старец Емилиан (Вафидис)

 

Живеейки в усещане на своята голота, душата възкликва през сълзи: „Аз съм гола, нужно ми е да се облека.“ И в нея ще се появи  потребност от покаяние, тоест одежди. Но да се стигне до покаянието – това е друг въпрос. Едно е да кажеш – „аз съм гола“, и съвсем друго – „аз приготвям рокля, за да я облека“. Едното отстои далече от другото.

След момента, в който аз почувствам това, могат да минат години, а може и – само едно мигновение. Това е най-решителният обрат в моя живот: аз или ще стана и ще се облека, или така ще остана да лежа гол. Аз или ще застана пред Господа и ще кажа: „Аз съгреших, Господи“, – или ще постъпя така, както Адам и Ева – ще се скрия. И когато Бог се обърне към мен с думите: „Адаме, къде си ти?“ – ще Му отговоря: “Аз се скрих, защото бях гол.” (Виж: Бит.3, 9-10). И Той ще види смокиновите листи на мен, стоящият пред Него.

Как се случва скриването от очите Божии? Има хиляди начини, например, чрез малодушие. Нали е толкова страшно да осъзнаеш своето нищожество! Особено ако са те уважавали хората, а и ти сам си считал себе си важен, надарен, превъзходен, прекрасен, очарователен, не знам какъв още, и си мислел, че си близо до небесата, и тъкмо на теб, такъв „значим“, ти е нужно да осъзнаеш, че си гол и нищожен! За да си признаеш това е необходимо мъжество. Ние сме малодушни, нямаме желание да се осъзнаем нито в своите безобразия, нито в недостатъците, грешките, конкретните грехове, скрива ме ги зад лъжа, а тази лъжа зад втора лъжа, трета лъжа …

И така, причината за това е малодушието и безсилието да признаеш своята голота, в самооправданието, в скриването на греховете. Ще приведа един пример от светския живот. Учителката те извиква на дъската, ти се запъваш и нищо не можеш да отговориш, всички ти се присмиват. След урока ти се изправяш, веднага отиваш вкъщи, заставаш пред огледалото, преобличаш се, слагаш грим… Но няма никой, никой не те вижда! Така е, но в този момент, когато ти си сама пред огледалото, твоето „аз“, което за тебе се явява всичко, е доволно: “Та нали аз, над която всички се надсмиваха, съм такава красавица!“

Веднага се изправя в защита моят вътрешен протест и самооправдание на слабото ми място, което разкриха учителката и съучениците ми. Понагиздвайки се пред огледалото, аз стоя не в своята голота и безсилие да отговоря на въпросите от урока, а с достойнство и макар и изкуствена и не моя, но красота. Красотата бива душевна или интелектуална, тоест духовна, както днес казват, не същността е важна. Но както и да е, тя е само сурогатно прикритие на човешката голота.

Така на мене ми се удава да скрия своите немощи, дори и от себе си. Бивайки гол, аз се опитвам да се държа така, сякаш  съвсем не съм такъв, тоест в действителност живея двойнствен живот. Отказвам се от придвижване напред, мислейки лицемерно, че съм облечен и самодостатъчен. Това е страшно, защото се явява отхвърляне на действителността и води към трагични последствия.

В света има множество хора, които знаят, че са грешници  и въпреки това извършват низки постъпки, ненавистни на самите тях и за тях самите отвратителни, пристъпват гласа на своята съвест, която за тях се явява нещо страшно.

Какво може да извърши душата, стремяща се към Бога? Да се съгласи и да каже: „Ще се погрижа за своята голота. Ще обявя, ще изповядам своя грях, своята голота.” (Виж: Пс. 31,5; 37,19). И каквато съм, ще застана пред Бога. Ще му кажа: „Облечи ме, Господи.“ Но за това е нужно мъжество, дълбока вътрешна правдивост, за да се изправиш на среща с Бог така, сякаш нищо друго във вселената не съществува. Кое ме премества от едно място на друго? Това, което се нарича себелюбие. Себелюбие не като грях, но като везни, на едно от блюдата, на които е поставена думата „аз“.

