Как можем да обичаме ближния си? Кой ни е ближен? Можем ли да обичаме враговете си? Епископ Пантелеймон (Шатов) на Смоленск и Вязма, председател на синодалния отдел за църковна благотворителност и социална дейност на РПЦ отговаря ма тези читателски въпроси.
Този въпрос тормози много хора, в това число и мен. Преди да отговоря на него, трябва да разберем кой е нашият ближен. Господ казва в Евангелието, че ближен ни е всеки, който се нуждае от нашата помощ – дори да ни е напълно непознат, дори да е от различна националност или пък религия. Този човек може да ни е неприятен на външен вид и да не чувстваме нищо позитивно към него, но всеки който се нуждае от помощ е наш ближен. И този е човекът, когото трябва да обичаме, както ни заповядва Господ. Има и друга заповед в Евангелието: да обичаме враговете си. Мъдри хора са казали, че тази заповед не се отнася до враговете на страната ни, но до нашите лични врагове. Ако трябва да обичаме враговете си, тогава не трябва ли да е много лесно да обличаме ближния си? Но всъщност дори това е много трудно за нас, а тогава какво да кажем за обичта към враговете ни, която ни се струва невъзможна. Но ако Господ ни е дал тази заповед значи Той ни е дал вътре в нас способността(възможността) да обичаме. Може би е трудно за нас да обичаме, не защото е отвъд нашите сили, а защото ние сме покварени от греха и защото обичаме себе си повече, даже прекалено много.  За да обичаме ближния си трябва да направим нещо. Но преди да правим каквото и да е нека първо да разберем защо нямаме любовта, която би трябвало да е у нас. Бог е заложил любовта в нашата природа. Но тогава защо мъжът не обича жена си или пък родителите своите деца? Защо децата не обичат своите родители? Защо безверието и изневярата се появяват? Защо природно естествената любов към другите е станала неестествена? Ако е трудно да обичаме собствените ни семейства, какво да кажем за обичта към другите, различните от нас хора: бездомниците, които непрестанно наричаме негодници, гурбетчиите или имигрантите? Любовта е заложена в нашата природа, ние сме създадени от Бога за любов. Но по някаква причина у мен няма любов! Можем да кажем, че човешката природа, повредена от греха, е загубила тази заложба. Всъщност това е така. Ние сме създадени по Божие подобие. Бог в Своята същност е Любов. Ние сме създадени по образ и подобие Божии, със способността да обичаме, заложена у нас. И това също е нашата природа. Както божествената природа е любов, така и човешката природа е любов. Затова и не е странно, че трябва да обичаме ближните си, но всъщност не ги обичаме. И как е станало това? Станало е, защото нашата природа е покварена от греха и нашата любов се е изродила в самолюбие. Ние сме се вторачили в себе си и затова не е възможно да обичаме. Но това повдига друг проблем. Сайтът „Православие и свят“ е адресиран до православни читатели. Но православните, освен че имат природна любов, също притежават дара на свръхестествената любов. Всеки православен християнин е кръстен в Името на Отца и Сина и Светия Дух – в името на Троицата, чиято същност е любов. И всеки кръстен човек е помазан със свето миро и дарът на Светия Дух (дарът на любовта, дарът на познаването на Божията воля, на участието в светите тайнства) е даден на човека в Св. Миропомазване. Но защо този дар не е реализиран в нас? Защо си мислим, че е трудно да обичаме ближния си? Въпреки всичко това трябва да е естествено и радостно за нас. И мисля, че отговорът е ясен: това е така, защото сме грешни и защото грехът действа в нас. Защото сме стъпкали даровете дадени ни в Св. Кръщение и Св. Миропомазание и сме неспособни да стимулираме любовта в нас. Не живеем по начина, по който трябва, а по начина, по който живеят всички около нас. Християните са част от уредбата на 21-ви век, където няма място за любов. В нашите животи имаме кариера, пари, удоволствия, точно договорени взаимоотношения, политика, изкуство, психология (когато нещата се влошат, винаги можем да отидем на психолог), медицина да живеем все по-дълго и развлечения – но няма място за любовта.  