб, от двете страни, Ливиси. Селото, с размери на малко градче, не гледа към морето. Гледа главно на изток, но и на юг и на север.

Било 1921 г., краят на пролетта – началото на лятото. От североизток идвало едно дете от Ливиси, син на майстор. Тичайки с опинците си в ръка, детето изкачило едрия хубав калдъръм към църквата „Свети Архангели”, в махалата Стумпо. Виделите го да тича разбрали, че носи лоша вест. Детето спряло в махалата на пазара с многото магазини. Не могло да издържи до църквата, паднало на една плоча и прошепнало:

– Хванаха ги… много еснафи, много от Ливиси.

Насъбрали се магазинери и минувачи. В летния следобед много хора били излезли на пазар. Първи научили новината онези, които имали роднини сред еснафите. Тези еснафи били малки групи строители, калайджии, обущари и други занаятчии, които работели по турските села и градове. Били добри майстори и вземали добри пари. Селото им, построено върху скалите, нямало ниви за обработване. От малкото добра земя, намираща се в равнината, почти всичката била притежание на турците. Занаятчийството в селото не давало хляб на всички. И така те ставали майстори и малките групи (двама, трима, четирима мъже или повече) вземали малкото си инструменти и дълги месеци, от март-април, кръстосвали Турция. Повечето се връщали ноември-декември и оставали при семействата си до март.Момчето започнало да идва на себе си и говорът му се възвърнал. Криво-ляво казало каквото знаело. Пристигнали и старейшините на селото. Те отвели детето при църквата и ударили камбаната, не като за погребение, но не и като за служба. Насъбрало се голямо множество. Пет-шест хиляди души имало Ливиси и всичките били гърци, нито един не бил турчин. Къщата на госпожа Диспина Кремидас, бабата на стареца Яков, била близо до Стумпо, на пазара, и щом чула суматохата, тя изтичала уплашена.

Изкачила бързо калдъръма и коленичила, попитала детето:

– А Кремидас, рожбенце, моят Георги…

Доброто й сърце се разтреперило и не могла да продължи. Искала да каже: „видя ли го”, „хванаха ли го”, „чул ли си нещо за Георги Кремидас”?

За нещастие детето и чуло, и видяло. Георги Кремидас бил хванат с останалите. Госпожа Диспина потънала в скръб. Хиляди хора, повечето жени, имало около нея, а тя не виждала никого. Раздирала се от ридания, сякаш била сама. Влязла в църквата и паднала по очи пред иконата на свети Архангел Михаил. Молела, изплакала мъката си, търсела кураж и го призовавала да бъде покровител на дъщерите й и на малките дечица и се върнала в къщи.

Всичко вече й се виждало черно. Прекрасното Ливиси с чудната си гледка към отсрещната планина и равнината, с двете си внушителни църкви „Свети Архангели” и „Пресвета Богородица”, с чистите си пътища, калдъръми, с многото си малки църквици, разпръснати тук и там, всичко било почерняло. Тя пристигнала в къщата си без да знае къде стъпва и къде се намира. Паднала на миндера и продължила да ридае. Дъщерите й бързали да я настигнат още докато тичала по пътя. Слязла от горния етаж и Теодора, единствената й омъжена дъщеря, майката на стареца Яков, държейки в прегръдката си второто си дете (Яков) и цялата треперела. Паднала до майка си и плачела без да може да попита дали не е чула нещо и за нейния Ставрос.

Той също бил заминал. С двама помощници калайдисвали медни съдове и работели по турските села. Майка й, като видяла бебето, се посъвзела и утешила дъщеря си. Не, нищо не се било чуло за тези, дето работели далече. Задържали главно гърци, работещи по крайбрежието или близо до него. Така хванали и Георги Кремидас. Теодора дала бебето на по-голямата си сестра и бързо тръгнала към църквата „Свети Архангели”. Може нещо да разбере, поне да се увери в нещо.