Спомнете си хипонския светец, блажени Августин. Колко години той е страдал и е желаел да се разкае! Защо? Защото влязъл в конфликт със собственото си „аз“, което предало себе си на изучаване на философията, закриваща пътя към Бога. През тези години умовете на хората занимавала ереста на манихейството. Тя съществувала под покров, който правел невидима нейната голота. Когато блажени Августин осъзнал това и се смирил, той се кръстил заедно със своя още малък син. И прозирайки, виждайки голотата, той се облякъл в одеждите на правдата, дадени му от Бога, а по-късно станал и епископ!

Вътрешните везни наричаме вътрешно разположение. Моето разположение – това е моето „аз“, на което се уповавам. А какво ще пожелае то? Утвърди себе си или се отречи от себе си, по думите на Христа: отречи се от себе си (Мат. 16,24;Мк.8,34). Ако се отрече то, ще се откажа и аз от своето ветхо „аз“, и ще приема друго „аз“, истинно, дълбинно.

Ние все още не вървим по пътя на духовния живот. Ние само разсъждаваме за него, готвим се за него, стоим на кръстопът. Предстоящият ни път – това е път без връщане назад, това е сила, издигаща човека нагоре, това е порив към възвръщането, отърсването  на душата, което тя самата извършва. Ако ти ме засегнеш със своите слова, аз веднага ще подскоча и ще ти отвърна със замах. Така и тук се извършва отърсването на моето същество, моментална, правдива вътрешна реакция.

И така, необходимо е душата да отхвърли своето ветхо „аз“, да поиска да се върне там, от където тя е излязла – от ръцете Божии, в своята нищета. Вие ще ми кажете:” Нима човекът в рая е бил в нищета?“

Спомнете си първосъздадения човек: той бил богат, всичко му принадлежало. Но го съблазнила змията: „Какво ти заповяда Бог? Прави това и това, но плода не яж. Ако ти искаш да станеш бог и да получиш всевластие, вкуси този плод.“

Змията показала на човека друг път и душата била принудена да признае, че е бедна в сравнение с мъдростта на змията. Адам изял плода, за да обогати своята душа, за да направи себе си Бог! В аналогично състояние се намира и нашата душа. На нея и е нужно да се върне към предишната бедност и да разбере, че именно в нея е красотата, Божествеността, предверието към Небесата; предстои и да извърши кръгово движение.

Какво значи кръгово? Защо говоря за кръгово движение? Нали движението бива постъпателно, в права посока. Правият път е най- краткият от всички, но той отделя човека от Бога. Кръговият път възвръща човека към самия него.

Ние извършваме кръгово движение, отхвърляме всичко свое, за да се върнем там, откъдето сме дошли. Ние повече не се опитваме да избягаме от себе си, не прибягваме към такива подмени като преобличане в нещо друго: мъдрост, сила, нашите планове, нашата добродетел – всичко това са различни видове прикрития и бягства от себе си.

Кръговото движение ще ни задържи да бъдем заедно с Бог и заедно с това ще даде размах на нашия истински, правдив живот. То възвръща човека към себе си. Ние пребиваваме вътре в нашето истинско „аз“, вътре в нашето истинно същество.

Душата остава такава, каквато е. Когато ти извършваш кръгово движение (връщане назад), то по закона на центробежните сили теб те притегля външното. Бивайки здраво привързан, ти оставаш някъде недалеч от своето „аз“. Намирайки се засега още далече от Бога, на нас ни е нужно да останем насаме със себе си, за да разгледаме своята голота.

Признанието на своята голота, стремежът да се върна към себе си, раждат в мен нов устрем – към бягство от света, тоест, когато аз се намирам вътре в своето „аз“ на мен ми се иска да се погрижа за него, да се заема с него. Къде е по-добре да извършиш това: сред шума или в покой? Когато към теб гледат хиляди очи или когато си сам? Очевидно е, че в уединение.

