Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2014 08:42 - ВЕЛИЧИЕТО НА СМИРЕНИЕТО
Автор: sourteardrop Категория: Изкуство   
Прочетен: 1467 Коментари: 0 Гласове:
0



Човешкият паднал и потъмнял разум е успял всичко да обърне с главата надолу. Най-пагубния порок, от който произтичат всички останали грехове – гордостта – той е можал да въздигне в култ, а най-спасителната добродетел, от която се раждат всички останали добродетели – смирението – той не рядко е осмивал като недостойна за човешкия висок и свободен дух проява. На смирението са се давали и дават прозвища, които целят да го направят смешно и отвратително пред хората. То се окачествява като овчедушие, безхарактерност, апатия, низкопоклонничество и пр. Всичко това показва невежеството на ония, които тъй подценяват смирението. Всъщност в смирението се крие необикновено величие. Св. Исаак Сирин го нарича “одежда на Божеството”. “Защото Словото, Което се въплъти, се облече в него (в смирението) и чрез него се приобщи към нас (към нашето човешко естество). Всеки, който се е облякъл в смирението, наистина е станал подобен на Оня, Който слезе от Своята висота, Който прикри добродетелта на Своето величие и скри Своята слава в смиреномъдрие, за да не изгори творението от Неговия зрак. Защото тварта не можеше да Го види, ако Той не беше приел частица от нея, за да общува тъй с нея”. Така говори св. Исаак Сирин и припомня непоносимото за човеците Божие величие на Синай, когато Бог е давал на Мойсей двете скрижали с десетте заповеди, когато цялата планина се е тресяла от Божието присъствие, и никой не смеел да се приближи към нея от страх да не умре. Бог и в Новия Завет е същият страшен и величествен Бог. Но скрит в дрехата на смирението, Той става достъпен за всички. Подобно на Бога, великите светци крият своите дивни добродетели и благодатни сили в смиреномъдрие, застават в дълбоко смирение пред своите събратя и като последни грешници беседват и общуват с другите грешници. Тъй, като добра закваска, смесили се с другите, те ги заразяват с добродетелите, покоряват ги Богу и ги спасяват.

Смиреният е от всички обичан и с туй доказва, че в него има нещо велико и достойно за обич. Св. Исаак Сирин казва: “Човек никога не мрази смиреномъдрия, не го уязвява с дума, не го презира: той е от всички обичан, защото и Господ го обича. Той люби всички, и всички го любят. Всички го търсят и на всяко място, дето той се приближава, го посрещат като Ангел на светлината и чест му оказват. Само всатанените хора ненавиждат смирения, защото Божественото смирение е противно на техния сатанински мироглед. Но в замяна на това безсловесните животни – дивите зверове се прекланят и безропотно покоряват на дълбоко смирените, като че за да попълнят празнотата и да почетат величието на смирението, отричано от служителите на дявола. Не един и не два са случаите, когато при смирените светци са идвали кръвожадни лъвове, мечки и други зверове и са заставали пред тях кротки като агнета. Много интересно обяснява тоя дивен факт св. Исаак Сирин. Той казва: “Смиреномъдрият се приближава към хищните зверове; и когато техният поглед падне върху него, свирепостта им се укротява, те се приближават към него, като към свой владетел, клатят глави и опашки и лижат ръцете и нозете му. Защото те са усетили тук онова благоухание, което е излизало от Адама преди грехопадението... в рая. То е било отнето

от нас, но със Своето идване Иисус пак го е обновил и ни го е дал. Това е благоуханието, с което е помазан човешкият род”.

Висотата на смирението се доказва и с туй, че Бог най-високо го цени и най-много го възнаграждава. Хората ценят богатството, а Бог смирената душа. Постигане на най-дълбоко смирение означава в очите на Бога постигане на най-голямо съвършенство. Никой подвиг не може да се сравни със смирението. Без него молитвата, милостинята, постът, въздържанието нищо не струват. А то и без тия подвизи е самоценно. Подвизите сами по себе си могат да ни възгордеят и погубят, както те погубиха възгорделия се фарисей. А смирението и без други подвизи може да ни спаси, както спаси разбойника на кръста, бедния Лазар и много други блудници, митари и грешници от времето на Христа до днес. Смирението е съкратено спасение. Разбира се, подвизите и добрите дела не са без значение. Те могат да ускорят спасението и да ни направят достойни за още по-големи милости Божии, но само при условие, че са примесени със смирение. Без него те нищо не ползуват. Смирението е солта за добродетелите. Както рибата без сол се вмирисва, тъй и добрите дела без смирение се развалят.

