Бог е любов :: НАДМЕННОСТТА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.04.2014 08:27 - НАДМЕННОСТТА

Автор: sourteardrop Категория: Изкуство

Прочетен: 795 Коментари: 0 Гласове:

Втората степен на гордостта е надменността. Надменният човек е поставен от сатаната на по-високо стъпало, отколкото тщеславният. Затова тук и удоволствието е по-голямо, но и замайването на главата от по-голямата висота е по-значително. Надменността се ражда от тщеславието, тъй както пеперудата идва от гъсеницата. Ако тщеславието се задоволява и с пълзене, надменността вече високо хвърчи като пеперуда. Тщеславният човек се задоволява само с това да харесва всичко у себе си, а надменният дотолкова е влюбен в себе си, че не само безкрайно се любува на своите качества, но дори не харесва вече почти нищо у другите. Той сам мисли за себе си, че е най-умен, най-достоен, най-съвършен. Тщеславният чака само похвали и с тях се услажда; а надменният не знае, на какво повече да се радва: на похвалите ли, отправени по негов адрес, или на униженията, които той отправя към другите. Тщеславният се чувствува добре и в тесния кръг на своите фалшиви приятели и ласкатели. Ако няма такива, той се услажда дори от похвалите, които сам към себе си отправя: “Виж, колко си красив! Каква права стойка имаш! Какви накити носиш! Колко хубаво пееш!” и пр. Надменният не е доволен от съзнанието за своето превъзходство. Той не се насища и от признанията на своите приближени. Той иска по-широка известност. Той иска да блести, да сияе, да бъде почитан от всички. И понеже вижда, че надменността на другите стеснява полетите на неговата собствена надменност, започва всички и всичко у тях да унижава

и осъжда. Ако види у някой свой съперник пороци, изобличава ги ожесточено и ги изважда на показ пред всички. И тогава тайният език на неговата постъпка е този: “Вижте, какъв е онзи! Колко са лоши делата му! Колко е низка душата му! Аз не съм такъв!” Ако той види у съперника си добродетели, не само че не се прекланя пред тях, а ги осмива с жлъчна ирония. Ако съперникът му е даровит и изпъква, ще го нарече суетен и славолюбив. Ако е набожен, ще го охули като лицемер. Ако е пестелив и скромен в облеклото си, ще го нарече скъперник. И при това той ще иска от другите да се съгласяват с него. Тщеславието е по-късогледо и се задоволява само с това, че вижда своите достойнства и жъне похвали за тях. Надменността е по-далекогледа. Тя не търпи нищо, което я засенчва. Тщеславният преживява по-малко горчивини, отколкото надменният. За тщеславния възмездието е скрито повече зад гроба. А за надменния мъката от надменността започва още тук, на земята. С надменността най-често е свързана завист. А завистта носи в себе си своето наказание. Надменният е и гневлив. А гневливият сам раздухва огъня на своето страдание. Надменността се запалва от адските пламъци. Тя обещава на жертвите си високи наслади, шеметно опиянение, издигане в очите на другите, но всъщност води към посрама пред мъдрите човеци и пълно отхвърляне от страна на Бога. Надменният човек, колкото и умен да е в своите очи, е всъщност жалък безумец. Той мисли, че в задоволяване на своята надменност ще намери висока наслада за своята душа, но всъщност като с някое наркотично вещество, като с опиум, чрез надменността сам себе си отравя. Колко безпокойства, колко тревоги, колко кипнали страсти ще откриете в душата на надменния честолюбец! Във всичко той мисли, че е прав. Но нима всички в света могат да бъдат във всичко съгласни с него? И ето, щом чуе противоречия, той кипва и започва да страда. Той е влюбен в себе си, и иска от другите да го почитат, да му се учудват. Но може ли от всички хора да направи той свои почитатели? Мнозина започват да го критикуват, някои дори да го изобличават. А всичко това той не може да понася и започва непоносимо да страда. Много са страданията на безумната надменност още тук на земята, но безкрайно по-много са страданията Б зад гроба. “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен”, казва Спасителят. За надменността небесното правосъдие е избрало най-страшното наказание – унижение, и то вечното и безкрайно унижение.

