Днешната неделя се нарича Неделя след Въздвижение – това е първата неделя след празника Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен. И Светата Църква в този ден отново ни напомня думите на Христос за кръстоносенето, за необходимостта да вземем своя кръст и да последваме Господа Иисуса Христа. Господ казва: който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погубва душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Каква полза за човека, ако той придобие цял свят, всичките блага на този свят, а повреди на душата си?

Действително, какъв откуп ще даде човек за душата си? Душата е повече от всички съкровища на земята. Всички блага на земята са по-малко даже от тревата в Царството Божие. Светите отци учат, че душата е повече от тялото и даже не се вмества в границите на нашето тяло. И за да спасим душата си, трябва да се отречем от себе си. Под думата „себе си” Господ има предвид всички блага на света – удовлетворяването на плътта, похотта, сладострастието, тщеславието, горделивостта, превъзнасянето на себе си над другите. Действително, трябва дотолкова да се смирим заради Бога, заради Евангелието, трябва дотолкова да послужим на Христа в унижение, смирение, че… изглежда, че „ще погубим себе си”.

Ето по такъв път вървели светите Божии угодници. Те се отрекли от света, от всичко, вървели по тесния път. А Господ говори и за необходимостта да вървим по тесния път, защото именно тесният път води в Царството Божие. Широкият път пък води към погибел. Когато казват: живей като всички, бъди като всички – значи, говорят именно за това, за погибелта.

Ето ние четем Евангелието (мнозина даже няколко пъти вече са го прочели), ние слушаме проповеди, а животът ни не се променя. От какво произлиза това? От това, че нашият ум и ухо възприема словото, а коравото сърце не го допуска в себе си. Господ е казал: „Не съдете, за да не бъдете съдени”, а ние осъждаме. Господ е казал чрез апостола: „Всеки, който се гневи на брата си е човекоубиец”, а ние продължаваме да убиваме хората със своята злоба, раздразнителност, гняв. Господ е казал: „Не пожелавай това, което не ти принадлежи”, а ние изпитваме завист ту за едно, ту за друго. И така постоянно. И какво от това? Ние ходим на църква, правим поклони, четем утренните и вечерните молитви, причастяваме се, някои даже четат книги на светите отци за молитвата, за подвига, за това как да се избавим от страстите, но всички е безполезно, ние нищо не възприемаме. Ние като че ли се причисляваме към Христовите ученици, но, когато слушаме словото Христово, ние го отхвърляме, защото не вярваме.

Ако ние действително сме повярвали на думите: „Не съдете, за да не бъдете съдени”, тогава бихме се боели да осъждаме. Ако ние действително сме повярвали на думите, че всеки, който се гневи на брата си е човекоубиец, тогава не бихме се гневили. Ако ние действително сме повярвали на думите, които Господ е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” - ние бихме намерили този покой. Но ние не вярваме на това. Ние сме слушали тези думи, ние сме ги запомнили, ние ги знаем, но те не влизат в нашето сърце; не се случва този благодатен процес, когато от ума те слизат в сърцето; сърцето ни не възприема истината.

И такива подвизи ние можем да извършваме всеки ден с десетки, постоянно преодолявайки враждите на този век, постоянно преодолявайки недоброжелателството, злобата. Ти си ме заплюл в лицето – е, добре, аз ще се постарая да ти простя. Ако ти се иска, заплюй ме още веднъж и се успокой. Това е всичко, а аз ще потърпя. И ако ние винаги постъпваме така, тогава постепенно ще започнем повече да се тревожим не за себе си, че някой ни е засегнал, притеснил, казал ни е нещо, а за този човек, който изпитва скръб. Нали когато човек ни ядосва, ругае ни, досажда ни, той от това още повече страда, защото ние го дразним; значи, трябва да го пожалим и да се стараем така да изправим своето поведение, та да не го дразним. Ето огромно поле за дейност за проявление на новото качество на душата. И даже ако няма такова качество, трябва да се стараем все едно да вършим това заради Бога, преодолявайки този грях, тази леност, гордост, тщеславие, злоба, завист, които присъстват в сърцата ни.

Духовният живот се състои само във вътрешното действие. Християнският живот е отричане от себе си. Ние, бидейки грешни, трябва постоянно да се отричаме от своя грях. Но ние така сме се сраснали с греха, ние дотолкова сме пристрастни към греха, че, когато се отричаме от него, ни става болно. А ние не искаме болката; иска ни се само да седим в своята черупка, всички да ни жалят, облажават, хвалят, всички да ни хранят, и нищо да не ни боли, и да има много време, и въобще всичко да е наред. А животът не е такъв. Животът – това са постоянни удари, защото Господ се опитва да ни размърда, допуска скърби за нас, които сякаш ни внушават мисълта за това, че това битие, което се опитваме да устроим за себе си, е много несигурно.

Спасението е християнски подвиг и ние трябва винаги да сме в движение. Всеки изживян ден трябва да бъде движение към спасението. Не просто да го изживеем, да поплуваме по течението, да заспим вечерта и да се събудим сутринта - всеки ден трябва да се стараем да изпълняваме Божията заповед, всеки ден трябва да се стараем да се приближим към Бога, всеки ден трябва непременно да правим тази крачка. И това наше шествие е така трудно, така напрегнато, като ходене под вода, където всяка крачка се прави с голямо усилие. Пречи ни това, което ни заобикаля - нашите грехове. Но в преодоляването, собствено, е и спасението. Затова се спасява само подвижникът, спасява се този, който се старае да служи на Бога и да Му угоди. И ако ние усвоим това, тогава Господ ще ни помага, Той ще ни изцели. По Божия милост ни е дарувана вярата – началото вече е положено; по Божия милост ни е дарувано кръщението; и по Божия милост ние ще получим и спасението, само трябва да го пожелаем. Амин.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев