Бог е любов :: Душата след смъртта 5- Йеромонах Серафим Роуз

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.07.2014 18:07 - Душата след смъртта 5- Йеромонах Серафим Роуз - 4

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 773 Коментари: 0 Гласове:

Има ли "извънтелесен" опит - преди
или след смъртта? Има ли "друг свят",
в който обитават душите?

Мнението на критика за "извънтелесния опит" е категорично: "Това е просто невъзможно (5:6, стр. 25). В подкрепа на това твърдение той не привежда никакви доказателства, освен собственото си мнение, че всички многобройни православни текстове, където се разглеждат тия въпроси, са алегории и "нравоучителни басни" (5:6, стр. 26). Според него Небето, раят, адът не са места, а само "състояния" (6:2, стр. 223), душата не може да действа самостоятелно, а само посредством тялото" (6:8-9, стр 22) и затова не само не може да бъде на никакво "място" след смъртта, но и въобще не може да действа (6:8-9, стр. 19); "да се предполага, че зад пределите на упокоението се намира такава сложна сфера (духовния свят - в ск прев) - това е откровено безумие" (6:6-7, стр34).
Но възможно ли е в действителност душата да представлява единствено "духовна същност" и "покой", да няма никакъв "външен аспект", да няма "място", където да действа? За православния християнин такова учение е твърде радикално; ако е вярно, то би изисквало (както за това намеква критикът) и радикално "преизтълкуване" и дори ревизия на светоотеческите и житиеписни текстове, които описват дейността на душата в очевидно "външни" форми - като знаеща, виждаща, общуваща и т.н.
Едно е да се твърди (както неизменно твърдят православните авторитети, разглеждащи тия въпроси), че не бива твърде буквално по земному да приемаме православните текстове за задгробния свят и задгробния живот, доколкото тази реалност очевидно се отличава в много аспекти от земната реалност. Съвсем друго е обаче да игнорираме същите текстове и да отричаме изобщо тяхната връзка с действителни външни явления, считайки ги просто за "алегории" и "басни". Православната литература по този въпрос дава твърде непосредствени описания, изобразяващи нещата така, както ги е видял човекът, преживял подобен опит. Православната Църква и верните пък и верните винаги са приемали тези описания като вярно отразяващи действителността, даже с уговорката, че тази реалност има особена, трансцедентна природа.
Вероятно няма да е преувеличение ако кажем, че нито един православен писател не е бил тъй догматичен в описанията на отвъдната реалност, както нашия критик в пълното й описание. Ап. Павел, описвайки с най-общи думи собствените си духовни опити, предпазливо говори: "с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная; Бог знае" (2 Кор. 12:2). Св. Йоан Златоуст в тълкуването си на този стих проявява същата предпазливост: "Дали умът, или само душата са били грабнати? Това не може да се определи. Ако не го знае сам Павел, който е бил грабнат и се е удостоил с тъй много и тъй неизказани откровения, толкова повече не можем да научим и ние... А ако някой каже: как е възможно да бъде грабнат без тялото? (ще му отговорим); Последното е дори по-трудно, ако разсъждаваме по разум, а не се покорим на вярата" (Беседа 26:1 върху 2 Кор., том 10:1, СПб1 1904, стр690).
По-подобен начин и св. Андрей Христа ради юродив, описвайки състоянието си след своя небесен опит, говори: "Аз се виждах там, като че без плът, защото не чувствах плътта... Привидно аз бях в тяло, но не чувствах телесната тягост, не чувствах никаква телесна потребност в течение на две седмици, докато бях грабнат. Бог знае" (Из Пространното житие, съставено от иерея Никифор, цит. по еп. Игнатий (Брянчанинов) т. ІІІ, стр 83).
И ето, всички тия авторитети на Православието - един Апостол, един от великите Отци на Църквата, един светец възможно с най-възвишен живот - всички считат най-малкото за възможно да се говори за небесния опит, като протичащ "извън тялото"; от думите им става ясно, че такъв опит - бил той "в тяло" или "извън тялото" - носи в себе си нещо телесно и "външно"; иначе не би имало нужда изобщо да се споменава за тялото в тая връзка. В настоящата книга ние се опитахме да опишем такива опити колкото може по-просто, с езика на самите православни източници; без да се опитваме да дадем точно определение на това състояние. В тълкуванието си върху словата на ап. Павел (2 Кор) епископ Теофан Затворник говори тъй по този въпрос - може би по-добре не възможно и да се говори: "Вътре и в глъбината на видимия свят е скрит друг свят, също тъй действителен; дали той е духовен, или изтънчено материален, Бог знае; несъмнено е обаче, че в него обитават Ангелите и светиите... Той (св. Павел) не ни известява, в тяло ли, или извън тяло е бил грабнат, а казва: Бог знае. Значи за нас не е необходимо да знаем това... Няма никаква нужда от по-точни подробности и не бива да очакваме, когато замлъква сам ап. Павел, да ни бъде казано (от друг) нещо докрай ясно..." (Еп. Теофан, Тълкувание на Второто послание до коринтяни, Москва, 1894, стр. 401-3).