Бягството придобива черти на странничество. За да избягам оттук, аз трябва да ви забравя, да се направя „странен“, чужд на вас, защото без това бягството е невъзможно. Стремежът към странничество ще ме доведе до усещане на уединението: не душевно, но духовно, защото душевното уединение е изкуствено.

Когато се намирам в душевно уединение, на мен ми се струва, че никой не ме обича, никой не мисли за мен, никой не ми обръща внимание: „Виждаш ли? Той нито веднъж не ме погледна. А другите – през цялото време.“ Душевното уединение е някакво лъжовно усещане, което не може да насити нашата душа. Защото лъжата – това е ново скриване на истинското „аз“. Смокинов лист!

Истинското уединение е духовното уединение: аз съм насаме с Бог. Хората престават да имат значение за мен. Мен повече не ме интересува мислят ли те за мен или не, обичат ли ме или не, мен даже не ме вълнува те заедно с мен ли са или не. Мен ме интересува само моето „аз“, не в егоистичен смисъл, а в практически – в смисъл на разкриване неговата голота.

Аз стоя пред Бога. За това да може да се достигне истинско уединение, в което се състои най-важният момент на духовния живот (защото е невъзможно да станеш светец без уединение), е нужно да се извърши бягство, да се постигне отчуждение, странничество. Нашата цел е да познаем Бога и да пребъдем с Него. Но това не се постига лесно, защото ние сме привикнали да живеем по телесному, а сега е нужно да се учим на чувства умни, духовни. Да почувствам Бога – ето кое е главното, абсолютно необходимо за това да извърша покаяние, прераждане, изменение на моята душа.

Бягството е понятие същностно, а не пространствено. Човекът, бивайки жив, естествено има стремеж към чувствено бягство , тоест физическо, защото когато го гледат хора и наоколо има шум, на него му е трудно да усети себе си сам. Щом в пространственото уединение, тоест в пустинята е по-леко, той си казва: „Защо да не се усамотя в пустинята и да не се отдам на безмълвие?“ Оттук се ражда стремежът към монашески живот в душата, замислила се за Бога.

Обикновено на бягството в пустинята светските хора гледат като на рискована постъпка, боейки се, че отделящият се от суетата е возлеял в себе си някакви умозрителни фантазии, които реално не може да постигне в живота. Това е нелепо. Православният човек, който нито веднъж в живота си не е помислил за бягство от света и за монашество, е болен или просто никога истински не се е замислял за духовното. Всеки, който макар и съвсем малко време е отделил на Бог, след пет минути ще се изпълни със желание да отиде в манастир. Ето така стоят нещата. Това е душа мислеща, стремяща се да има покой и да влезе в общение с Този, Когото тя изисква и иска да открие за себе си, тоест с Бог.

Човек, разбира се, може да се откаже от бягство в смисъл физическо уединение в манастир. Но той никога няма да остави мисълта за бягство същностно и нравствено.

Може ли човек, живеещ в света, да се впусне в такова нравствено бягство? За това прекрасно е казал един от отците: „Това е възможно, само че е свързано с много големи трудности.“

Вие разбирате, че  уединението и бягството в пустинята извършваме не заради Бога. За Него не е важно дали аз ще отида в манастир или ще остана в света. Това има значение само за мен самия и зависи от моите собствени склонности и моя собствен път към Бога. Впускайки се в странничество – същностно или частично, – аз се отчуждавам от хората и започвам да чувствам Бога.

 

превод от руски

източник:http://www.st-tatiana.ru

 

Във въпросите на духовния живот логиката не присъства като основополагаща. Духовността не се изгражда върху логиката. Затова по-често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос ние търпим поражение, тъй като неговият предмет лежи отвъд границата на действие на логиката. Тема на нашия разговор е пътят на душата.



