Болката съкрушава човешкото същество. Тя е огън пояждащ, тя е буря и щорм

 

Продължава публикуването на беседите на стареца Ефрем Филотейски-Аризонски на Agionoros.ru

Житейската пътека - това са болка и сълзи; по нея навсякъде има тръни и бодили. На всяка крачка - Кръст, борба и скръб, Гетсимания и Голгота. Болката постоянно ни пронизва като с остро копие. Ако можехме да вземем земята и като гъбка да я изтискаме, биха потекли кръв и сълзи.

 

изглед от пустинята Сонора в щата Аризона

 

Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той - казва псалмопевецът, (Пс. 102:15)  [1].

 

Всичко прекрасно е свързано с болка, но и болката ни води към радост. Розата създава бодли, а от бодлите израства роза. Дъгата обикновено се появява след буря. Бурята трябва да отмине, за да започнат да се виждат на небето звездите.

 

Разсъждението, просветено от християнската вяра и любомъдрие, ражда способност прозорливо да гледаме в дълбочина на нещата. В болката то вижда радост и надежда, защото и Христос е възтържествувал чрез болката на Страданията и Кръста.

 

параклис в манастира на ста. Ефрем "св. Антоний Велики" в пустинята на Аризона

 

За да създадем шедьовър в изкуството се изисква усилена работа с чука. Великите души дължат своето величие на тежки скърби. Златото и скъпоценните накити отначало минават през огнено горнило.

 

Болката съкрушава същество човешкото. Тя е огън пояждащ. Тя е буря и щорм. «Вътрешностите ми са като развълнувано море, ненамират никогда покой, - казва Соломон. Има моменти, когато изпитанията връхлитат едно след друго или се стоварват едновременно заедно всички. Кръстът тогава е твърде тежък. Напрежението стига своя апогей. Душата изпитва такава тежест, че едва се крепи. Всичко наоколо и вътре ни се вижда черно. Наоколо мрак, наоколо безизходност. Свети Григорий Богослов кзава: „Доброто отмина; бедите предизвикават и явстват; пътят минава всред нощ; отникъде фар не се вижда, Христос като че ли  спи” [2].

 

Житейските скърби са като копия и ножове. Копия и ножове, които безмилостно разкъсват и раздират сърцето, изгарят и парализират, обезсилвайки го съвсем.

Единственото, което ни остава в такива моменти, - е да викаме, да плачем и едновременно горещо да се молим на Бога:

 

„Помилуй ме, Господи, ... потресена е силно душата ми... Уморен съм от моите въздишки ” [3], „Сърцето ми стана като восък, разтописе...” [4], „Помилуй ме, Господи, защото съм в утеснение... изнури се от скръб животът ми, и годините ми - от въздишки... забравен съм в сърцата като мъртъв...” [5], „Сълзите ми бяха хляб за мене денем и нощем... защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш?”[6].

 

Човекът е поставен за цар на творението, но венецът му е сплетен от тръни. Понякога пътят на живота му се удава като песен и радостна симфония, но по-често този път преминава само като безкраен скръбен траурен марш.

 

Въпросът за смисъла на страданията е вечен. Той е изучаван от философи и социолози, психолози и многожество други. Но истинният му отговор - е в християнството, във вярата, в Закона Божий.

 

старецът Ефрем Филотейски и старецът Ефрем Катунакийски

 

Този отговор е двойнствен. От богословска страна, болката е резултат от падение, както и другото зло. Тя е резултат от неправилното използване на свободата, плод на непослушание. От страна етична и нравствена, тя е средство за придобиване на добродетели и съвършенство.

 

„Ще почитам винаги Бога, - казва св. Григорий Богослов, - каквито и изпитания Той да допусне да ме постигнат. Болката за мен е лекарство на спасение” [7]. А св. Василий Велики казва така: „И тъй като Бог ни приготвя венеца на Своето Царство, то повод за добродетелта нека бъде болестта” [8].

 

Скърбите, - казва св. Йоан Златоуст, - ни поставят по-близо до Бога. И ако мислим за ползата от скърбите за вечността, то няма да  скърбим [9].

