схиархим. Йоаким Пар

 

Причината, поради която се женим, е да има някой, който да ни подкрепя и поддържа, за да стигнем до Бога. Защото сами сме много слаби. Затова си избираме човек, който желае същото, което и ние. Който ще ни помогне да го реализираме. Проблемът се появява тогава, когато партньорът ви не желае това, което желаете вие. Тогава се получава типичният брак на съвременния човек.

 

Един ден влязох в магазин за обувки в Ню Йорк. Продавачът ми каза да седна и че ще дойде след малко. В магазина имаше една доволно пълна дама. Хареса си едни ботуши и каза, че ги иска. Попитаха я кой номер иска. Тя каза шести (№ 36 по европейския стандарт, б.р.). Носят й шести размер, а тя очевидно се нуждае от дванайсети (№ 46, б.р.)! Тя се опита да влезе в тези ботуши и след като видя, че не може, каза на продавача, че размерът на ботушите не отговаря. Продавачът й каза, че това си е точно шести номер. Тя поиска да й дадат седми. Същата картинка се повтори. Тя се провикна: “Къде са правени тези ботуши, в Китай ли? Там имат мънички краченца!” Една стара дама, която също чакаше и вече беше много ядосана, й каза: “Чуй, жено, не трябва да се преструваш толкова – ти не си размер 6!!!”

 

И аз ви казвам – не трябва да си фантазирате твърде много, че можете да живеете така, както искате, и при това да сте с Бога. То е като да си сложиш ботуши, които въобще не са твоят номер.

 

Какво търсим? Кои сме ние? Любовта е винаги насочена към другите и никога към себе си. Колко често сте чували родители, които са направили много за децата си, да казват: “Колко много направихме за теб, а колко малко любов ни връщаш! Аз ти дадох всичко и направих толкова за теб, а ти не ме обичаш и си неблагодарен.” Това не е любов. Защо умря Христос на кръста? Той обича, затова умря. Въпреки, че ние не го обичаме в отговор на това, което е направил за нас. Ако обичате някого, каквото и да правите за него, го правите от любов, а не заради любовта, която той ще ви върне. Не е важно колко дълбоко е завоалирано това – щом очаквате да получите заради това, което давате, това е отново любов към себе си.

Колко е трудно да станеш човек, който не обича себе си! Виждате дори малки бебета – дайте му шишето с храната и когато искате да му я вземете, ще чуете плач и викове. Когато му я върнете, се успокоява. Детето вече знае какво иска. Още като малки деца започваме да плачем и родителите си казват – а, детето е гладно или жадно, но то продължава да вика, давате му играчка, продължава… И когато го вземете на ръце, то спира. По този начин вече сте научили това дете, че любовта е да имаш това, което искаш. През целия си останал живот ние мислим, че любов е да имаме това, което искаме.

 

За това някои казват – аз я обичах през целия си живот, но тя не ме обича и затова и аз не я обичам вече. За каква любов въобще говориш?! Ти си обичал себе си! Трябва да разберете, че, ако искате живот, който да е пълнота – не удовлетворение на вашите желания, а да ви носи цялостност, – на вас ви е нужен Бог. Нужно е да се научите как да обичате. Трябва да сте във връзка с Източника на любовта – Господ. Без това ние просто играем роли, търсим простото удовлетворение на себе си. И колкото повече удовлетворяваме себе си, толкова трупаме в себе си повече пустота. Защото в този свят  е невъзможно човек да бъде удовлетворен. Само любовта и истинските взаимоотношения ни изпълват.

 

- Как можем да се спасяваме взаимно, един другиго?

 

- Буквално казано, ние не можем да се спасим един другиго. Вие трябва да заобичате Бога, за да можете да се обичате взаимно. Тогава се изпълват думите на Писанието – да “бъдат двамата една плът” (Бит 2:24), една в Господа. Св. Василий Велики казва, че единственият правдив знак за любовта е да загубиш присъствие за себе си. Това не означава да се изгубиш и да станеш нищо. А да откриеш и да станеш всичко в Бога. Както казва и ап. Павел, “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20).

 

Искам да ви разкажа една история, която ще ви помогне. Имаше семейство креоли, живеещи в Ню Орлиънс – сем. Субле. Бащата, Морис, беше пощальон, всеки ден обикаляше и носеше пратки до пощенските кутии. Той, разбира се, не изкарваше много пари. Семейството имаше 11 деца, от които 7 инвалиди. Някои с проблеми с гръбнака, някои бяха в инвалидни колички – само 4 бяха здрави. Когато ги видях за първи път, казах на Морис: “Боже мой (това беше съвършено секуларна перспектива от моя страна, намирайки се напълно под влиянието на ненормалния свят), защо, след като виждаш, че се раждат проблемни деца, не спреш!? Морис, бях чувал че имаш 11 деца и някои от тях са инвалиди…” Той отговори утвърдително.  “Също така чух, че някои от твоите деца са осиновени. Кои точно са осиновени?” А той: “Отче, не знам, забравил съм.” Колко прекрасен отговор! Всички бяха просто негови деца и той ги обичаше по един и същи начин, защото любовта зависи от сърцето, а не от физическото състояние. За любовта няма граници. Самолюбието налага всякакви ограничения.