В преддверието на храма сега били останали само старейшините и свещениците на трите енории. Учителите и учителката от училището при църквата „Пресвета Богородица” объркани събирали сведения и се мъчели да успокоят хората. В големия храм „Свети Архангели” пеели непрекъснато молебен канон. Главно жени, тъй като повечето мъже липсвали, излизали, влизали, палели свещи, коленичели и молели за помощ светиите от иконостаса и от храма, целият мраморно блестящ.

По едно време намерили и мюдюрина, единствения турчин в селото, който бил, така да се каже, орган на реда, представител на турското околийско управление. Той не знаел за конкретни лица, хванати от турските въоръжени полски пазачи, но знаел от доста време – така казал тогава – че заптиетата и аскерът ще задържат поетапно гърци за трудовите дружини. И че щели да започнат от крайбрежието. Всички били чували много лоши неща за тези трудови дружини. Знаели по нещо и за задържания, изселвания и изгнания още от 1915 и 1917, до 1920 г.

Събирали и пращали мъжете на много тежка работа: рудници, каменоломни кариери, железопътни линии и други такива. Принуждавали ги да работят много часове, безмилостно ги биели, давали им недостатъчна и воняща храна, оставяли ги да спят зимно време на открито или в бараки и землянки, естествено без отопление. Целите на трудовите дружини били две: да осигурят безплатна работна ръка и да унищожат полека-лека гръцкото население в рамките на Турция, без да се предизвикват европейските сили. Турците имали лош опит с геноцида над арменците през 1915 г., когато много европейци протестирали и обвинили турците за зверството. Затова решили да постигнат целите си спрямо гърците с постепенно изтребление.

И действително от тези трудови дружини малко гърци се завърнали. Повечето изчезнали в дълбините на Турция, завинаги далече от области с гръцко население. Завърнали се онези, които избягали, малцината, които успели да подкупят пазачите, подофицерите и офицерите. Накрая някои, които се отървали от  несгодите, глада, студа и мъченията, имали щастието да бъдат забелязани от Червения кръст и международната комисия. Те били защитени и изпратени в Гърция.

Теодора останала с впечатлението, че мъжът й Ставрос изглежда е добре. В онези години никой не можел да бъде сигурен за нищо. Младотурците държали в смут цяла Мала Азия. Генерал Мустафа Кемал, наречен по-късно Ататюрк (баща на Турция) овършал централната и източната част на страната. Появявал се на западното крайбрежие с войска, воювал с огън и меч, за да унищожи елинизма в Пондос1, където се борели за частична автономия и били организирани малки въоръжени партизански отряди.

Теодора се върнала вкъщи. Намерила много съседки да утешават майка й и сестрите й. Всички оплаквали добрия човек Кремидас като мъртъв. Същото се случвало и в другите къщи, където били сигурни, че е хванат техен човек.

Свещениците, старейшините и учителите успели да вдъхнат малко кураж на жителите, но вътрев тях тежало отчаянието. Те също били искали да станат автономни както Смирна. Но италианците ги предали, турците хванали всички подписали хартата за автономия и ги изпратили на оня свят.

Нямало признаци, че злото ще спре. И този Мустафа Кемал приличал на черен облак над главите на гърците. Ще избухне ли над тях? Ще отиде ли да излее гнева си някъде другаде? За гърците отникъде не се виждала спасителна светлина. Страшно е да не виждаш светлина в родината си, в земята, която имаш за своя родина от три хиляди години. След това над гръцките общности се спуснал и онзи проклет Нуредин паша. По-кръвожаден турчин нямало. Той бил страхът и ужасът на гърците от Смирна до Макри и Ливиси. Тиранин и кръвник в пълния смисъл на думата.

Първият ден на оплакването отминал. Госпожа Деспина седнала да размисли какво ще прави, къде ще научи подробности за своя Георги и какво ще прави с дъщерите, още неомъжени, освен рано омъжената Теодора, която и без това била достатъчно опечалена – шест бебета й отнела смъртта до 1922 г. Госпожа Деспина имала и две момчета, Кириак и Василий, но и те били още деца, нуждаели се от грижи.

