Заключение

                             Съхраняването на вековната традиция на православното благочестие в съвременния свят се е превърнало в неравна битка против многочислени врагове. Православните енории в по-голямата си част дотолкова са се проникнали от светското начало, че православният свещеник, който пожелае да предаде (на паството си) тази традиция, да го научи на нея, може да изпадне в отчаяние само от мисълта на тая задача. Повечето свещеници и епископи свършват с това, че се повеждат подир настроението на паството си и "приспособяват" преданието в съответствие с господстващия светски дух - от което преданието губи сила и накрая съвсем загива.
          Както се вижда от лекциите и книгите на повечето православни юрисдикции, посветени на задгробния живот, малко е останало от традиционното православно учение и благочестие. Ако отвъдния свят изобщо се споменава извън най-отвлечените и общи термини, той е само като предмет на шеги за "апостол Павел" и за "бисерните врати", каквито шеги се употребяват от светски настроеното римокатолическо и протестантско духовенство. За по-голяма част от православните християни "оня свят" е станал нещо далечно и мъгливо, с което няма жив контакт и за което нищо определено не може да се каже.
          Страдащата Църква в Русия - може би поради страданията си, а също благодарение на вродения й консерватизъм - в далеч по-голяма степен е съхранила традиционното православно отношение към отвъдния свят в сравнение с другите православни Църкви. В свободния свят Руската Църква зад граница е почти единствената, която продължава да публикува традиционна православна литература по този въпрос, следвайки традициите на "Пролога" и на други душеполезни сборници от стара Русия; щастливи са онези православни християни, които имат достъп до такава литература и могат да я приемат с простота и благочестие, избягвайки духа на "критцизъм", който отклонява толкова много души, особено от новоповярвалите, от истинското предание и светоусещане на Православието.
          Едва ли си струва да говорим за това, колко "старомодни" биват считани в света, даже в православния свят, хората, които издават и четат такава литература.  Главната цел на настоящата книга беше - да направи тази "старомодна" литература разбираема и достъпна за съвременните християни, които могат да извлекат само полза, ако четат онова, което в течение на много векове е принасяло духовно благо на православните християни-читатели.
          Нашият критик има точно противоположната цел: напълно да дискредитира тази литература, отхвърляйки я като "нравоучителни басни" и "дивашки приказки"; да подложи богослужебните текстове и житията на светиите на всестранна "критика", която да отстрани от тях всички подобни елементи (вж. например усърдните опити да се дискредитира Житието на св. Василий Нови само защото в него се съдържа описание на митарствата: "Глингит Хералд" 7:2, стр. 14).
          Нека назовем тази дейност (на критика) с името, което тя заслужава: това е работа на същия онзи западен рационализъм, който в миналото толкова нападаше Православната Църква и доведе толкова много души до отпадане от истинското, оригинално разбиране и усещане на православното християнство.  В римокатолическия и протестантски Запад тези нападения се увенчаха с пълен успех, а оставените (признати) жития бяха лишени от елемента на свръхестественост и често се разглеждат като "нравоучителни басни".  Обвинявайки противниците си в "схоластика", критикът се оказва по-голям "схоласт" от тях: учението му се основава не върху ясните и прости текстове, предавани в Църквата от най-древни времена до наши дни, а върху последователността на собствените му "логически изводи", които изискват радикалното претълкуване и коригиране на очевидния смисъл на някои основни православни текстове.
          Това, че езикът и тонът на критика са тъй груби, е само по себе си достатъчно зло; той превръща православното учение, срещу което се е опълчил, в глупава карикатура; той си позволява непочтително отношение към мнозина почитани учители на православието, включително и към най-добрите сред ония немногобройни учители, които са съхранявали живата традиция на православното благочестие до наши дни.  Ето, например, какво говори той относно проповедта "Живот след смъртта" на архиепископ Иоан (Максимович), човек свят по живот и голям съвременен богослов: "Това е дивашка приказка за душата, която след напускане на тялото се подлага на бесовски преследвания и мъчения... В тази приказка на верните се казва, че когато някой умира, трябва бързо да се поръчат служби за упокоение на душата му, защото тя се нуждае много от нашите молитви; също, че смъртта е страшно събитие - очевидно, Сам Бог не може да се умилостиви или да помогне на страдащата душа, ако не Го подтикват или събудят воплите и крясъците на смъртните". "Тази приказка съдържа също така явно богохулно описание на Успението на Пресвета Богородица" (6:2, стр. 22).  Името на архиепископ Иоан тук не се споменава, макар от описанието да става съвършено ясно за чия проповед намеква критикът, но такъв език е проява на недопустимо неуважение, независимо от това, кой православен авторитет той напада!