На всеки православен, който чете в Житията на Светиите за "другия свят", вероятно е ясно, че природата на отвъдния свят и на самите опитни изживявания оттам не може да се определи точно. Начинът, по който те са описани в православните източници, е най-подходящия и точен начин, по който подобни предмети могат да се изразят чрез понятия от съвременния ни свят. Домогванията (на някои) да се игнорират тия опити, като се обявяват за "алегории" и "басни", както и уверените твърдения, че те не могат да станат по начина, по който сая описани, не намират оправдание в православното учение и предание.

"Спи" ли душата след смъртта?

Критикът е толкова настроен против възможността за действия на душата в друг свят, и особено след смъртта, както това е описано в многобройни Жития на Светии, че стига до създаването на цяло учение за някакъв "покой" или "сън" на душата след смъртта - измислица, която би направила цялата дейност на душата просто невъзможна! Той твърди: "Спорез православното разбиране, след смъртта на душата е отредено по волята Божия състояние на покой, и тя пребивава в условията на бездействие, на нещо подобно на сън, в който тя не действа, не чува и не вижда" (6:8-9, стр. 19); в това състояние душата "въбще не може да знае или да помни нещо" (6:2, стр. 23).
Даже сред инославните подобно учение за "сън на душата" в наши дни може да се срещне единствено у някои секти, далечни от историческото християнство (Свидетелите на Иехова, Адвентистите от седмия ден); колко поразително е да видим, че то се пропагандира в толкова категорична форма за "православно"! Ако един или двама от ранните учители на Църквата (Афрат Сирийски и св. Атанасий Синайски), както твърди критикът, са учили недвусмислено по този начин; Все пак повече от ясно е, че самата Православна Църква никога не е следвала тяхното мнение. Напротив, в богослуженията Си, в творенията на Отците, в аскетическите трактати и в Житията на Светиите Църквата тъй ясно учи, че душата след смъртта е деятелна и "будна", че радикалното учение на нашия критик е наистина изумително.
Изглежда, самия критик също се колебае в разбирането си, какво точно означава "сън на душата", като го определя в някои случаи чрез термините на възвишения "исихастки" речник и по този начин смекчава донякъде радикалността си; той обаче е последователен в утвърждаването си, че предполагаемия "сън" на душата след смъртта прави абсолютно невъзможен какъвто и да е "външен" опит на душата. Винаги, когато той говори за смъртта като за състояние на "бездействие", за което "душата не може да знае и да помни нищо", става ясно, че думата "сън" има конкретен, неметафоричен смисъл.
Няма особен смисъл да се търсят из Отците специални "опровержения" на това учение, защото Църквата твърде рядко го е приемала дотолкова сериозно, щото да му отделя специални опровержения. По-горе в гл. 10 ние цитирахме учението на св. Амвросий, че душата след освобождението от тялото става "по-деятелна"; словата на св. Авва Доротей, че душата помни всичко след излизане от тялото, и то по-добре и по-ясно, защото е освободена от земното тяло, и учението на св. Йоан Касиян, че душите стават "още по-живи" след смъртта. Подобни изказвания могат да се намерят и у други св. Отци. Но тия цитати представляват само малка част от православните свидетелства, опровергаващи теорията за "съня на душата". Цялото православно благочестие, както и практиката да се молим за душите на мъртвите, предполага със сигурност, че душите в отвъдния свят са будни и че участта им може да бъде облекчена. Призоваването на Светиите от православните и отговорът на Светиите спрямо тази молитва също са немислими, ако Светиите не могат съзнателно да действат на Небесата. Огромната православна литература относно явяванията на Светии след смъртта им не може да бъде отхвърлена просто така, като "басни". Ако критикът е прав - то излиза, че цялата Църква в течение на много векове е била "заблудена".
Критикът се опитва да се възползва - нечестно - от факта, че в учението на Православната Църква за задгробния живот има много "неясно", "неотчетливо" формулирани черти. Така е, защото - нека още веднъж повторим очевидното - реалността на отвъдния свят съвършено се отличава от реалностите на нашия свят и не се поддава на "догматическия" подход, с който пристъпва към нея критикът. На благочестието и опита на православните християни е известно живото общение на земната Църква със Светиите, пребиваващи на Небето, а в някои случаи даже и с други мъртъвци. Тук не са и необходими точни определения. Но липсата им не може да бъде предлог да се твърди, че даже душите на Светиите се намират в състояние на "покой", което изключва от тях каквото и да е "външно" общение с живеещите на земята. Това мнение, разбира се, излиза извън границите на позволеното в православната Християнска вяра.