 

Също разбрах, че когато Морис обикаля и разнася пощенските пратки, ходи в обществените болници, които се грижат за чернокожи деца инвалиди, от които родителите са се отказали. Прибрал се вкъщи и казал на жена си: “Там има едно малко дете, на него му е нужно семейство, той е инвалид. Дай да го вземем” Жена му го попитала как ще му помогнат, слeд като е инвалид: “Ние нямаме пари, ти си пощальон, имаме собствени деца.” А Морис й казал: “Просто ще го обичаме!” И го взели, после взели и други. Ето това беше любов, а не любов към себе си.

А ние избираме хора, които ни доставят приятни изживявания, удоволствия.

 

Ще ви разкажа още една история. Вървя по Медисън авеню и отивам при юрист. А в Америка по-лошо от адвокат са само двама адвокати… По пътя пред един от скъпите магазини виждам човек, седнал  на земята – знам, че проси. Пресякох от отсрещната страна, доста преди да стигна до него и отидох там, закъдето съм тръгнал. Бях убеден, че съм невинен и че даже Бог не ме е видял в този момент. Свърших си работата, обаче започнах да се чувствам виновен и да се питам – какъв християнин съм аз? Господ стои пред мен, а аз го заобикалям с хиляди оправдания… Върнах се обратно, той още си беше там, и му дадох 10 долара. А той: “Отче, видях те, като премина на отсрещния тротоар… Стана ти съвестно, а?” Какво можем да кажем?! Виновни ли сме за това, че не сме човеци? Търсим ли Христос? Или търсим нещо, което ще ни донесе удоволствие? Докато търсим нещо за себе си, никога няма да открием пълнота в себе си.

 

- Как да се научим да обичаме, когато живеем в егоцентричен свят, различен от онзи отпреди 1000 години?

 

- Аз бих поспорил дали светът преди 1000 години не е бил егоцентричен. В културно отношение тогава са имало по-културно изразени взаимоотношения с Бога, но не и по-добри. Защото културата е като превозно средство, което е създадено, за да поддържа реалностите, в които вярваме. Като чаша, съдържаща течност – не можете да имате течност без съответен съд, тя би изтекла. Някои съдове са по-хубави от други, някои са направо прекрасни, но и те не променят съдържанието на водата. Ако течността е развалена, прекрасната чаша няма да я направи сладка. Могат да съществуват различни прояви на нашата вяра, но ако нямаме отношения със самия Бог, това няма никакво значение. Всеки отделен човек трябва да вземе самостоятелно решение да се обърне към Бога. Това не зависи от обществото, от епохата, всеки сам за себе си трябва да каже: “Да, Господи, аз ще умра за теб!”

 

Всеки ден повтарям на монасите – трябва да станете сутрин и да кажете: “Всичко е за Теб, а не за мен!” Ако животът ви е само за вас, вие и имате само себе си. Колко самотно е това! Винаги казвам на хората – заобичайте и тогава всичко в живота ви ще се подреди.

 

Има толкова обсебени от себе си хора, които буквално изсмукват другите, околните! И не могат да разберат защо, когато ги види някой, бърза да избяга. А са просто глупави, защото мислят само за себе си. Така човек никога няма да е изпълнен, животът му винаги ще е празен. Само Господ и другите могат да го изпълнят. Защото любовта е насочена не към себе си, а към другите. Вие сте единствените, които можете да объркате собствения си живот. Честито!

 

Мислите ли, че Бог ви обича за това, което правите? Няма нищо, което да можете да направите, за да заслужите Божията любов. Господ обича свободно, като дар, без всякакви условия. Той обича същата жена, която вие мразите, както и всички останали, и даже убийците и откачалките  – всички обича еднакво, въпреки че не обича нещата, които правим. Не защото го уязвяват Него, а защото греховете унищожават нас. Той казва съвършено ясно – каквото направите за едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили (Мат. 25:40). Както Бог обича без условности, така трябва да се стремим да обичаме и ние.