          И наистина трагично е, че критикът с всички сили се старае да лиши православното християнство от нещо, което и без негова намеса бързо изчезва от нашата среда:  от традиционното православно благоговение към отвъдния свят, изразяващо се не само в това, каква литература ще четем (и която критикът се опитва да дискредитира)1 но - още повече - в това, как се отнасяме към починалите и какво вършим за тях. О приведения по-горе цитат личи, че за разлика от архиепископ Иоан, критикът счита за ненужна молитвата за починалите непосредствено след смъртта им и действително смята, че нашите "вопли и крясъци" са безполезни и ненужни за душата!
          Колко безсърдечно е това по отношение на починалите! Колко жестоко по отношение на живите! Какво неправилно учение!  Разбира се, никой от молещите се за мъртвите не счита в никакъв случай молитвите си за "магически заклинания" (7:3, стр. 27) или за "подкупи или магически средства да се умилостиви Бог" (стр 26), както жестоко заявява критикът.  Напротив (молещите се за починалите) правят това с искрена вяра - както и когато са молят за нещо друго - че Бог в Милосърдието Си наистина ще им даде просимото.  "Синергията" на Божията Воля и на нашите молитви не може да бъде разбрана с помощта на ограничената, по-лоша и от схоластическата логика, която прилага критикът.
          Тези, които все още черпят от традиционните православни извори, днес представляват малцинство, което непрекъснато намалява. Затова сега е необходима повече помощ за разбиране на традиционното благочестие, а не подкопаване и изопачаване на преданието и непочтителност към неговите разпространители.
          Антиправославното учение на този критик за задгробния живот е още по-опасно с това, че е адресирано към най-тънките страсти на съвременния човек.  Православното учение за задгробния живот е доста сурово и изисква от нас трезвен отклик, изпълнен със страх Божи.  Но съвременното човечество е твърде изнежено и егоистично и не желае да слуша за такива сурови неща като съд и отговорност за греховете.  Колко по-добро е възвишеното учение на "исиахизма", което ни говори, че Бог не е тъй строг, както Го описва православната аскетическа традиция, че "всъщност" не бива да се боим от смъртта и съда, който я следва, че ако се занимаваме с възвишени духовни идеи подобни на идеите на Добротолюбието (отхвърляйки обаче всички описани митарства като алегория), ние все пак ще бъдем в безопасност под покрива на "любещия Бог", Който няма да ни търси сметка за греховете - даже за забравените или неосъзнатите (т.е. за неизповяданите)... Тия "възвишени размишления" водят до състояние, което малко се отличава от това на "харизматиците" и подобните им, които вече са уверени в спасението си, или на окултистите,варващи, че нищо страшно няма в смъртния час.  От друга страна, истинското православно учение за задгробния живот ни изпълва именно със страх божи и ни вдъхновява чрез борба да получим Царството Божие, против невидимите врагове, стоящи на пътя ни.  Към такава борба са призовани всички православни християни и голяма несправедливост е да им са поднася "смекчено" православното учение, за да им се спестят някои "неудобства".  Нека всеки чете ония православни текстове, което отговарят на неговото ниво, но нека пък никой да не проповядва, че "неудобните" текстове могат да бъдат отхвърлени като "басни".  Модите и мненията сред човеците могат да се менят, но православното предание ще си остане едно и също, независимо от това, колко малко са останали неговите почитатели.  Нека ние останем завинаги негови верни чеда!