И ние ще започнем нашето изследване не от момента, когато човешката душа решава да живее по християнски, а от там, когато тя се сблъсква с проблема на духовното преуспяване, придвижването напред. Ние ще се заемем с живата душа, затова и беседата, както се досещате, ще приеме характер не богословски, не научен, не догматически, но чисто практически. Обсъжданият сега въпрос се изправя пред нас ежедневно. Да предположим, вие знаете: за да стигнем от тук до площад “Омония”, трябва да минем по тази улица, да завием… Така и ние ще се опитаме да направим изводи от жизнения опит, а не от теоретическото разглеждане на нещата. Затова, може би, на нещо вие ще погледнете днес по друг начин, с други очи.



И така, кога душата започва да разсъждава за духовния живот? Ето това е отправната точка. Какво имаме предвид, когато казваме: „душата започва да разсъждава“? Ние заимстваме глагола „разсъждава“ от всекидневната реч, защото душата не мисли за своя път. Тя просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, когато ние казваме, че душата решава да започне нещо, това означава, че тя тръпне от желание да остави това състояние, в което се намира и да се окаже на някое друго място и да заживее по някакъв друг начин.

Както виждате, всички слова и понятия, които използваме са съвършено ясни. Когато ние говорим за видението или мисълта, за решението или за знанието, ние просто използваме сходни изрази от външния или от душевния свят, които обаче не съответстват по същност на нашето действително битие и на духовните понятия.

Кога душата казва: „Аз съм длъжна да живея по християнски, аз съм длъжна да живея по друг начин“? Тогава, когато у нея вече е възникнало усещането на отхвърленост, на пребиваване вън от отреденото и място, извън рая, зад границата, умишлено издигната за нея. Осъзнавайки своето изгнаничество отвъд пределите на рая и спомняйки си за своето отечество, тя възкликва: „Аз съм длъжна да се върна в родината си.“



Ето нейната мисъл: нужно е да се живее по християнски. Тя започва своя път, когато почувства върху себе си това, което е казано в Евангелието: за средната стена (Еф. 2,14), средостението, издигнато между човека и Бога и отделящо ни от Него.



Душата ще усети, ще разбере, че е изгонена извън пределите на рая и отхвърлена надалеч, че няма Бога, че е лишена от Родината, че няма свой Отец и че стои надалеч от Твореца. Оказвайки се извън реален контакт с Бога, тя ще възкликне в своето изгнаничество: „ Храня се аз заедно със свинете и ям рожкови. Ще се върна при своя Отец!“ (Виж: Лк.15, 16-18).



И така, дотогава, докато ние не почувстваме това средостение между Бога и нас, не усетим своето изгнаничество, ние няма и да помислим за духовен живот. Наблюдението, а не анализът водят към духовен живот: аз чувствам, че пред мен стои стена и не знам какво стои зад нея.



И когато душата осъзнае, че разстоянието, отделящо я от Бога е толкова голямо, че Той няма да я чуе, колкото и тя да вика, че тя чисто и просто няма възможност да заговори с Него, то тогава тя се устремява да се приближи към Него, да Го направи по-близо до себе си, или, най-точно казано, да направи себе си по-близка до Бога.



В един прекрасен момент душата може да почувства себе си отхвърлена и изоставена (когато ние видим, че нещо е паднало, на нас ни се иска да го вдигнем и да го поставим на мястото му). И това е тази душа, която може да бъде изпълнена с похвали, лъст, възможно и с добродетели – невинност, чистота – и въпреки всичко това, тя все пак ще разбере, че е изоставена

и че за нея е необходимо да намери своето място в историята и в единното тяло на Църквата, и ще каже: „Ще отида да потърся своето място.”



Следователно, духовният живот започва с усещането на своята отхвърленост, изгнаничество, изоставеност и издигащите се стени. Докато такова усещане не се появи, душата няма да се премести от мястото си. Живеейки християнски живот, душата ще върши това единствено по название, по видимост, по разсъждение, по умствено разбиране. До този момент, докато не бъде посетена от това силно усещане, за което ние говорихме, началото на духовния живот ще бъде още неразличимо на хоризонта. Няма да е започнала тя духовния живот с възгласа „Благословен е нашият Бог…“. Далече още ще се намира тя от момента, в който да каже: „Благословен Бог наш…“ на полунощницата – даже когато не е още утрин – за да достигне по-късно Божествената Литургия, обединяваща ни с Бога.