Надменността е сатанинско качество. Както дяволът намира някаква услада в това, че причинява скърби и нещастия на хората, тъй и надменният гледа чрез опозоряването, осъждането и обезчестяването на другите единствен той да остане на почит между хората. Надменността сама себе си величае. Тъй и фарисеят се величаеше в храма и осъждаше каещия се митар. Тя не търпи чужди мнения, не обича да търпи критики за себе си. Надменният вижда само своите достойнства и се надценява. За другите той говори гордо, понякога благосклонно, рядко снизходително, а най-често презрително. Равните на себе си той поставя под себе си. Към по-нискостоящите е груб и жесток. А по-надарените от него или по-издигнатите той снизходително и милостиво оценява, но, ако се впусне в по-откровен разговор с вас, ще видите, че измежду всички тях той все пак поставя себе си на първо място. Разбира се, и в надменността има различни степени и нюанси. Един е по-слабо надменен, друг гори от себепревъзнасяне. Един чувствува, че надменността е порок, но безсилен или слабоволен да се бори с него, ловко го прикрива. А друг е нахално надменен. Тук и степента на умствено развитие, и образованието и общата култура на човека играят роля. Простият е глупаво надменен. Културният е изтънчено надменен, ако може тъй да се каже. Простият ще се скара с тебе най-вулгарно, ако му противоречиш или го изобличиш в нещо. А културният ще гледа тъй да те покори чрез някои свои качества, че да те спечели като лакей за славолюбието си. Но и културният човек под влияние на пламналата у него гордост

може да прибегне към грубите средства на простия. Страстта и тук и там си остава в основата една и съща. Подобно на змия, настъпиш ли я, ще те ухапе.

В общество, където са поставени на разглеждане някои общи въпроси, надменният се открива по това, че той все обича да налага своето разбиране. Той винаги е готов да противоречи на другите, все намира какво да възрази, в критикуването е голям майстор и страшно се обижда, когато него тъкмо критикуват или на него противоречат. Надменният обича да се присмива. Той все открива нещо смешно у другите: особено недостатъците на чуждите характери са любима жвачка за неговите нечисти уста. Ако пък няма какво да възрази против някой безупречен човек, започва да се присмива на кривия му или чип нос. Надменният човек може да порасне в своята гордост до там, че всичко и всички да почне да охулва освен себе си.

Надменността прави хората зли, недружелюбни, свадливи, паметозлобни, гневливи, нежелаещи да простят и вечно враждуващи. Съберете двама горделивци заедно да живеят! Поставете ги в широк и хубав палат! Тясно ще им бъде в обширните зали. Те не ще могат един другиго да търпят. Постоянно ще се карат. Всеки един от тях ще смята себе си за прав. Два остри камъка брашно не мелят. Надменният никога не се покорява. Дайте му някой хубав съвет – той няма да го изпълни. Ще постъпи по своему, та макар и големи беди да произлязат от тая негова безразсъдна постъпка. Надменността размирява тихите семейства, разстройва селата, окървавя седенките, сватбите и хората, бунтува градовете, запалва целия свят и настройва всички против всички. Нищо тъй не руши дружелюбния живот и обществените порядки както надменността. Тя разединява, защото в нея няма нито смирение, нито любов, които единствени съединяват, спояват и съзиждат. Всеки надменен човек е за себе си нещо като малък бог. И както на божеството се оказва особено внимание и почитание, тъй и той от всички иска жертва и уважение към своята особа, без да се чувствува някому длъжен в нещо. Такъв човек, затвърди ли се окончателно в това свое гибелно себепревъзнасяне, може лесно да стигне и до третата и най-страхотна степен на гордостта, а именно до

ВЪЗГОРДЯВАНЕТО ПРОТИВ САМИЯ БОГ

На тая степен се бе издигнал самозабравилият се Денница. Но тая висота бе толкова шеметна дори и за самия него, че той не можа да се удържи на нея и се провали. Той си казваше: “Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди..., ще бъда подобен на Всевишния” (Ис.14:13-14). Но тая гордост го свали вдън преизподнята. С подмамване към такава гордост прелъсти сатаната и нашите прародители в рая. “Ще бъдете като богове!...” (Бит. 3:5) им каза той. И първите човеци, тръгнали по примамливия път на гордостта, паднаха, и то тъй дълбоко, че сами вече не можаха да станат, та трябваше Сам Божият Син – Въплътената Любов – да слезе на земята, за да ни изкупи и спаси. “Ще бъдете като богове!” Каква прекрасна наглед и велика подмамка! Кой не би желал да стане като бог! Но бедата е там, че дяволът не може да ни направи като богове. Той е лъжец. Неговите обещания са празни. Подмамвайки ни нависоко, той ни сваля дълбоко. Адам и Ева пожелаха да станат като богове. Но какво излезе? В някои отношения те паднаха по-низко дори и от животните. Особено в историята на техните злочести потомци се вижда ясно потвърждението на тая печална истина. И ето от оня трагичен момент на падението в рая, човеците все вървят като слепи по пътя на гордостта, все жадуват издигане и все