При нас любовта е на второ място или пък трето, или четвърто, или десето. В тази уредба също така няма място за Бог. Затова, за да се научим да обичаме ближния си, трябва да напуснем този свят. Това и Господ ни призовава да направим: да напуснем този низходящ курс, който в края си ще ни отведе до ада, да се махнем от това трасе, по което се движат хора, приличащи повече на коли, отколкото на хора. За да обичаме ближния си, трябва първо да изпълним първата заповед. Трябва да обикнем Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичките си помисли и чувства. Без това, ние не можем да се научим да обичаме ближния си, не можем да поправим природата ни, която е покварена от греха, не можем да бъдем променени и не можем да приемем Божиите дарове в тяхната пълнота. Малко семе на вечен живот и небесна радост е посято в нас, но то не разцъвфтява, нито израства. Но това семенце може да стане дърво, където птиците небесни да се подслоняват. Но нашите животи възпрепятстват това. Трябва да помним Бог, да Го помним винаги. Трябва да търсим Бог, да търсим единение с Христа. Със сърдечна и постоянна молитва, с четене на молитвените ни правила, но не само ограничавайки се до тях. Трябва да Го търсим като участваме в Св. Тайнства на Църквата, покайвайки се за греховете си и участвайки в Тайнството на Светото Причастие. Без това е невъзможно да се научим да обичаме Бог и ближния си. Трябва да четем Евангелието, но не като обикновена книга, но с вяра, че Господ чрез тези думи може да ни разкрие волята Си, така че всеки човек да знае какво трябва да прави. Защото любовта е радост. И ако не се научим на тази радост, ще минем през живота напразно. Все пак можем да изпълним заповедта да обичаме ближния си само тук на земята. В Небесното Царство любовта ще бъде дадена на всички. Там човек няма да има  нужда да напряга себе си или да прави усилие да обича тези, които намира за неприятни. Това може да направи тук на земята. Само тук можем да се лишим от нещо и дарявайки го на някого да му покажем и дарим любов. Там човек няма да има нужда да се грижи за болните, да се грижи за бездомните или да дари част от парите си на вдовица с дете – там Господ ще изпълни всичко. Можем да обичаме ближния си само тук на земята. Ако не го правим, значи че не сме живи, защото не изпълняваме задачата, която Бог ни е поставил, значи че сме се отклонили от правилния път. Мисля, че ако размислим върху всичко това, можем да се научим да обичаме.
Превод от Английски: Божин Дончев Източник: http://tokandylaki.blogspot.ca/

Седейки на топличко, на меката мебел с духовна книга в ръка, да публикуваме светоотечески бисери и оригинални рецепти за постни вкусотийки. Какви велики мисионери сме само! Чрез съвременните технологии пръскаме Христовите истини по цялата планета. Наистина ли си мислим, че вършим Божие дело? Наистина ли си мислим, че така се спасяваме? Аз предлагам, да оставим за малко лаптопчето в уютната ни стаичка и да излезем на неуютната студена улица. Не да вършим някакъв велик подвиг или материална милостиня, а просто да отидем при гладните, мръзнещите и болни хорица, не само да ги гледаме по новините докато вечеряме апетитно. Да потреперим с тях, да погладуваме (някои не знаем истинското значение на тази дума), да споделим болката, скърбите и раните им. Там не мирише добре, борбата е за оцеляване, няма време за философии, може да не изкараш до утре, ако не внимаваш! Да изтърпим техните унижения. Можем ли да протегнем празна шепа към забързаните бизнесмени? Да излезем на кръстовището, да пообиколим гетата, да вкусим от ругатните, хулите и цялата горчилката без да се щадим и пазим. Да разберем какво е глад (не само, когато закъсняваме за вечеря)! Да разберем какво е студ ( не само преди да се стоплим, а да свикнем с него)! Да разберем какво е болка ( без да вземаме светкавично лекарство за нея)! Да разберем какво значи изразът “мокър до кости”! Да разберем, че “Без дом” не е само роман! Да отидем от другата страна! Когато животът ни е в постоянен риск и несигурност, няма да имаме нужда от специални молитвени техники и текстове, защото сърцето ни само ще се устреми към Създателя! И като си приберем изнежените, разглезени телца обратно в къщи, каква ли мъдрост ще публикуваме в мрежата? “Че джунглата, не е зоологическата градина, в която даваме бонбони на маймуните?” По скоро бихме горко поплакали… Нужен ни е шок, сериозен шамар, за да излезем от това “парниково християнство” в което живеем като в епруветка, отделени от действителността. Отделени от Бог! Време е да се събудим!

По-добре да го направим сами.