Високо качество е смирението, защото то ни прави синове Божии, въвежда ни в Царството небесно и ни отваря вратите на рая. Св. Йоан Лествичник категорично се изразява: “Покаянието събужда човека; плачът чука на вратите на небето, а светото смирение ги отваря”. Колко грешници са изпреварили много мними праведници в Царството небесно! Разбойници, блудници, крадци, лъжци и всякакви други грешници чрез смирението си са ставали светци. Ето път за спасението на всички люде – светото смирение. То е толкова силен ходатай пред Бога, че прощава много грехове и дава велики блага. Достатъчно е съгрешилият да се смири, за да бъде тозчас приет в общение от Бога. Съгрешавали са мнозина, но чрез смирението си пак са възстановявали връзката си с небето. Съгрешил някога тежко и великият праведник св. пророк и цар Давид. Извършил прелюбодейство и убийство. Но принесъл Богу смирено покаяние. Той извикал пред изобличилия го Натан: “Съгреших пред Господа!” И веднага чул: “Господ сне от тебе греха ти!” (2 Цар.12:13). Поразен от силата на смирението и от величието на Божието милосърдие, св. цар Давид написал чудния покаен псалом: “Помилуй ме, Боже!” (Пс.50), в който е изразил дълбоката мисъл, че Бог никаква друга жертва не иска от нас, освен сърце съкрушено и смирено. “Защото да би искал жертва, аз бих Ти дал”, говори Давид към Бога и продължава: “Но към всесъжения (или както тълкува св. Йоан Лествичник: глад, жажда, пост, и други подвизи) не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. (Пс. 50:18-19). Това е единствената жертва, и според св. Симеон Нови Богослов, която Бог не отхвърля, “знаейки, че човек няма нищо собствено, което би могъл да принесе”. “С тази жертва са се спасявали, спасяват се и ще се спасят всички царе, велможи, благородници, нискородни, мъдреци, невежи, богаташи, бедняци, крадци, оскърбители, скъперници, развратници, убийци и всякакви грешници”. Толкова силно и велико е смирението, че то може да умилостиви разгневения Бог и да заличи всеки грях. “За тази единствена жертва, казва св. Симеон Нови Богослов, се случват болестите, скърбите, неприятностите, самото падение, душевните и съпътствуващите ги телесни страдания”, – все с тая цел: да се смирим пред Бога и чрез това да се спасим.

Велико нещо е смирението най-сетне и затуй, защото в него е скрита славата Божия. Св. Исаак Сирин казва: “Унизи себе си и ще видиш славата Божия в себе си!” Това значи:Смири се и ще бъдеш въздигнат! Понижи се пред всички човеци, и Бог ще те

постави на първо място в Царството небесно! Бягай от почестите и с чест ще бъдеш увенчан в рая! Бъди слуга и на по-нискостоящите от тебе, и Бог ще те прослави!

Чудни наставления дава в това направление св. Исаак Сирин: “Постарай се да бъдеш в презрение, и ще се изпълниш с Божията чест... Укори честта, за да бъдеш почетен, но не я възлюбвай, защото ще бъдеш обезчестен. Когато човек гони честта, тя бяга пред него. А когато някой бяга от нея, тя започва да го преследва и започва да проповядва пред всички човеци за неговото смирение. Ако се презираш и не искаш да бъдеш почитан, Бог ще те открие... Блажен е оня, който се смирява във всичко, защото ще бъде въздигнат... Когато заради Бога някой гладува и жадува, Бог ще го нахрани от Своите блага. Който заради Бога ходи гол, ще бъде облечен от Него в одеждата на нетлението и славата. Който заради Него е обеднял, ще бъде утешен с Неговото богатство. Унижи себе си заради Бога, и, без сам ти да знаеш как, ще се умножи твоята слава!... Ако смирението възнася и простия и невежия, то колко по-голяма чест носи то на великите и почитаните? Бягай от тщеславието и ще се прославиш!”...

ПАРАДОКСЪТ НА СМИРЕНИЕТО

Със смирението е свързан един чуден парадокс: колкото по-добродетелен става човек, толкова по-грешен се чувствува. Но не виждаме ли същия парадокс и при гордостта, само че обърнат към страната на греха? Колкото повече се възгордява и следователно огрешава човек, толкова по-прав се мисли. Мъдрият Паскал е схванал отлично това явление и го е изразил така: “Има само два вида човеци: едните праведни, които се мислят за грешни, а другите – грешни, които се мислят за праведни”.

Ние можем все още да разберем, как така възгорделите се грешници мислят само себе си за прави. Те се именно заблуждават, защото гордостта им ги е заслепила. Но непонятно е, как така добродетелните християни, особено светците, достигнали до голямо съвършенство, удостоени дори и с дара на чудотворството, са се мислели за големи грешници! Могли ли са те да не виждат своите съвършенства? Искрени ли са били в своето съзнание за греховност? Не са ли се смирявали някак само по навик външно? Или дълбоко в себе си по непонятни за нас закони на духовния живот са чувствували най-искрено всичкото свое убожество?

Св. Тихон Задонски, хвърляйки светлина тъкмо върху повдигнатия тук въпрос, пише: “В истинското смирение се забелязва непрестанен глад и жажда за Божията благодат: защото смирението не гледа на това, което има, а мисли и търси онова, което няма. Както учащите се от книгите и от учителите, колкото повече се учат и привикват, толкова повече виждат своето невежество, затуй защото далеч повече е онова, което не знаят, от онова, на което са се научили, така и учещите се в школата на Божията премъдрост толкова по-бедни духом се виждат, колкото повече стават участници на Божиите дарования; защото съзират, че много нещо още нямат, поради което и търсят смирение и въздишки”. Оттук става понятно, как светците са се наричали без всякакъв фалш грешници. Само горделивият от духовна слепота и невежество винаги мисли за себе си, че е прав, а смиреният християнин, достигнал голяма мъдрост, със своята тънка духовна прозорливост вижда много грехове и неизправности в себе си. Всички светци са били велики духовни мъдреци и затова всички са се смятали за велики грешници.

В монастир, където се подвизавал дивният авва Доротей, един поклонник чул да се говори, че колкото по-близо е човек до Бога, толкова по-грешен се чувствува и изказал

недоверие: “Как може светият човек да се смята за грешник?” Тогава авва Доротей го запитал: “Какъв си ти във вашето градче?” – “Аз съм там първенец”, бил отговорът – “Ами ако отидеш в големия град Кесария, там за какъв ще се считаш?” – “За последен от тамошните велможи”. – “Ами ако идеш в още по-голямата Антиохия?” – “Там вече ще бъда като един от простолюдието”, казал човекът. “Ами ако отидеш в Цариград и се явиш пред светлото лице на царя, там за какъв ще се сметнеш?” продължавал да пита авва Доротей. Поклонникът отговорил: “Е, там вече аз ще бъда нищожество!” Тогава авва Доротей казал: “Ето, така е и със светците: колкото повече се приближават към Бога, толкова повече се считат за грешни”.

Има нещо много естествено в съзнанието на праведника, че той е недостоен и грешен. Всяка човешка добродетелност без Божията помощ е като дребна блещукаща звездица в тъмната нощ на живота. Звездите светят само нощем, когато е тъмно. Но изгрее ли слънцето, те изведнъж изгубват блясъка си, и изчезват. Тъй е и с човеците. Докато те са в нощта на греховете, далеч от Бога, светят, гордеят се с това или онова. Но, изгрее ли Бог в душите им, те изведнъж угасват и виждат, че са нищо пред Божието величие. Това е всъщност смирението – когато човек невидимо стои пред Бога и въпреки добродетелността си се счита за нищо, бяга от слава и почести и не търпи суетни похвали за себе си, като непрестанно към Бога отправя всяка слава и похвала. Такива биват прославени от Бога въпреки желанието си, защото Господ говори във Ветхия Завет: “Аз ще прославя ония, които Мене прославят” (1 Цар. 2:30).

ЛИЦЕМЕРНОТО СМИРЕНИЕ

Но освен истинското смирение има още и едно фалшиво смирение. То е суетното “смирение”, което все се озърта, за да види, дали го забелязват, дали говорят за него, дали го облажават. То е гордост, преоблечена в смирени дрехи. Само отвън то има вид на смирение, а отвътре клокочат в него всички страсти. Истински смиреният е всякога тих и спокоен: него нито похвалите радват, нито униженията огорчават. А фалшиво смиреният се домогва чрез привидното си благочестие към човешка прослава. Той е видял, че смирението носи похвали и почести на ония, които го имат, и е турил маската на смирението, за да се прослави и той чрез него. Такъв човек показва, че ни най-малко не е разбрал същината на смирението. Той обича да говори за себе си: “Ох, аз грешният, ох, аз недостойният!” Но в същото време чака другите да го опровергаят и да кажат, че той не е грешен. И ако го опровергаят, му става драго. Не съгласят ли се другите с него рекат ли му: “Значи и ти сам се признаваш за грешен! Значи, вярно е това, което се говори за тебе!” – изведнъж му става криво, обижда се и почва да пита: “А какво говорят за мене?” Това смирение не спасява. То е лицемерно, затуй носи титлата “смиренiе паче гордости”, т. е. смирение по-лошо и от гордост. “Не онзи показва смиреномъдрие”, говори св. Йоан Лествичник, “който сам себе си хули, но който, бидейки обезчестяван от другиго, не намалява любовта си към него”.

Лицемерното смирение представлява голяма опасност не толкова за светските люде. Та те често не обичат и истинското смирение! Как ще се увлекат в подправянето му чрез лицемерното смиряване! То е най-опасно за духовните човеци, особено за монасите, чийто път по преимущество е път на смирение. Понеже истинското смирение мъчно се достига, монасите често се преструват на смирени от желание да придобият евтина и бърза слава. Не рядко и набожните християни се поддават на това изкушение – да се правят на смирени. За да избегнем това фалшиво и пагубно смирение, св. Отци

съветват нищо сами да не говорим за себе си: нито добро, нито лошо, а да внимаваме над душата си и вътрешно да се борим с всички нейни порочни движения. Корят ли ни, трябва да мълчим и да не се оправдаваме. Иначе ще излезе гордост. Хвалят ли ни, пак трябва да мълчим и да не противоречим. Иначе ще излезе лицемерие. Човек трябва да се стреми да придобие вътрешно смирение, което нито от укорите се разстройва, нито от похвалите се вълнува.

Преподобни Амвросий Оптински разказва за един монах, който постоянно говорел за себе си: “Ох, аз окаяният!” Веднъж игуменът дошъл в трапезарията и, като го видял, запитал го: “А ти защо си тук заедно със светите отци?” Монахът, обиден, отвърнал: “Нали и аз съм един от тях!”.

В противовес на това, истинското смирение постъпва съвсем иначе. Ето един пример: Някой си монах, дълбоко смирен и свят по живот, дошъл на гости в един монастир. Влязъл в църквата да се помоли, а когато другите братя седнали на братската вечеря на любовта, седнал и той. Някои от братята започнали да се питат: “А този какво прави тук?” И казали на този монах: “Стани и излез!” Той станал и излязъл. Други пък от братята се опечалили, задето този брат бил изпъден, и го повикали обратно. Без да прояви какъвто и да било признак на оскърбеност, той се върнал. След това един от братята го запитал: “Кажи ни какво мислеше и какво чувствуваше, когато те изпъдиха, а после те повикаха обратно?” Той отговорил: “Аз си спомних, че съм подобен на куче, което излиза, когато го гонят, а когато го викат, идва”. Това е истинското смирение. Лицемерното смирение има толкова общо с него, колкото сламата със златото.

Много хубаво охарактеризира фалшивото смирение св. Тихон Задонски. Той казва: “Има такива люде, които отвън се показват смирени, но отвътре нямат това. Мнозина свалят от себе си разните чинове и титли на тоя свят, но не искат да свалят високото мнение за себе си; отричат се от честта и мирския сан, но искат да жънат почести заради светостта си. Мнозина не се срамуват да се наричат пред хората грешници, или даже най-грешни между всички, но не искат да слушат това от другите и затова само с устата си се наричат такива. Други, като сърп, имат превит врат, но вътрешно се превъзнасят с ума си. Някои правят ниски поклони пред братята си, но в сърцето си остават непреклонни. Друг ходи в раздрано рубище, но не иска да раздере сърцето си. Мнозина говорят малко и тихо, а други съвсем и не говорят, но в сърцата си непрестанно хулят своите ближни. Някои с черно расо и с мантия покриват тялото си, но сърцето си не желаят да покрият. По същия начин показват и други признаци на смирението!... Всички те нямат смирение в сърцата си. Тия признаци може да бъдат отличителни за смирението; но когато липсва това, което те обозначават (искреното чувство на смирение в сърцето — б.пр.), тогава те не са нищо друго, освен лицемерие. Такива хора са подобни на мях, надут с въздух, който изглежда напълнен с нещо; но когато въздухът се изпусне, става явно, че той е бил празен. Или по думите на Христа, те са подобни на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота (Мат. 23:27). Затова трябва човек да има вътре в сърцето си смирение, както и всяко благочестие. Защото Бог съди по “намеренията на сърцето” (1 Кор. 4:5), а не по външност, не тъй както ние се явяваме пред хората”.

Всички тия наставления св. Отци ни дават, за да ни предпазят от опасностите на лицемерното смирение, което не само че не спасява човека, но го прави достоен за повече наказания. Единствено спасително е само истинското смирение. С всички други подвизи, ако те не са осолени със солта на истинското смирение, ние не можем да се

спасим, а само с истинското смирение, макар и без подвизи, можем. Един древен велик подвижник е пророкувал, че в последните времена няма да има вече такива строги аскети и големи подвижници, но че тогава истинските християни ще се спасяват само със смирението си. И дори някои само със смирението си ще достигнат голямо съвършенство.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Любезни читатели!

Пред нашите очи се очертаха двата главни пътя на живота: гордостта и смирението. Може би, ще се намерят такива люде, които, като прочетат изложеното, ще махнат с ръка и пренебрежително ще кажат: “Глупости!”... И ще захвърлят книгата настрана и от паметта си ще заличат всичко онова, което са прочели. Такива хора с нежеланието си да бъдат поучени ще докажат своята гордост. Техният път неминуемо води към гибел. Но може би ще има и такива, които смирено ще поглъщат всяка дума, жадни за духовна мъдрост, за поука и спасение. Те вървят по пътеката на смирението, която ще ги изведе при Бога. Ние, по силата на Божията повеля, се чувствуваме длъжни на всички – и на горди, и на смирени – да кажем Божието слово, което може да се сведе до следния общ извод: няма друг път за спасение и духовно издигане, освен пътя на смирението. Който иска да възприеме, нека възприеме! Модерният свят, чието внимание днес е заангажирано в “много по-важни неща”, няма като че ли нито охота, нито време да слуша “скучни" църковни поучения, тъй чужди на стремежите на съвременния човек! Но който е от Бога, той слуша с охота всяка духовна поука, той е чужд на безбожния водовъртеж на днешния свят и знае какво очаква света и отделния човек за богоборчеството и гордостта. В Откровението на св. Йоан Богослов много хубаво е казано: “Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му!” (Откр. 22:11-12). Това е неизменната истина! Идва Христос, за да посети за сетен път тоя грешен свят и да извърши Своя окончателен съд над него – да смири гордите и да въздигне смирените. “Блажени са, които изпълняват заповедите Му” (Откр. 22:14). Те ще бъдат вечно при Него – в жадуваното небесно отечество – и ще “имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите” (Откр. 22:14).

АМИН.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sourteardrop
Категория: Изкуство
Прочетен: 4633485
Постинги: 5200
Коментари: 2777
Гласове: 1232
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031