падат. И колкото по-високо хвърчат, толкова по-низко се провалят. От безумната гордост произтича всичкият метеж в днешния кървав свят. Оттам са всичките падения на модерния човек. Колко писатели, колко философи, колко политици, колко завоеватели в сляпа гордост са забравяли, че те все пак са смъртни човеци, залавяли са се за грандиозни и надвишаващи силите им дела, започвали са да строят вавилонски кули, възгордявали са се и против Самаго Бога и са завършвали жалкия си живот едни в страшни болести, други в пълно разорение, трети в крайно унижение, четвърти в лудница и всички заедно – в ада!

На гордите Сам Бог се противи (Иак. 4:6). Гордият дух всякога противоречи и от никого не желае да бъде поучаван. Той е деспотичен, крайно себелюбив и жесток. За горделивеца е по-добре да го убиеш, отколкото да го изобличиш или унизиш. На него дай началствуване и първенство. Той иска да бъде като бог. “Както кипарисът никога не накланя вейките си към земята, така и високоумният инок (монах) не иска да има послушание” казва св. Йоан Лествичник. Гордият никога не се признава за виновен.

“Някой разумен старец увещавал при изповедта един брат да не се гордее. А той, заслепен умствено, му казал: “Прости ме, отче, в мене няма гордост!” А на това благоразумният старец му отговорил: “Та с какво друго можеш ти, чедо, по-силно и по-ясно да докажеш пред мене своята гордост, ако не с тези слова: в мене няма гордост?”...

Днешното паднало човечество не иска да признае гордостта за грях, а я смята дори за добродетел. То толкова е объркало понятията, че се присмива не на сатанинската гордост, а на смирението. Напълно нормално се смята човек да е горд. Туй му се вменява в дълг и похвала. Човек трябва да цени собственото си достойнство, да пази своята чест, да защищава своето аз. Но зад всички тия думи – чест, достойнство, самолюбие – се крие бесовската гордост. Изобличете такъв един рицар на “благородното” самолюбие в някакъв негов грях! Той няма да понесе това оскърбление с християнско смирение, а веднага ще се озлоби и ще кипне. И в пламъците на неговия “благороден гняв” ще блесне ликът на сатанинската му гордост. Ако гордостта е толкова високо морално качество, защо Иисус Христос никъде не каза: Бъдете като Мен горди! Защищавайте своята чест!, а заповядва тъкмо обратното: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29). “Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Не, гордостта е мрак. А мракът няма нищо общо със светлината.

По думите на богомъдрия Лествичник, за гордия няма нужда да бъде изкушаван от дявола, “защото той е станал сам за себе си дявол и враг”. Както дяволът обича злото, тъй и гордият защищава порока, който се крие в него. Гордият не търпи, както се каза, никакво изобличение. А по думите на св. Йоан Лествичник “който отхвърля изобличението, доказва своята любов към греха”. Затова днешното модерно и гордо човечество е стигнало до дълбоко падение, защото със своята “благородна гордост” е отхвърлило всяка поука и зад своята чест е скрило всяко безчестие!

“На човеците с висок дух е свойствено да понасят обидите благородно и доброволно, казва същият св. отец. А гордите са неспокойни, бунтовно настроени духове. Ако всичко им върви благополучно, те се превъзнасят до небесата. Ако ги сполетят несполуки, те роптаят страшно и обвиняват всичко. Ако стигнат до разорение, те започват да хулят дори Бога." Гордият е богоборец, антихрист. Почнал с “невинното” тщеславие, той може да стигне до пълно всатаняване.

Св. авва Доротей ни разказва за един свой съвременник, монастирски брат, който тръгнал по пътя на гордостта и свършил с умопобъркване. Най-напред той се възгордял пред равните на себе си и, когато другите братя похвалявали пред него някого, той го унижавал и казвал: “Че какво представлява този брат? Аз не признавам никого за достоен, освен Макарий”. След време, обаче, взел и Макарий да осъжда. “Та какво пък представлява Макарий? Аз признавам за достойни само св. Василий и св. Григорий”. Но и тук не спрял възгорделият се монах. Не минало много, той започнал и тия велики светители да унижава в сърцето си и да признава за духовни авторитети само първовърховните апостоли Петър и Павел. Авва Доротей, като виждал, как се развива у него гордостта, му рекъл: “Братко, ти скоро ще почнеш и св. апостоли да унижаваш”. Действително, така и станало. Гордият брат започнал да говори: ”Че какво е Петър и какво е Павел? Никой нищо не представлява освен св. Троица”. Накрая той се възгордял и против Самаго Бога и изгубил ума си.