Сред другите "следсмъртни" опити, които иска да елиминира теорията за "съня на душата", има един, който от самото основаване на Църквата е бил предмет на всеобща вяра. Това е слизането на умрелия Христа в ада. "Во гробе плотски, во аде же съ душою, яко Богъ, въ ран же съ разбойникомъ, и на Престоле былъ еси, Христе, со Отцемъ и Духомъ, вся исполняяй, Неописанный" (Тропар от Часовете на Пасха, чете се също в състава на тайните молитви след Херувимската песен на Божествената Литургия). Първите поколение християни е знаело без всякакво съмнение, че след като е "заспал в гроба" (както се говори в Ексапостилария на Пасха, в Кондака на велика Събота и т.н.), Христос "като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница" (1 Петр. 3:19). И това ли е "алегория"? Църковното предание твърди също, че още преди слизането на Христа в ада св. Йоан Кръстител "радостно е благовестил... и на намиращи те се в ада, че Бог се явява в плът", както се казва в Тропаря за празника Отсичане главата на св. Йоан Кръстител. А какво са видели на Таворската планина тримата ученици, когато пред тях се явил Мойсей, ако не душата му, която им се явила по един по един съвсем "външен" начин (Мат. 17:3)? Това явяване наистина като че служи да потвърди неувереността на Павел "в тяло" или "извън тяло" са били неговите небесни видения; защото и тук Илия се намира на Небето, "в тяло", тъй като не е умрял, а Мойсей пребивава там "извън тялото си", което отдавана е било в гроба; но ето че и двамата се явяват при Преображението Христово. Ние, земните, не можем даже да определим разликата между тия две състояния, но - всъщност не се и нуждаем от такова определение; простото описание на такива явления, както и опитът на "умрели" от отвъдния свят ни дават всичко, което трябва да знаем по въпроса, и не е необходимо ние да се мъчим да ги проумеем по някакъв различен начин от този, по който ни учи Църквата.
Критикът явно попада под собственото си обвинение, което отправя против другите: той взема изобразяването на смъртта като "сън", което повсеместно е прието в Църквата като метафора и го интерпретира като "буквална истина". Често пъти той даже на забелязва, че самите източници, които цитира в подкрепа на идеята си, всъщност са най-сигурно опровержение на неговата теория. Той цитира думите на св. Марк Ефески, че "праведните се намират на Небето с Ангелите и пред Самия Бог, и вече като че са в Рая, от който е низпаднал Адам, и в който преди всички останали е влязъл Благоразумният разбойник; те често ни посещават в храмовете, където ги почитаме, слушат призоваващите ги и се молят за тях на Бога" (вж. Приложение 1). Ако всичко това, което, несъмнено, включва "външна" дейност, може да се извърши от една душа, която уж спяла и се намирала "в състояние на бездействие... в което тя не действа, не чува и не вижда" (6:8-9, стр. 19) - то ясно е, че теорията за "съня на душата" е напълно негодна; тя нищо не обяснява, напротив - като я използва, критикът само смущава верните. (Бел. прев. - Една пълна и аргументирана критика на нечестивото учение за "съня на душата", което между другото се споделя и от адвентистите, може да се намери в книгата на Архимандрит Серафим (Алексиев) 4Беседи за Живота след живота", издадена наскоро у нас.)

Измислица ли са "митарствата"?

Най-големия гняв на критика е насочен против православното аскетическо учение за бесовските митарства, с които се среща душата след смъртта; изглежда, желанието да унищожи даже и понятието за митарствата го е довело до тъй противоречивата теория за "съня на душата". При описанието на митарствата той си служи с твърде категоричен и доста неиздържан език. Той говори за "измислените следсмъртни митарства" (6:8-9, стр. 18) и нарича разказите за тях в православната литература "дивашки приказки" (6:8-9, стр. 24) и "страшни приказки, предназначени да доведат човека до отчаяние и неверие" (7:1, стр. 33). "Митът за митарствата... е съвършено чужд на Бога и на Неговата Света Църква" (7:1, стр. 23). Но - когато критикът се опитва да опише собствената си представа за митарствата, получава се такава нелепа карикатура, че човек не може да повярва дали изобщо той е чел разглежданите текстове. Според критика разказите за митарствата ни карат да вярваме, че сатаната владеел "пътя към Царството Божие" и можел да събира такса от минаващите по него... "Бесовете дават разрешение за преминаване в замяна на извънредните заслуги на Светиите" (6:2, стр. 22). Митарствата, по негово мнение, "описват една блуждаеща душа, която има нужда от заупокойни молитви (каквито са правели езичниците)"; това е "окултна концепция за странстванията на душата, които се изкупуват чрез молитви и милостиня" (6:2, стр. 26). Той търси "странични явления", за да обясни как изобщо такава концепция е могла да попадне в Православната Църква, и заключва (без ни най-малки свидетелства, ако се изключат мъглявите паралели, които се довели антрополозите до заключението, че християнството е просто един от езическите "култове на възкресението), че "митът за митарствата е пряк продукт на източните астрологически култове, считащи, че цялото творение са намира под опеката на справедливия и любещ Бог" (7:2, стр. 23); че "митарствата са просто алогична мутация на тези езически митове" (6:8-9, стр. 24). Накрая той открива, че митарствата били идентични на латинската доктрина за "чистилището" и твърди, че "разликата между митовете за чистилището и за въздушните митарства се състои в това - че в първото Бог бива удовлетворен от физическите мъчения (на грешниците), а във вторите - посредством моралното им изтезаване" (6:12, стр. 23). (Бел авт. - Сравнението на митарствата с "ч4стилището", несъмнено, е "изсмукано от пръстите". Митарствата представляват част от православното аскетическо учение и се занимават единствено с "разследването" на човешките грехове; те не дават някакво "удовлетворение" на Бога; несъмнено тяхната цел не е "изтезанието". От друга страна "чистилището" отразява една законническа латинска погрешна интерпретация на православната есхатология - за състоянието на душите в ада (след "изпитването" им при митарствата), което може да бъде подобрено по молитвите на Църквата. Самите латински източници не споменават никъде, че бесовете по някакъв начин участват в мъченията на намиращите се в "чистилището"). Разказът на бл. Теодора за преминаването през митарствата (Жития на Светиите, 26 март) критикът назовава "изпълнена с ереси приказка" (6:8-9, стр. 24), основана върху халюцинациите на един човек, който в старозаветните времена "справедливо би бил убит с камъни, като намиращ се в състояние на низка духовна заблуда" (6:6-7, стр. 28). Защо критикът е тъй сърдит именно на разказа на Теодора, не е ясно - това е само един от множество подобни разкази и не ни учи на нищо различно от останалите; те са тъй сходни, че аз не намерих за необходимо да го приведа в главата за митарствата.
Тези крайни обвинения са лични мнения на критика, които несъмнено нямат особено основание. Може само да се учудваме защо той упорства в построяването на своя собствена интерпретация на митарствата и отказва да ги възприема така, както винаги ги е разбирала Православната Църква. А Тя никога не е учила нещо подобно на измислената от критика карикатура, тъй че невъзможно е да се разбере откъде той изобщо е взел тия нелепи интерпретации.
В течение на шестнадесет века Отците на Църквата са говорили за митарствата като част от православното аскетическо учение, като окончателен и решителен стадий на "невидимата бран", която всеки християнин води на земята. В същото време многочислени Жития на Светиите и други православни източници са описвали достоверния опит на православни християни - както Светии, тъй и грешници, - които са преминавали през митарствата след смъртта си (а в някои случаи и преди смъртта). За всички, освен за децата е ясно, че понятието "митарства" не бива да се приема в буквален смисъл: то е метафора, която източните Отци за счели за подходяща да опише реалността, с която се сблъсква душата след смъртта. За всички е очевидно също така, че някои елементи в описанието на тия митарства са метафорични, фигуративни. Но самите разкази (като цяло) не са "алегории", нито "басни" - това са правдиви разкази от личния опит, изложени на най-удобния за разказвача език. Ако пък някои описания на митарствата изглеждат твърде "нагледни", това вероятно се дължи на факта, че (съвременните хора) не познават истинската природа на невидимата борба, която се води в този живот. И в момента ние сме непрестанно обсадени от бесовските изкусители и обвинители, само че духовните ни очи са затворени и ние виждаме само резултатите от демоничната дейност - греховете, в които падаме, страстите, които се разрастват в нас. Едва след смъртта очите на душата се отварят за виждане на духовната реалност и виждат (обикновено за първи път) всички ония същества, които са ни преследвали в течение на целия ни живот.
В православните разкази аз митарствата няма нито езичество, нито окултизъм, нито "източна астрология", нито "чистилище". Митарствата ни учат по-скоро на това, че всеки човек отговаря за собствените си грехове; че след смъртта ме се прави равносметка на неговите успехи и неудачи в борбата с греха (Частен Съд); че бесовете, които са го изкушавали цал живот, на края на живота предприемат последното си нападение, но имат власт само над ония, които недостатъчно са се подвизавали в невидимата бран.