Мисълта й се насочвала към роднините на мъжа й. По-близки били тези от Макри, Костас и Кириакос. Богати, благодетели на училищата в Макри и известни в Константинополската патриаршия. Почти всичките нейни роднини живеели далече, били голям род със сериозна църковна традиция. Седем поколения давали на Църквата духовници, свещеници и йеромонаси. Дори и в Йерусалим имала близки роднини, йеромонасите Илия и Димитрий. Вторият служел на Божи Гроб с изключителна отдаденост.

Но сега кои и как да й помогнат? Времената били трудни, турците озверели. За най-необходимите неща не изпитвали нужда. Мъжете оставяли къщите пълни преди да заминат по работите си. Ако по-късно нещата се влошат, ще намерят някаква работа и неомъжените й дъщери.

Единственото, което искала госпожа Деспина от познати и роднини, били сведения и посредничество. Да научат точно какво става с мъжа й, и да помолят за невъзможното, за освобождаването му. Хората каквото могли, направили. След около един месец дошли новини, но по-добре да не били идвали. Нейният Георги вече не бил между живите. Не издържал. Хванали, пишело, оттук и оттам много гърци. Събрали ги всичките и ги повели към Анадола, в дълбините на Турция. Пазели ги свирепи кавалеристи. Ден подир ден безспирно вървене пеша. Малко хляб, а и него не всеки ден. Печалното шествие с всеки ден намалявало. Гладът, умората и камшиците напълнили пътеките с трупове на гърци. Кремидас, както казвали, не бил младо момче и много се измъчил. Бил интелигентен и заптиетата го взели под око. Минавали до него и без всякакъв повод го удряли безмилостно. Нещастника не го държали краката, но сърцето му говорело. Който и грък да видел отчаян, заставал до него и му давал кураж. Една усмивка, една приказка, малко утешение; всички задържани го обичали. Дори и стихчета съчинявал и им ги казвал, за да забравят поне за малко мъките си. Имал благо лице, прояснено и всички го знаели като богобоязлив. Постел редовно и се стараел много да обича Бога и хората. Говорели, че бил толкова добър, че Бог му дарил чудни харизми. Така веднъж по турските села, където работел, нямало църква. На Петдесетница, когато коленичат на вечернята, както се молел, видял да коленичат и дърветата. И бичето, отишло да опасе връхчетата им, се вдигнало високо, паднало долу, но нищо му нямало. Добър и свят човек бил дядо Георги Кремидас, но камшиците и гладът го довършили.

Наближавали Нигди, но преди да стигнат до града, добрият Георги Кремидас грохнал. Свирепите пазачи видели, че е отслабнал много, започнали да го измъчват още повече. Той паднал и вече не можал да се вдигне от земята, а те продължили още да го бият, защото, както казвали, трябвало бързо да продължат пътя си. Там издъхнал дядо Георги, който като кръстник на обичаното от него внуче, дал и името на старец Яков.

След няколко дни пристигнала собственоръчна бележка от племенника на госпожа Деспина, Хадзидулис. Той бил лекар и също бил задържан от турците. Сложили го в същата група, в която бил и чичо му Георги. Когато злото връхлетяло чичо му, той не можел с нищо да помогне. Взел само от джоба на убития пет лири. Дал две на някакви турски селяни, за да го погребат – кой знае дали са го погребали, или са го хвърлили в някое дере на птиците! Пишейки на леля си за случилото се, Хадзидулис я осведомил, че е дал двете лири и питал какво да направи с останалите. Клетата госпожа Деспина по човек, заминаващ натам, му заръчала да ги задържи. Впоследствие по същия или подобен начин изчезнал и Хадзидулис.

http://www.pravoslavie.bg/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B0/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B5%D1%86%D1%8A%D1%82-%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%81/