 

Ще ви разкажа една история. Аз станах монах на Света гора, в Илиенския скит. Недалеч от него има място, наречено Капсала, в което живеят пустинници. Там има около четиридесет килии, които са разположени в гората, във всяка от тях живеят примерно по пет-шест монаха. Веднъж служих бдение преди празника Въздвижение на Господния Кръст. Когато излязох да кадя, видях благообразен, много прост, но акуратно облечен стар монах. Всички, които бяха в храма, отиваха и взимаха благословение от него. Помислих, че е свещеник. По време на канона той влезе в олтара и помоли да изслушам неговата изповед. Съгласих се. Когато започна да се изповядва се изясни, че е епископ. Едва по-късно аз му предложих да служим заедно, но той отказа, казвайки, че вече не служи, т. к. след идването на Света Гора е приел велика схима и сега е просто монах, макар и в епископски сан.

На следващия ден след Божествената литургия и трапезата той поиска разрешение да остане в манастира за два дена. Започнахме да беседваме и аз го помолих да разкаже за себе си. Епископът отвърна:
- Моят живот е такъв както на останалите хора. Аз съм грешник, продължавам да греша и се опитвам да спра.

Тогава го попитах:
- Как стана така, че вие, епископът, се оказахте на Атон?

И той разказа следното.
Аз учих в богословския факултет на Атина и бях най-добрият студент на курса. По време на абитуриентската церемония присъства Александрийският патриарх, който в този ден се обърна към випускниците с приветствена реч и раздаде дипломите за образованието. Той помоли гръцкия архиепископ: „ Искам този млад свещеник да преподава в моята семинария. Александрийската църква погива, нужни са ни образовани хора, за да помогнат на Църквата.” Те проведоха преговори и за три години аз заминах в Александрия. Обаче вместо три, изкарах там десет години и ме ръкоположиха за епископ. Минаха години. Веднъж в една зимна, дъждовна и мрачна вечер, след поредната си лекция в Аристотелевия Университет, по пътя към вкъщи попаднах в катастрафа.

Бърза помощ ме отнесе в реанимация. Когато дойдох на себе си, лекарите ми казаха: „Вие претърпяхте тежка катастрофа. Длъжни сме да проверим да не ви е повреден главния мозък.” Аз помолих да извикат свещеник. Оказа се, че в същата болница се лекува някакъв монах-светогорец, който дойде да ме навести. Той беше нисък и много мръсен. Започнах да му се изповядвам, а той изведнъж каза, че трябва да престана да съм такъв надут човек, да отида на Света Гора и да стана истински монах. Нужно е, настояваше той, да престана да обикалям по целия свят, давайки си вид, че съм важна фигура. Много му се ядосах и го изгоних, но този случай за дълго се вряза в паметта ми. От една страна, така се ядосах, че даже се разболях от сърце. От друга страна, разбирах, че това което казваше монахът, беше истина, която аз не исках да чувам. След известно време ме изписаха, тогава от мен са заинтересува Вселенският патриарх. Той ме покани на едно мероприятие, където трябваше да се обърна към присъстващите с приветствена реч. Веднага след като започнах изказването, получих сърдечен пристъп.

Паднах, обърнах масата и отново ме отнесоха в реанимация. В болницата периодично губех съзнание, на докторите им се наложи сериозно да се занимаят с мен. Намирайки се между живота и смъртта, аз се помолих: „Майко Божия, ако ме спасиш сега, аз ти обещавам, че ще отида на Света Гора и ще посветя живота си на покаяние.” Богородица ме спаси, но аз не отидох на Света гора. Отидох при патриарха и му казах:
- Владико свети, обещах на Божията Майка да отида на Света Гора. Пуснете ме. Патриархът каза:

- Че ти просто си бълнувал – в такова състояние какво ли няма да обещаеш. Ти си жив, така че не се притеснявай.

Започнах да умолявам патриарха, но той отвърна:

- Ти трябва да си послушен на Църквата. Тя те е направила епископ, слушай и се труди. Всяка година аз носих на патриарха моите прошения, но той така и не ме пускаше. Веднъж, когато вече видимо, съвсем основателно му бях омръзнал, той каза:

- Давам ти още три години, отработи ги, а след това ще отидеш на Света Гора.

След три години заминах. За монашеството не знаех нищо. Бях пълен епископ с меки, нежни ръце. Носих красиви италиански боти с тънка подметка и копринено расо. В такъв вид, в един прекрасен ден аз стъпих на Атон. В Дафни ме срещнаха монаси и ме попитаха:

- Владико, при кого сте дошли?

- Аз търся един монах – описах им този малък, мръсен черноризец, който ме посети някога в болницата.

Монасите започнаха да ме разпитват:

- Как се казва? Къде живее?

Но аз не знаех нищо за него, само им описах отново как изглежда. Те ми отговориха:

- Всички изглеждат така на Света Гора.