Право казва св. Йоан Лествичник, че “гордостта е отстъпление от Бога, бесовско изобретение, унищожение на ближните, майка на осъждането, рожба на похвалите, предтеча на безумието, ходатайка на греховете, причина на духовния паралич, източник на гнева, ... повод за немилосърдието, ... жестока законодателка, безчовечен съдия, противница на Бога и корен на хулите”.

И в наши дни има много люде, които се възгордяват и против Самаго Бога и дръзват да хулят Неговото пресвято име. Не са ли такива богоборците и безбожниците, които подобно на безумеца от Псалтира казват: “Няма Бог” (Пс. 13:1)! – Много съвременни люде от глупава сляпа гордост не искат да бъдат вярващи. Те смятат за унижение да се смирят пред истините на Православната вяра. Не можейки да понасят присмеха на безбожниците, че вярват в “басните на Църквата”, те се обявяват за невярващи, за люде, освободили се от всякакъв човешки разсъдък. Защото вярата е едно от ония редки качества, които издигат човека високо над животните. Без вяра човекът бързо пропада нравствено и се превръща в блато на най-вонящи пороци и грехове. Бедното днешно човечество, тръгнало по най-гибелния път – по пътя на гордото безбожие – само подпомага идването на апокалиптичните ужаси, които ще се изсипят върху него заради отстъплението от Православната вяра, заради безбожието, заради порочността и сатанинската гордост.

ГИБЕЛНОСТТА НА ГОРДОСТТА

Гордостта е корен и начало на всички грехове. “Всичките най-велики бедствия, говори св. Йоан Златоуст, които са притискали цялата вселена, са произлезли от гордостта”. И всички злини и ужаси, които има още да дойдат над грешната земя, и които вече имат прелюдията си в съвременната ни Втора световна война, ще произлязат пак от гордостта. Всяко падение, по свидетелството на св. Отци, е предшествувано от гордост. И Словото Божие ясно говори: “Пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост” (Притч. 16:18). И нашият благочестив православен народ знае това и е стъкмил в библейски дух поговорката: “Който високо хвърчи, той ниско пада”. Наказанието на горделивеца е неговото падение.

Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина и да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения. Това особено ясно се вижда от следния пример.

През IХ век в Едеса заемал епископския престол големият Божий угодник св. Теодор. Наблизо до града се подвизавал по това време дивен стълпник, на име Теодосий. Той бил човек духовен и за високите си монашески подвизи бил надарен от Бога с дара на прозорливостта. Едеският епископ често идвал при стълпника, за да води с него духовни разговори. Веднъж св. Теодор го запитал:

– Колко години вече стоиш на тоя стълп? Разкажи ми заради Бога цялото си житие!

А старецът, като въздъхнал издълбоко, заплакал и рекъл:

– Понеже ме заставяш, владико, в името Господне, всичко ще ти разкажа. Но ти до смъртта ми никому не разказвай това, което ще ти открия.

Аз се отрекох от света заедно с моя по-стар брат Йоан още в юношеството си. Три години поживяхме ние в един монастир. Там се разпали у нас желание за пустиннически живот, и ние, след като взехме благословение от нашия духовен отец, се усамотихме в пустинята, която е край Вавилон. Там намерихме две пещери, далеч една от друга, и в тях се поселихме, като безмълствувахме и се молехме поотделно. За храна ни служеха пустинните билки и плодове. В събота и неделя се събирахме на общо пеене и молитва, след което пак се разделяхме, за да се предаде всеки от нас на молитва и богомислие. Срещнехме ли се случайно из пустинята, ние изменяхме посоката си, за да не се събираме. Ангел Господен идваше често при всеки един от нас, за да ни утешава.