Що се отнася до литературната им форма - митарствата се срещат в еднакъв вид в църковните богослужения (църковна поезия), в аскетическите творения на Светите Отци и в Житията на Светиите. Никой православен не чете тия текстове грубо и буквално - както ги е прочел критикът; напротив, подхожда с уважение и страх божи към тях, търсейки духовна полза. Всеки духовен отец , който се е опитвал да поучава духовните си чеда в извечните традиции на православното благочестие, може да свидетелства за ползата от тези православни източници, в които се споменават митарствата. Например покойният архиепископ Андрей Новодивеевский - един горещо обичан и почитан духовен отец - използваше двадесетте митарства, през които е преминала, блаж. Теодора, за основа на много ефективна подготовка на духовните си чеда за Тайнството Изповед. И ако в тия текстове има някаква "дисхармония" с (психиката на ) човека от ХХ век, вината е само на нашето изнежено и снизходително време, което поощрява неверието и несериозното отношение към наистина страшните реалности на отвъдния свят, и особено към ада и съда.
Принадлежейки по-скоро към традицията на православното благочестие, учението за митарствата никога не се е определяло като "догма" в православните източници; това обаче не означава, че то е нещо "маловажно" или подлежащо на "лично мнение". То е било проповядвано в Църквата навсякъде и във всички времена, докъдето е достигало православното аскетическо предание. Ако този предмет се е намирал извън сферата на интересите на мнозина православни богослови в последно време, това се дължи само на факта, че те принадлежат преди всичко към академичните кръгове, а не към аскетическата традиция. Богословите от по-традиционното направление, също и тия за които православното аскетическо предание е живо, са отделяли на тоя въпрос голямо внимание. Извън пределите на Руската Църква (в която учението за митарствата подробно са разглеждали и защитавали епископ Игнатий Брянчанинов, епископ Теофан Затворник, Московският Митрополит Макарий, св. прав. Йоан Кроншадски, архиепископ Йоан Максимович, протопрезвитер Михаил Помазанский и много други учители и богослови) най-голям акцент върху митарствата се е правил в Сръбската Църква, където те заемат почетно място в "Догматическото Богословие" на покойния архимандрит Иустин Попович (том ІІІ). В последните години този въпрос привлича все по-голямо внимание, особено след превеждането на западни езици на православните аскетически и богослужебни текстове. Тук ще споменем няколко откъса относно митарствата, които се появиха на английски език през последните години, но не бяха включени в настоящата книга.
Из "Петдесет духовни беседи" на преподобни Макарий Велики, един от основните трудове на православната аскетическа литература:
"Когато душата на човека излезе от тялото, тогава се извършва и велико тайнство. Защото, ако тя е виновна за греховете, то идват тълпи демони и недобри ангели, и тъмните сили поемат душата и я вземат под своя власт. И никой не бива да се удивлява на това, защото, ако в този живот, намирайки се на този свят, душата се е подчинявала и покорявала (на демоните) и е била тяхна робиня - то толкова повече тя бива задържана и подчинена на властта им, когато си отива от света" (Беседа 22, стр. 178)..
" Когато събирачите на данъци, седнали в тъмните проходи, спират и разпитват минаващите, така и демоните наблюдават и задържат душите, и ако душите не са се очистили съвършено, то след излизане от тялото те не получават позволение да влязат в небесните обители и да застанат пред великия си Господар, а биват отнесени надолу от въздушните демони. Но пребиваващите в плът могат, при трудове и велико усилие, да придобият благодат свише от Господа, и те, заедно с достигналите успокоение заради добродетелното си житие, ще отидат при Господа, както е обещал Сам Той..." (Беседа 43:9, стр. 231).
Из "Лествица"-та, друго класическо произведение на православната аскетика":
"Някои (от умиращите) с болка произнасяха: ще премине ли душата ни през бурните води на въздушните духове? (срв. Псал. 123). Те говореха тъй, понеже още нямаха дръзновение, но отдалеч съзираха какво се извършва при онова изпитание" (Слово 5 гл. 22).
Наистина в "Посланието на АвваЙоан Раитски", което служи за въведение към "Лествицата", е посочена целта на написването на тази книга:
"Като стълба (слав. - лествица), изправена даже да небесните врати (срв. Битие 28:12), (тази книга) въвежда желаещите, тъй че те без вреда, без бедствия и без пречки преминават през пълчищата на духовете на злобата, на светоуправниците на тъмнината и князете въздушни" (стр. 11).
Из "Слово за бодърстването и молитвата" на преп. Исихий Презвитер, т. ІІ на Добротолюбието:
"Душата, която след смъртта се издигне по въздуха към вратите небесни, и там не ще бъде засрамена от враговете, ако има застъпник в себе си Христа: но и тогава, както и сега, ще говори дръзко с враговете си при портите (срв. Псал. 126:5). Но нека само не й омръзне до самото й излизане от тялото, ден и нощ да призовава Господа Иисуса Христа, Сита Божий; и Той ще я защити скоро, по истинското Си и Божествено обещание, което е изрекъл в притчата за неправедния съдия: "Казвам ви, ще ги защитя наскоро" (Лук. 18:2-8) - ще я защити и в този живот и след излизането от тялото" (параграф 149 от споменатото Слово).