Разстроих се, исках да намеря монаха, който ме изпрати тук.

Тогава един от братята каза:

- Ако такъв старец съществува, то навярно той живее в най-отдалечения ъгъл на Света Гора, в Каруля. Изкачи се на планината, възможно е там да откриеш своя старец.

Тръгнах. Когато се изкачвах по планината, целият се потях, камъните пробиваха моите италиански боти и така се изморих, че мислех, че ще умра по пътя.

Монасите все ми казваха:

- Отиди по нататък, старецът е там, отиди нататък. Накрая някой ми каза, че почти съм стигнал. Пред мен стоеше малка килия със закрит с капак прозорец. Беше заобиколена с каменна стена, а видът, откриващ се от гората, беше такъв, че ти се искаше да умееш да летиш.

Пред килията стоеше опашка от няколко монаси. Исках да мина напред, но ме нахокаха и заставиха да мина зад всички.

А аз бях епископ и не бях свикнал да стоя на опашки. Разгневих се, но реших да стоя и да чакам. Излезе килийникът на стареца и ми каза:

- Какво ви е нужно?

- Дойдох да видя стареца.

- Старецът се измори, днес цял ден е приемал братята, а сега отиде да си легне. Днес не може да се срещне с теб.

- Но аз изминах такъв дълъг път, изкачих планината! Какво да правя?

- Ела утре.

- А къде да отида сега?

- Всички спят на земята, и ти лягай и спи.

Тази нощ нощувах на улицата. Цяла нощ не спах.

Дойде утрото, монахът излезе и каза:

- Старецът няма да приеме никого днес, ще се моли.

Не можех да повярвам на това, което чувах. Още един ден пропадна напусто. Аз толкова дълго се изкачвах, нямаше и къде да отида и реших да чакам. Този ден прекарах под едно дърво, опитвах се да се моля, но всичко за което можех да мисля беше това, колко гневен бях на стареца. На следващото утро монахът дойде при мен и каза:

- Ти си тук още? Добре, търпеливо си чакал, влез, старецът ще поговори с теб.

Влязох. Старецът ме посрещна и попита:

- Какво ти е нужно?

- Искам да стана монах – отвърнах аз.

- А защо си дошъл тук, ако искаш да си монах?

Разказах му своята история, как в болницата при мен дойде един светогорец. Старецът попита:

- Колко отдавна беше това?

- Преди тридесет и две години.

- Ти луд ли си? Той отдавна е умрял! Сам каза – мъничък, старичък, а и са минали тридесет и две години! А и тук ти няма да оживееш.
Попитах го:

- Защо?

- Защото никога няма да можеш да изпълниш това, което ще ти казвам. С какво си се занимавал преди да дойдеш тук? – попитаме старецът.

- Аз съм епископ.

Старецът се хвана за главата:

- Боже мой! В живота само от жените има повече изкушения! Заминавай си оттук.

Аз се помолих:

- Аз те моля, помогни ми да стана монах.

Той каза:

- Ще ти разреша да останеш в килията, само с едно условие.

- Ще се опитам.

- Не. Ти си длъжен да кажеш „Ще го изпълня, отче”, защото ако кажеш „Ще се опитам”, ти вече си се предал.

- Ще го сторя, отче.

- Добре, виж сега. Не ти разрешавам да говориш с никого, нито с мен, нито с тези, които идват при мен. С никого! Когато ти кажа да кажеш нещо, само тогава ще можеш да говориш.
Той ми даде послушание да се занимавам с всички домашни работи. При стареца винаги идваха гости. Аз приготвях чай, миех посудата и слушах. Винаги ми се искаше да кажа нещо, когато старецът разговаряше с гостите. Идваше някой монах, разказваше за нещо: „А св. Григорий Палама е казал…”

а аз знаех с точност, че Палама въобще не е казал това! Искаше ми се да кажа: „Идиот! Това не го е казал Палама, казал го е друг светец.” Вътре в мен всичко кипеше и това продължаваше с години. След известно време се успокоих, вече не слушах нищо, просто миех посудата, казвах си молитвата, сервирах чай. В една сутрин отидох при стареца преди да започна своя обичаен ден, а той ми каза:

- Е, сега вече можеш да говориш. Помислих и казах:

- Аз нямам какво да кажа. Старецът ми отговори:

- Мили мой, когато дойде тук, още тогава нямаше какво да кажеш, но ти не знаеше това. Когато ти напускаше света, ти мислеше, че целият свят се нуждае от тебе. Я виж сега, нуждаел ли се е от теб? А и преди това не се е нуждаел. Единственото, което ни е нужно в живота, това е Бог.

превод от руски
Из “Беседы на Русской земле”. Схиархимандрит Иоаким (Парр)