 

Свети апостол Павел, претърпял толкова гонения и скърби, цял уязвен от „Господните рани”, учи, че Бог допуска човек да страда „за полза, за да сме съпричастни с Неговата светиня” Евр. 12:10[10].

 

Бог има хиляди начини, да ти покаже Своята любов. Христос може да обърне нещастието в мелодична песен на славословие. „Скръбта ви нека се обърне в радост” - казва Господ, (Йоан. 16:20) [11].

 

 

Каквото е сражението, такава е и победата. На небесното тържище няма евтини неща. Времето на страданията и жертвата е време на благословение: след всеки кръст - има възкресение. Какво от това, че сега ние страдаме и непрестанно ридаем? „Еже бо ныне легкое печали нашея, по преумножению в преспеяние тяготу вечныя славы соделовает нам” - казва апостол Павел. 2 Кор. 4:17 [12].

 

Човекът, който претъртърпява страдания, е истински подвижник, удържащ славни победи, и в пълнота ще получи за награда вечни блага. „Ихже око не виде, и ухо не слыша, и на сердце человеку не взыдоша, яже уготова Бог любящым Его”, - казва апостол Павел в Посланието към Коринтяни  1 Кор. 2:9 [13] .

 

Този, който гледа страданията през призмата на вечността, е вече победил. Той е избраник, с непреклонна вяра в Бога достигнал до радостта, вкусил благостта на Господа; той - е потенциален венценосец. Той може след апостол Павел победно да възкликне: „Подвигом добрым подвизахся, течение скончах, веру соблюдох: прочее убо соблюдается мне венец правды, егоже воздаст ми Господь в день он” 2 Тим. 4:7-8 [14].

 

В такова духовни измерение преодоляването на болката и преобразяването й в изкупителна радост става реалност. Това е промяната, извършвана със силата Божия. Такова обновление, абсурдно за рационално мислещия човек, е следствие от християнската вяра. Ако за безбожния материализъм такова обновление е неразрешим въпрос, а за човека плътски - мечта, то за вярващия това е великото чудо на промяната Божия.

 

 

Духовното отношение към страданията дава решението на великия въпрос и води от мрака към светлината.

 

И тъй, трябва да се отнасяме към скърбите, които ни постигат, като към благословение Божие. Зърното в земята се тъпче, разлага се и тогава произвежда живот. Богата е благословената реколта на скърбите. Велико е благословението Божие на полето на сълзите - благословението, което придобива онзи, който истинно вярва благодарение на дара на разсъждението. Благословение Божие и милост почиват върху онези, които са минали през горнилото на многообразните скърби, укрепени от Божията сила и разсъждение.

 

Тях ги очаква безсмъртна и всеблага почивка в Бога! Амин.

 

 

[1] Пс. 102:15.

[2] св. Григорий Богослов «Писма. Към Евдоксий, ритор».

[3] Пс. 6:3, 4, 7.

[4] Пс. 21:15.

[5] Пс. 30:10-11,13.

[6] Пс. 41:4,6.

[7] св. Григорий Богослов «Стихотворения. За болестта».

[8] св. Василий Велики. "За това, че Бог не е виновен за злото".

[9] «Тълкувание на отец наш свети Йоан Златоуст, архиепископКонстантинополски, на свети евангелист Йоан», беседа XXXV-та.

[10] Евр. 12:10.

[11] Йоан. 16:20.

[12] 2 Кор. 4:17.

[13] 1 Кор. 2:9.

[14] 2 Тим. 4:7-8.

 

други статии от старец Ефрем:

 

Покаянието - плач радостотворен

 

Агион Орос. Ру

        Свързани статии (по етикет)

• Духовният отец е нужен, за да научи послушника да бъде свободен
• „Главното е, да гори сърцето за цялата Вселена, за целия свят”
• Архимандрит Георгиос Капсанис: Човекът като литургично същество (Част 1)
• Архимандрит Георгиос Капсанис: Човекът като литургично същество (Част 2)
• Преселването ни в Нови Скит, Глава 21
•  

    Още в тази категория: « Православието - царският път на Евангелието Какво трябва да направим, за да почувстваме радостта на Пасхалното чудо »