"Ще дойде, накрай, и за нас смъртният час - ще дойде, без да можем да го избегнем и - о, ако можеше князът на този свят, който е във въздуха, като дойде, да намери беззаконията ни малки и незначителни, за да не може справедливо да ни обвини! Инак - ще заплачем тогава, на вече ще е безполезно" (ІІ. 161)
Който не живее в духовно бодърстване, "не ще се освободи също и от греховните, Богу ненавистни дела и помишления. Такива човеци при изхода (на душите от тялото) няма да минат свободно покрай (очакващи те ги) князе на ада" (параграф 4).
Из "Подвижническо слово" на блаж. Диадох, епископ на Фотика:
"Ако не се изповядаме както трябва и за тия (неволни и неизвестни за нас) грехове, то по време на изхода (на душата ни) ще намерим в себе си някакъв неопределен страх. А ние, любещите Господа, трябва да желаем и да се молим, щото в онова време да не сме причастни към никакъв страх: защото, който се намира в страх тогава, той не ще премине свободно покрай князете на ада; защото те считат такава боязливост на душата за признак на съучастие в зло, както това е и при тях (срв. Иак. 2:19) - "И бесовете вярват и треперят" - (бел. прев.). А душата, зарадвана от Божията любов, в часа на освобождение от тялото се възнася заедно с Ангелите на мира над всички тъмни пълчища" (Добротолюбие, т. ІІ, №100, стр. 73).
Из "Сто увещателни глави на монасите, намиращи се в Индия" на преп. Иоан Карпатски, т. ІІІ на Добротолюбието:
Дръзко, със заплахи и хули врагът напада душата, която е излязла току що от тялото, и се явява горестен и страшен изобличител на нейните падения. Но може да се види и това - как боголюбивата и вярна душа, макар многократно да е била уязвявана от грехове, не се бои от неговите нападения и заплахи, а независимо от тях се явява силна в Господа, окриля се от радост, въодушевява се от мъжество, виждайки съпровождащите я небесни сили, които като стена ограждат светлината на вярата й; тя с велика дързост противоречи на злия дявол... От такива дръзновени думи на душата дяволът накрай обръща гръб и издава пронизителен крясък, като безсилен да устои против името Христово" (гл. 25).
Тропар на Божията Майка на "Осмогласника": "...в страшния час на смъртта Ти ме избави от противоречащите демони и от всяка мъка (въ час мя страшный смерти Ты исхити отглаголющих демоновъ и всякия муки) - Богородичен след 6-та песен на Канона на неделната полунощница, глас първи.
Както може да се види, някои от тези цитати са непълни - не излагат цялото православно учение по въпроса. Това несъмнено се обяснява с факта, че се споменава за учението (за митарствата), с което и авторите, и читателите на аскетичните и химнологични творения са запознати и съгласни, тъй че няма нужда подробно да се дефинира или обосновава това учение всеки път, когато се спомене за него. Критикът не отминава някои от тези цитати, но се опитва да въведе разграничение между духовния опит "преди" и "след" смъртта (6:12, стр. 23). Това негово старание е достатъчно изкуствено и представлява само "логичен извод" от собственото му лъжеучение за "съня" на душата, което няма основание нито в аскетическите, нито в богослужебните текстове. Реалността на бесовските нападения е неоспорима и неизменна; митарствата са само нейна заключителна фаза, която понякога започва още в края на живота, а понякога - едва след смъртта. Например, като цитира молитвата на св. Евстратий от съботната полуношница: "да не види душата ми мрачния взор на лукавите демони, но да я приемат Твоите Ангели светли и пресветли" (да не узритъ душа моя мрачнаго взора лукавыхъ демоновъ, на да примутъ ю Ангелы Твои светлии и пресветлии) - като цитира този текст, критикът го разглежда като доказателство, че душата не виждала и не можела да види бесовете след смъртта - така е изгодно за неговата теория, че душата тогава "спи". Но за непредубедения читател е напълно ясно, че смисълът на молитвата е точно обратен: че светецът се моли да не види демоните, да избегне това видение, което е нормално след смъртта! Това става още по-ясно в цялостния контекст на молитвата на св. Евстратий, където цитираните думи се предхождат от други: "...защото душата ми е смутена и с болка напуска окаяното ми и скверто тяло: да не би лукавия събор от неприятели да срещне и спрев тъмата заради незнайните ми и знайни грехове в този живот" (...яко смятеся душа моя, и болезненна есть во восхождении своемъ отъ окаяннаго моего и сквернаго телесе сего. Да некогда лукавый супостата советъ срящетъ, и препнетъ ю во тьме за неведомыя ведомыя въ житии семъ бывшия ми грехи). Явно е, че учението за демонските изпитания след смъртта е било известно на св. Евстратий и представлява смисъла и основата на тази молитва - което е доказателство, че това учение е известно на Църквата от най-ранни времена, още от началото на ІV век.
Като цитира също отговора на св. Варсануфрий Газки (Велики) към някой си монах, който помолил светеца да го съпровожда в неизвестния нему път по въздуха, критикът тълкува този отговор като опровержение на идеята за митарствата. И тук обаче е ясно, че смисълът и на въпроса, и на отговора е един: преминаването на въздушните митарства се приема като нещо от само себе си ясно и разбиращо се; св. Варсануфрий, който пожелава на монаха "да направи (Христос) безпрепятствено изкачването на душата ти и да те удостои да се поклониш на св. Троица с дръзновение, като свободен", също изразява един от моментите на общоприетото учение за митарствата, което може да се намери в аскетическото предание на Газа и на целия Изток (Св. Варсануфрий и Йоан, "Въпроси и отговори", №145). Епископ Игнатий даже включва тоя отговор сред многочислените светоотечески цитати в подкрепа на учението за митарствата.
Други цитати из Отците-подвижници, използвани от епископ Игнатий, които недвусмислено сочат към митарствата:
Св. Авва Доротей Газки: "При безчувственост (закоравяване) на душата полезно е често четене на Божественото Писание и на умилителните слова на Светите Отци; припомняне за страшния Божи Съд, както и за изхода на душата от тялото и за срещата със страшните сили, които я очакват тогава, в съучастие с които тя е вършила зло в тоя кратковременен и бедствен живот" (стр. 146).
Св. Теогност, чиито писания са влезли в състава на Добротолюбието: "Неизречена и неизказана е радостта за оная душа, която се разлъчва с тялото, след като е известена за своето спасение... Придружавана от Ангел, тя безпрепятствено преминава въздушното пространство, без да я тревожат лукавите духове; радостно и дръзновено се изкачва с благодарствени възклицания към Бога, и накрая отива да се поклони на своя Създател" (стр. 147).
Скитския монах Евагрий: "Опомни се, душо моя, и помисли, как ще понесеш внезапната си раздяла с тялото, когато страшните ангели ще дойдат да те вземат и отведат в час, който ти не очакваш, и във време, което не знаеш! Какви дела ще пратиш ти да те предшестват по въздуха, когато започнат да те изпитват за делата ти враговете, намиращи се във въздуха?" (стр. 148-149; Пролог за 27 октомври).
Св. Йоан Милостиви: "Когато душата излезе от тялото и започне да се издига към небето, пресрещат я множествата на бесовете и я подлагат на много затруднения и изтезания. Те я изпитват в лъжа, клевета... (следва дълъг списък на грехове, подобни на двадесетте гряха, споменати в житието на св. Василий Нови). Докато шества по земята към небето, (дори и) самите свети Ангели не могат да помогнат на душата; помагат й единствено покаянието, добрите й дела, а най-вече милостинята. Ако поради забравяне не сме се покаяли за някой грях тук, то чрез милостинята можем да се избавим от насилията на бесовските митарства" (Пролог за 19 декември).
Друг от Отците от Добротолюбието, преп. Петър Дамаскин говори, че в часа на смъртта бесовете ще оградят бедната му душа, държейки списъци на всички извършени от него грехове (Творения на преп. Петър Дамаскин, К. - П. Лавра, стр. 68)
Както вече отбелязахме, и в богослуженията има много молитви - особено адресирани до Божията Майка, - които или подразбират, или открито говорят за аскетическото учение за митарствата. Редица от тях бяха цитирани в тази книга. Преосвещени Игнатий, като цитира много по-голям брой такива молитви (из Осмогласника, Требника, молитви при излизане на душата, акатисти и канони на Божията Майка и различни светии), заключва, че: "учението за митарствата... се среща като общоизвестно и общоприето учение в цялото пространство на богослужението на Православната Църква. Тя (Църквата) го възвестява и напомня на чедата си, за да насади в сърцата им душеспасителен страх и да ги приготви за благополучен преход от временния живот към вечния" (т. ІІІ, стр. 149).
Типичен за православния "Миней" (дванадесет тома със службите на светиите за всеки ден) представлява Тропарят от службата на св. Йоан Златоуст (27 януари), от петата песен на Богородичния канон, написан от "Иоан" (очевидно, св. Иоан Дамаскин): "Дарувай ми да премина без печал край духовните сатрапи и мъчителските въздушни войнства, та с радост да извикам: радвай се! - към Тебе, Владетелю; радвай се, Надеждо на всички, с Която няма да се посрамим" ("Мысленныя сатрапы, и мучительныя воздушныя полки, пройти без печали во время изхода моего подаждь, да Тебе, еже радуйся радостно Вла-дычице воззву: радуйся, всехьъ надеже непостыдная")
Няма смисъл да увеличаваме броя на цитатите из православната литература, които показват колко ясно е било изложено това учение от Църквата в течение на векове. Еп. Игнатий е отделил двадесет страници за такива цитати, а може да се приведат и много други. Но хората, които не харесват това учение, винаги са способни да го "претълкуват" или превърнат в карикатура. Все пак нашия критик е принуден да признае съществуването поне на няколко православни текста, говорещи за бесовски изпитания след смъртта; за да защити от тях твърдението си, че митарствата са "изми(слени" той говори: "Такива видения могат да бъдат избегнати, ако в този живот водим борба и се каем за нашите грехове, и умножаваме добродетелите си" (6:12, стр. 24). Но нали именно именно това е смисълът на учението за митарствата, което той изопачава и отхвърля! Учението за митарствата ни е предадено именно затова: да се трудим сега, да се борим с въздушните демони още в този живот, тъй като срещата ни с тях след смъртта да бъде победа, а не поражение за нас! Колко много подвижници е вдъхновило за такава победа! Но кой от нас може да каже, че вече е спечелил битката (с демоните) и няма защо да се страхува от бесовските изпитания след смъртта?