И така, необходимо е да се придобие остро чувство на богооставеност.



У нас има душа, потресена, захвърлена, заточена между четири стени и нищо не виждаща. Тя решава да разбие оградата, стените, вътре между които и е тясно и да се съедини с Бога. Какво е нужно за това?



В християнския живот няма никакви „трябва“. „Трябва“ – това е умствено заключение. Аз имам предвид думата „трябва“ в смисъл на логически извод.



Думата „трябва“ не трогва, не вълнува. Думата „трябва“ създава усещането за робство, премахва желанието за придвижване напред. Думата „трябва“ не довежда до Бога. Думата „трябва“ се отнася до човешката воля, до човешкото намерение, което, както всички ние знаем, е крехко, чупливо.



Крехко, неустойчиво е човешкото сърце с неговите желания и намерения. То обича и веднага може да започне да мрази. То ненавижда и едновременно с това може да обича. То осъжда и в същото време признава, че по светските разбирания, това е човек номер едно. То се превъзнася и се мъчи, страда. То обещава: „ще бъда свят“, а само връчва себе си на бесовете.

Няма никакво „трябва“. Затова аз не мога да отговоря на въпроса: „Какво е нужно да се прави сега?“ Остави душата да се движи към среща с Бога, опирайки се на своите собствени наблюдения и усещания.



Човек е изгонен от рая, душата му е изхвърлена навън. Единственото, което тя чувства е това, че на нея ù е трудно. С усилие ще родиш, с усилие ще пожънеш плодовете земни, с усилие и ще посееш. Всичко с което се заемаш – всичко е трудно.



Все пак откога започва болката? От момента на наслаждението. Мъката винаги произтича от удоволствието. А кога започва наслаждението? Когато човек се оказал гол. Спомнете си Адам в рая (Виж:Бит3,6). Той изял плод. И станал гол в този момент, когато опитал да вкуси забраненото. Ева се оказала гола до Адам, макар и с очите си те да различили голотата си по- късно, когато плодът бил изяден. Самото разголване се случило по-рано, иначе те не биха изяли плода. Така вкусването и наслаждението разкрили голотата на Ева и Адам.



Слушайте внимателно, защото пътя на душата има огромно значение за нас.



Ние ще започнем с болката, която е свързана с нашата голота. Необходимо е душата да види своята голота и нищожество. Кои били Адам и Ева? На тях било дадено да се наслаждават на Едем заедно с Бога! Те били най-близки съседи, приятели, спътници на Бога. Те сами били богове!



И в един миг те станали нищо. Змията се надсмяла над тях, а тленната природа, на която те давали имена и царствували над нея, въстанала против тях. Така човекът станал най-жалкото създание в историята.



И така, разголеният човек е нещо незначително, той е никой. Той носи в себе си усещането за своята голота и греховност. Работата не се състои в това да казваш „аз съм грешник“ и да се стремиш да изповядаш своя грях, а в това да живееш с усещането за своята греховност.

Вие видяхте: Адам и Ева били голи, но преди това, обаче, не забелязвали това. Когато те съгрешили, видели, че са голи и се облекли.

Така и душата трябва да разгледа своята голота, отсъствието на добродетели, святост, божественост, захвърленост в греховната бездна. Нейните одежди, това са листата на греха.



Но ще съумее ли душата да почувства своя грях? Аз не мога да ù кажа: „Почувствай греха!“ Защото това е доброволно действие на самата душа. Ако душата не поиска да разбере, ако не може да вмести в себе си това, то никаква сила, даже Сам Господ няма да я застави да види греха. Често се случва така, че човек се изповядва, чете светоотеческите книги, моли се, пролива сълзи – и върши всичко това по инерция, без усещане на своята греховност.


превод от руски

източник:http://www.taday.ru