Бог е любов :: Първият грях и първата добродетел

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.04.2014 08:21 - Първият грях и първата добродетел

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 863 Коментари: 0 Гласове:

Знаете ли, любезни читатели, кой грях се е появил най-напред? Преди още да е имало кражби, лъжи, измами, убийства, прелюбодеяния, чревоугодие, клевета, гняв, злоба, и пр., се е появила гордостта. Един от първите и най-светли ангели Божии – Денница – се възгордял пред Бога и поискал да стане подобен на Всевишния. Но тая гордост не го издигнала, а го свалила в преизподнята. Тя го направила не божество, а тъмен сатана. Тая гордост тури начало на злото в света. Тя породи и всички останали грехове. Тя погуби и човешкия род. Тя стана основа на ада, извор на пороците, ключ на греха, причина на падението, път на гибелта. Сатаната се възцари в царството на мрака и седна върху трона на гордостта. Той подбуди и човеците към гордост и чрез тая гордост насея по света всички злини.

Господ Иисус Христос, Който дойде на земята, за да разруши делата на дявола (1 Иоан. 3:8), посочи лекарството против гордостта в смирението. То е първата добродетел, която Той възвести в Своята дивна проповед на планината. Блаженствата започват с божествените думи: “Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Мат. 5:3). По единодушното свидетелство на св. Отци, бедните по дух са смирените.

ЧАСТ I

ЗА ГОРДОСТТА ИЗОБЩО

Да разгледаме най-напред гордостта.

Гордостта! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите? Кой не е страдал от присмеха и критиките? Ние всички я познаваме от живота, защото тя не е нещо рядко. Тя ни посреща навред, дето живеят човеци. Тя тича по улиците, перчи се по площадите, стъпя тежко тежко из обществените места. Тя седи важно на меките кресла из учрежденията. Тя и в църква влиза с фарисейска надменност, тя има достъп даже и в монашеските килии. Тя лъха от всяка по-важна особа, тя наднича от почти всеки прозорец. Тя е надута, натруфена, начервена, набелена и минава самонадеяно и самодоволно, тъй че всички да я видят. Нейното естество не Б позволява да се крие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама

сочи себе си и, за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по на високо. Гордостта върви по нанагорен път. Тя понякога дори лети в шеметни висини.

Когато дяволът изкушаваше Иисуса Христа, постави Го на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог-Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше високи неща: ситост, човешка прослава и владеене на целия свят. Той обещаваше много. Но можеше ли да даде всъщност нещо? Не, защото сам той нищо няма освен своята злоба, гордост и адски огън.

Както постъпи лукавият дух с Иисуса Христа, като го възведе на високата планина на изкушенията, така постъпва той и с нас: издига ни на високо, подкупва ни със съблазнителни и лъжливи обещания, подхваща ни с ласкателни похвали, възгордява ни в нашите собствени очи, предрича ни ситост, богатства и слава, поставя ни на висота, не свойствена нам, дето може лесно да ни се завие свят, и отдето той може лесно да ни срине долу в пропастта на вечната гибел. И колкото по-високо ни е възвел по стълбата на гордостта, толкова по-дълбоко ще ни бутне оттам, и толкова по-страшно ще бъде разбиването ни.

РАЗВИТИЕТО НА ГОРДОСТТА. ТЩЕСЛАВИЕТО

Три са степените на гордостта. Първата степен съставлява невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава. Тщеславие е старославянска дума и значи търсене на щетна, т.е. празна, суетна, човешка слава. Великият познавач на човешките добродетели и пороци и тънък психолог на духовния живот, св. Йоан Лествичник, намира, че тщеславието и гордостта са различни моменти в развитието на един и същи порок. По неговите думи, “разликата между тия два порока е такава, каквато между детето и мъжа... Тщеславието е началото, а гордостта–краят”. Тщеславният човек е предвкусил отровната сладост на човешките величания и затова търси само ласкания и похвали. Още в зародиша си този порок издава всичката своя богопротивност. Тщеславният търси и жадува за прослава, тогава, когато славата принадлежи единствено на вечния Бог (Втор.32:3; Лука 2:14). Словото Божие открай докрай възклицава: “Да бъде Господу слава на веки!” (Пс. 103:31). Особено Псалтирът е пълен с прослава на Божието велико име и с венцехваления за Неговите чудни дела (Пс.135,137, 145-150). А ето, тщеславният забравя, че и той е призован да слави Твореца. Той, бедният, влюбен в себе си, се мисли сам за божество и търси прослава за себе си. Затуй прав е св. Йоан Лествичник, когато нарича тщеславния човек “християнски идолопоклонник”. Най-странното е това, че тщеславието може да се промъкне и във вярващата и благочестива душа. Такъв човек почва да се тщеслави дори с това, че слави Бога. Изобщо за тщеславието няма граници и пречки. То навсякъде намира повод за самолюбуване и самохвалба. Гениално е разкрил това св. Йоан Лествичник в следните думи: “Както слънцето на всички еднакво свети, тъй тщеславието с всички добродетели еднакво се хвали. Когато например аз постя, в същото време се и тщеславя. Когато пък, за да утая от другите своя пост, си разрешавам известна храна, почвам да са тщеславя с благоразумието си. Ако се облека в светла одежда, падам победен от суетността; като се преоблека пък в окъсана дреха, тщеславя се (със скромността си). Почна ли да говоря, обхваща ме тщеславие; поискам ли да

мълча, така се предавам на тщеславие. На където и да захвърляш тоя трън, той все ще има бодили отгоре, на върха”.

Велика беда е тщеславието, защото то във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли човек не се хвали? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци–всичко може да послужи като повод за тщеславие. Особено жените имат тая слабост да се хвалят и да се радват, когато чуят за себе си похвали. Толкова дълбоки корени е пуснало тщеславието в човешкото сърце, че, ако човек няма нещо съществено, с което да се похвали, започва да се гордее с панделката си, с шапката си, или дори с перото на шапката си. Вижте малките деца! И в техните невинни сърца започва отрано да никне отровното цвете на тщеславието. Малките момиченца се хвалят със своите роклички, гривнички, куклички и, ако им кажеш, че техните дрешки или играчки не са хубави, толкова дълбоко се чувствуват наранени, че започват да плачат. О, какво тщеславие изпълва сърчицето на малкото момченце, когато то получи разрешение да поноси за няколко минути часовника на вуйчо си! То излиза с часовника навън при своите другарчета и почва да се хвали пред тях с него. То не дава никой да се докосва до тая скъпоценна вещ. И когато удивление и завист започнат явно да се изписват по лицата на другите, тогава тщеславието и радостта на малкия горделивко нямат край. Ако тщеславието в невинната още детска душа не се притъпи, то скоро ще порасне и ще стане опасна болест на тази душа.

Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта всекиго може да нападне, тъй и то у всеки човек може да се вгнезди. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и простосмъртните знаят да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят. Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: “Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да си има своите почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша то-ва, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това...” Тук вече в иронията на Паскал се долавя неговата скръб за трагичното състояние на падналата човешка душа. И наистина, тщеславието е резултат на падението. До грехопадението първите човеци в рая не познаваха ни гордостта, ни тщеславието. Докато човекът беше достоен за облажаване, не търсеше за себе си слава, а въздаваше на Създателя си хвала. Откакто стана достоен за окайване, взе да жадува да го облажават и хвалят.

Тщеславието се среща не само у светските люде, но и у духовните. И ако у светските люде то е опасно, у духовните е крайно гибелно. Интересно е при това, че тщеславието може да накара човека да се подвизава, да се труди, да се моли, да пости, и да раздава милостиня. Но толкова са безполезни всички тия духовни подвизи у тщеславния, колкото е безсмислено наливането на вода в продънена стомна. Фарисеите, за които ни говори св. Евангелие, не вършеха ли от суетно желание за прослава всичките си добри дела? И вместо да получат от Бога награда за подвизите си, те чуха от Христовите уста осъждащото ги: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!” Който се тщеслави, и най-добро дело да е извършил, няма от него никаква полза, щом търси човешка слава. Затова и Иисус Христос съветва последователите Си: “Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят: инак няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те

вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:1-4). Същото внимателно предпазване от суетното тщеславие Спасителят внушава и при моленето, и при постенето, както изобщо при извършването и на всяко друго добро и богоугодно дело. Не напразно тщеславието се оприличава от някои св. отци на малка пълзяща мравчица. Колкото и малка, тя може да унищожи великите плодове на добродетелта. “Мравката, казва св. Йоан Лествичник, очаква събирането на житото; а тщеславието очаква събирането на богатството”. Под богатство тук трябва да се разбират духовните трудове и придобитите добродетели. Мравката се радва, че ще има случай да краде зърна, а тщеславието се радва, че ще може да се похвали с извършените подвизи. Но по силата на духовните закони, щом се похвалиш с доброто, което си направил, ти го загубваш. Защото, щом търсиш човешка прослава, ти получаваш вече наградата си и се лишаваш от небесна награда. Епископ Теофан Затворник нарича тщеславието най-зловреден и ласкателен враг. “То прави човека подобен на работник, който, каквото и да спечели, всичко наведнъж изяжда, без да остави нещичко и за утре. Който се е потщеславил, той е получил вече наградата си и няма какво да очаква да му се въздаде в бъдещето. Той е всякога гол, както оня, който пропилява всичко, що има. Гол ще се яви той и на онзи свят. Само греховете му ще го придружат, а добрите дела, които биха могли да му послужат като противовес към греховете, няма да имат никаква цена. Ето колко крайна е пагубата от тщеславието”. Безумието на тщеславието се състои в това, че то те кара да се трудиш напразно, като ти отнема наградата за труда. “Тщеславният подвижник, казва много мъдро св. Йоан Лествичник, си причинява съм две вреди: първо, че изнурява тялото си, второ, че при все това за труда си не получава никаква награда”. Тщеславният човек прилича на глупавата кокошка. Щом снесе яйце, тя се хвали и кудкудячи тъй, че всички да я чуят. Но с това сама на себе си вреди. Щом я чуят, хората Б взимат яйцето. Тъй и от тщеславния демоните грабват извършеното добро. Тщеславният християнин е винаги глупав от гледище на божествената мъдрост. От суетност той се хвали пред всички с насъбраните си богатства. А който много показва скъпоценностите и съкровищата си, той непременно ще бъде ограбен от крадците.

БОРБА С ТЩЕСЛАВИЕТО

Невидимият подбудител на тщеславните помисли у нас е изобретателят на гордостта, нашият заклет враг –дяволът. Той внушава на низкопоклонните ласкатели да гъделичкат с приятни похвали слуха на тщеславните души, било за да се домогнат сами до някои облаги, било за да напакостят на суетните славолюбци. Но има и ласкания, които произлизат от добри и любящи, но непросветени сърца. Един истински и просветен християнин, който знае, какви опустошения може да причини в славолюбивата душа само една похвала, никога не би си позволил да ласкае и подбужда към тщеславие. Ние се ласкаем често един друг, било защото желаем да станем приятни някому, било от суетното желание сами да получим в отговор похвала за себе си, било защото не разбираме тънкостите на духовния живот и опасностите от тщеславието.

“Господ често скрива от нашите очи и тия добродетели, които ние вече сме придобили; а ласкателят, по-право–прелъстителят, чрез похвалата, която ни отправя, отваря нашите очи. А когато те се отворят, цялото съкровище на нашите добродетели изчезва”. Тъй говори св. Йоан Лествичник. По неговите думи “ласкателят е бесовски служител,

ръководител към гордостта, изкоренител на сърдечното умиление, погубител на добродетелите и заблудител от истинския път”. Прав е св. прор. Исаия, който казва, че ония, които ни облажават, ни прелъстяват (3:12 — по слав. превод).

Но как да се борим с това тщеславие, което тъй леко възниква в душите ни, и което тъй много услажда суетните ни сърца? Когато чуем похвала, трябва да си спомним, по съвета на св. Отци, нашите беззакония и грехове, и веднага ще ни смири съзнанието ни, че хората ни хвалят, защото не ни познават във всичката наша душевна окаяност. Тогава дори може да се яви у нас спасителното чувство, че ние заслужаваме не похвали, а укори, наказания и посрама. Много бързо прогонва тщеславните настроения от душата мисълта за Страшния Божий съд, на който ще се открият всички наши тайни дела и ще се осъдят всички наши срамни грехове. Страхът Божий е най-силният враг на тщеславието.

Ако пък тщеславието се поражда у нас не вследствие на похвалите, идещи отвън, ако то блика само от дълбините на нашето покварено сърце и ни шепне с ласкателния си глас: “Виж, колко умно постъпи! Виж, колко добър се показа! Виж колко мъдро приказва!” Тогава, по съвета на епископ Теофан Затворник, трябва веднага да се заемем с борба срещу това възникващо в душата тщеславно чувство. “Борете се и ще победите!”, казва той. “Първото, което трябва да се направи, то е да съзнаете и почувствувате, че тоя помисъл (т. е. тщеславният) е враг (на душата). Затова, щом се появи той, побързайте да извикате това съзнание и това чувство. То непременно ще изпита неприязън към този помисъл, и тази неприязненост ще го отблъсне. Да почувствува човек неприязън към тщеславния помисъл е все едно да удари силно някого в гърдите. Който така силно е блъснат в гърдите, пада на земята; а помисълът, поразен от неприязънта, бяга навън от душата”.

Освен това трезвото осъзнаване, какво представляваме ние от себе си, колко малко сме извършили, и колко много още ни предстои да постигаме, може да ни смири и отрезви. “Ако направиш нещо добро, съветва св. Димитрий Ростовски, пази се от самохвалство! Щом се похвалиш, всичко онова, което си придобил чрез труда си, внезапно ще изгубиш чрез тщеславието, и ще те остави Божията благодат. Защото от хвалбата се поражда себепревъзнасяне, от себепревъзнасянето – падение, а от падението – богоотлъчване”. Затуй по-добре е дори нищо преславно да не извършиш в света, отколкото чрез извършването му да се превъзнесеш. “По-добър е смиреният грешник пред Бога, отколкото горделивият праведник”. Премъдрият Соломон казва: “Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа: можеш се обзаложи, че той не ще остане ненаказан” (Притч. 16:5).

Тщеславието се прогонва от истинското и дълбоко себепознание. Защо се хвалим ние обикновено? Затуй, защото се сравняваме с по-нискостоящите от нас. Но, ако се съпоставим с по-високостоящите, колко по-несръчни, по-лоши, по-неразсъдливи и по-глупави ще се окажем от тях! И тогава ще се пресече у нас поводът към суеславие. Ако ние поразмислим, дали вършим всичко онова, което сме длъжни да извършим, и дали онова малко добро, което сме извършили, сме го извършили както трябва, ще се убедим, че и тук няма да намерим никаква основа за нашето тщеславие. Св. Димитрий Ростовски прекрасно казва: “Някои извършиха много добродетели, раздадоха имота си, оставиха богатства, направиха преславни неща, просветиха света, умъдриха човеците, спасиха много души и пак не се похвалиха. А ти, без да си извършил нещо добро, без да си направил някое богоугодно дело, за нищо и никакво безумно се

хвалиш. Не се хвали прочее сам ти, но гледай, дали Бог ще те похвали. Защото ако направиш нещо добро, и без твоята хвалба Бог ще го узнае. И, ако е Нему угодно, и без да искаш ти, Той ще те прослави... Той няма да остави ни едного без голямо възмездие”. На друго място св. Димитрий чудесно изразява същата мисъл: “Ако сам хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”

Св. пророк и цар Давид е изрекъл чрез Светия Дух чудни думи, които трябва да помнят и често да повтарят всички, които искат да се избавят от тщеславието. Той казва в молитвен унес: “Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Пс. 113:9). И Сам Спасителят ни е научил как да лекуваме болестта на славолюбието. “Кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10). Колко отдълбоко е пресечен тук коренът на тщеславието с думите: “кога изпълните всичко”! Кой от нас може да се похвали, че е изпълнил всичко? Никой! Все в нещо, дори в много нещо куцаме. И, ако е забранено и осъдено тщеславието дори и тогава, когато всичко сме извършили, колко по-осъдително е то, когато се поражда от нещо дребно: от туй че сме казали много остроумна шега, от туй, че хубаво сме пели, или от това, че дрехата ни е ушита много добре и че добре ни стои!

Погледнато трезво и дълбоко, човек няма основание с нищо да се хвали, защото той няма нищо свое; всичко му е дадено. Само греховете са негови, защото са извършени от него самия без ничия чужда помощ. Не може да се каже същото и за добродетелите. Защото всяко истинско добро, което е угодно Богу, се извършва с Божията помощ, с подкрепата на благодатта, която ни се дава в тайнството св. Кръщение. “Без Мене, казва Спасителят, не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5). Колко е дълбоко християнското Откровение! То единствено ни учи, че ние нямаме право да се превъзнасяме с добродетелите си, защото всички те са постигнати, наистина, не без участие на свободната човешка воля, но със силната подкрепа на Божията благодат. Без тая благодат всичките най-големи усилия на нашата свободна воля не биха ни изкачили до върха на съвършенството, на който са се издигали светците. С това тяхно християнско съзнание, което св. ап.Павел класически изразява в думите: “С благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10) се обяснява странният парадокс, че те, които най-много са имали с какво да се похвалят, които са достигнали пълна добродетелност, които дори и чудеса са правели, са се смятали за грешни и недостойни Божии раби. Всяко добро, което те са съзирали у себе си, съвършено правилно те са отнасяли към Божията благост и помощ.

“Срамно е да се превъзнасяш с чужди украшения”, говори премъдро св. Йоан Лествичник. “А крайно безумно е да се гордееш с Божиите дарования. Всички заслуги, що имаш, не са твои, а са ти дадени от Бога, както и самото ти битие. Които добродетели ти си могъл да постигнеш без помощта на разума, те само са твои; защото и самият разум ти е даден от Бога. Каквито подвизи ти си могъл да извършиш без помощта на твоето тяло, те само са дело на твоето старание; защото и самото твое тяло не е твое, а Божие творение. Не се надявай на своите дарования, докато не чуеш от съдията последното решение за тебе, особено като гледаш в Евангелието примера с този, който дори в сватбения дом е бил, но после бил свързан за ръцете и нозете и хвърлен във външната тъмнина. Не възнасяй високо към облаците главата си, бидейки

създаден от земя. Понеже някои, които са били святи и безтелесни, са били сринати от небето”.

По свидетелството на св. Отци, от тщеславието не са били пощадени и велики Божии угодници. Св. Йоан Лествичник ни разказва за духовното видение на един прозорлив и свят мъж, в което е описана с чудна психологическа вярност както тънката хитрост на тщеславните изкушения, тъй и мъдрата бдителност на борещите се с тщеславието подвижници.

“Един от прозорливите видял веднъж едно тайнствено зрелище, повествува св. Йоан Лествичник, и го разказа на мене. Като седях веднъж, говореше той, в братското събрание, дойдоха при мене два зли духа – духът на тщеславието и духът на гордостта и седнаха от двете ми страни. Първият от тях ме подбутваше по хълбока с пръста на тщеславието и ме караше да разкажа пред братята или за някое свое видение, или за някой свой подвиг, който уж съм вършел, когато съм бил в пустинята. Когато аз го отпъдих от себе си, като му рекох: “Да бъдат върнати назад и да бъдат предадени на присмех ония, които ми желаят зло” (Пс.39:15), веднага седящият от лявата ми страна дух започна да ми шепне на ухото: “Прекрасно, прекрасно постъпи ти! И велика похвала заслужаваш за това, че победи моя безсрамен баща – духа на тщеславието”. А аз се обърнах и към него и му казах ония думи, които следват непосредствено подир казания от мене стих от псалтира: “Да се смутят от своя срам ония, които ми говорят : “добре, добре!” (Пс.39:16). Ето как са се борили св. Отци с тщеславието. Със своите наставления и примери те ни поучават, как трябва и ние да се борим с тази опасна слабост на нашия дух, за да се освободим, докле е време, от началната степен на гибелната гордост. Защото, ако тщеславието не бъде изкоренено от душите ни, то като плевел бързо ще порасне, ще заглуши всичко свято и добро и ще мине в по-горен стадий на развитие, ще застарее, ще стане навик и, родило плодовете на гибелта, ще се превърне в наша горка и вечна съдба.