Авторът помни много добре тържествените заупокойни служби по архиепископ Иоан (Максимович) в 1966 г., кулминацията на които беше денят на неговото погребение. Всички присъстващи усетиха, че се намират на погребението на един светец; тъгата от раздялата с него се поглъщаше от радостта заради придобиването на нов небесен застъпник. И все пак няколко присъстващи иерарси, особено епископ Сава Едмонтовски, призоваваха народа да се моли по-усърдно, говорейки за "страшните митарства", през които трябва да премине дори и този светец, това чудо на Божията благодат в днешно време. Никой от присъстващите не си е помислил, че само нашите молитви ще избавят покойника от бесовските изпитания; никой не си е представял изплащането на някакви "такси" в някакви небесни "учреждения"; но тези призиви помогнаха да се усили молитвеното усърдие на верните и несъмнено са помогнали на архиеп. Иоан да премине през митарствата. Самият добродетелен и милосърден живот на този свят човек, застъпничеството на светиите, които той прославяше на земята, молитвата на верните, която бе още един плод на неговата любов към тях - всичко това несъмнено му е помогнало по известни само Богу пътища, които ние не искаме да изследваме - да отблъсне нападките на тъмните въздушни духове. И когато епископ Сава специално пристигна от Сан Франциско да присъства на службите за четиридесетия ден от кончината на архиепископ Иоан, той каза на верните: "Пристигнах заедно с вас да се помоля за покоението на душата му в тоя важен и решителен четиридесети ден, когато се определя къде ще пребивава душата до общия и Страшен Божи Съд" - като с това отново възбуждаше верните към молитва, напомняйки за един друг предмет от православното учение - за живота след смъртта. В наши дни православните християни рядко чуват напомняния за това, така че ние трябва още повече да ценим контактите си с такива представители на православното аскетическо предание.
Опозицията спрямо учението за митарствата отдавна се разглежда от руските православни автори като един признак на църковен "модернизъм". Затова преосв. Игнетий е посветил значителна част от своя том за задгробния живот на защита на това учение; още в средата на ХІХ век в Русия то се е подлагало на нападки. Това, между другото, противоречи на необоснованото мнение на критика, че митарствата се признават единствено от намиращите се под "западно влияние" автори. Напротив, римокатолическият и протестантски Запад изобщо няма понятие за митарствата; те се приемат в православното аскетическо учение и нападките против тях вътре в Църквата се предприемат именно от хора, които (както е положението в модернистките православни семинарии) притежават силно "западен начин" на мислене и малко почитат традиционното православно аскетическо благочестие.
Съвсем неотдавна протопрезвитер Михаил (Помазанский), един от най-големите съвременни богослови на Православната Църква, публикува в защита на митарствата статия, написана отчасти като отговор на нашия критик. В нея той предупреждава, че в съвременното неправославно общество често възникват въпроси относно вярата ни, които "се поставят и се разглеждат от неправославна гледна точка от представители на други изповедания, а понякога и от православни християни, които не стоят на твърда православна "почва"... В последните години се забелязва все повече един критичен подход към цяла редица църковни вярвания, които се наричат "примитивни", разглеждат се като резултат на "наивен" мироглед или благочестие, характеризират се като "митологически", "магически" и т.н. Наш дълг е да отговорим на такива възгледи (с опровержение - в ск. м)".
А епископ Теофан Затворник дава може би най-трезвия и земен отговор към тия, които не желаят да приемат православното аскетическо учение: "Колкото и дива (неправдоподобна) да изглежда за умниците мисълта за митарствата - но и те няма да избегнат преминаването през тях" (вж. по-горе края на глава 6).
Митарствата не са "нравоучителна басня", измислена за простите хора, както предполага критикът (5:6, стр. 26), нито "мит", "плод на въображението" или "дивашка приказка", както казва той - не, те са истински разкази за това, което ни очаква след смъртта, съхранени от православното аскетическо предание още от времената на ранното християнство.