Един ден като ходех из пустинята, молейки се и търсейки храна, съзрях отдалече брат си. Той вървеше спокойно, но изведнъж застана, вгледа се в земята уплашено, постоя малко, после се огради с кръстното знамение, прескочи мястото, което беше пред него, като че прескачаше някаква примка и побягна в пещерата си. Аз се удивих както на големия скок, така и на бързия бяг на моя брат и отидох до онова място, за да видя, какво зло е съгледал брат ми, та тъй побягна. Когато дойдох, видях грамада изсипано злато. Направих молитва, снех мантията си, събрах в нея изсипаното злато и едва успях да го донеса до моята пещера. На брата си нищо не казах. Подир това отидох в града и купих голяма къща с хубави стаи и чиста вода, изградих църква, устроих монастир и събрах 40 монаси. Създадох странноприемница и болница, дето да бъдат прибирани странници и болни, купих ниви и имоти и, като уредих всичко, намерих и един мъж добър за управител, когото и поставих като игумен на монастира. Оставаха още две хиляди жълтици. Хилядата връчих на игумена за монастирските нужди, а другата хиляда раздадох на бедните, като не задържах за себе си ни една жълтица. След това се сбогувах с игумена и братята и се върнах пак в пустинята да потърся брат си. Като вървях из пустинята промъкна се високоумие в съзнанието ми. Аз почнах с гордост да мисля, че моят брат не можа да устрои никакво добро с намереното злато, а аз, виж, какво велико и благородно дело извърших! Така като си размишлявах, приближих се до онова място дето брат ми живееше. А високоумните помисли все повече и повече ме овладяваха. И в самомнението си аз реших, че съм по-добър от моя брат. Но ето, че се появи пред мен Ангелът, който ме посещаваше преди. Като ме изгледа със строги очи, той гневно ми рече:

– Защо високоумствуваш и с горди помисли се превъзнасяш пред своя брат? Истина ти казвам, че целият твой труд през това време – и съзиждането на църквата, и устройването на монастира, и всичко що си направил, не може да се сравни с оня скок

на твоя брат, с който той прескочи грамадата намерено злато. Защото с него той прескочи не златото, а оная велика пропаст, която дели богаташа от бедния Лазар. Той литна с леки криле, и него го чака лоното Авраамово... Прочее, няма никакво съмнение, че по-добър пред Бога е твоят брат. Ти няма да достигнеш неговото съвършенство, макар че в гордостта си се мислиш за по-съвършен. Затова, докато си жив, няма да видиш и лицето му, нито мене ще видиш вече, докато не умилостивиш Бога с много сълзи.

Като каза това, Ангелът се изгуби от очите ми. Аз се затекох към пещерата на моя брат, но не го намерих там. Тогава нададох вик и почнах да плача и ридая горко, докато сила не остана в мене от плач. Седем дена прекарах в такова ридание и ето най-сетне чух гласа на Ангела, който ми говореше отдалече:

– Ти трябва да идеш край град Едеса и там да се възкачиш на стълп и да живееш в покаяние, докато се умилостиви над тебе Бог.

И аз излязох из пустинята с плач, дойдох тук, качих се на този стълп и 49 години прекарах на него, борейки се с многото свои помисли, които като тъмен облак се бяха надвесили над мене. Някаква неутешима скръб изпълваше сърцето ми. В петдесетата година една събота вечер късно, сладка светлина изгря в сърцето ми и разгони облака на помислите. Аз прекарах цялата нощ без сън, молейки се с умилено сърце и оросявайки се с утешителни сълзи. В неделя сутринта, към третия час, както си пеех полагащите се за този час псалми, внезапно застана пред мене светият Ангел и ми каза:

– Мир на тебе и спасение!

Аз усетих утеха в сърцето си, паднах на земята и със сълзи рекох:

– Защо ме отхвърли от лицето си? Защо ме отдели от брата ми? Ето, досега лежа, страдайки от много беди.

Ангелът ме хвана за ръката, изправи ме и ми каза:

– Отстъпих от тебе заради твоето високоумие, задето унижи в съзнанието си своя брат. Но аз съвсем не те напусках, защото през цялото време невидимо бях с тебе и те пазех, както Бог ми бе заповядал. Сега като се смири напълно, Бог си спомни за тебе и ме прати да пребъдвам наяве с тебе и тук и в бъдещия век. Ето Бог ти дава благодатта на прозорливостта... Твоят брат е жив и се моли винаги за тебе, но ти ще го видиш в безсмъртния живот.

Едеският епископ, като чул всичко това, прославил Бога, Който мъдро избавя рабите си от всеки грях.

От този достоверен пример, почерпан из живота на светците, се вижда, колко пагубна е гордостта. Тя туря край на духовния живот. Тя пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Гордостта отнема благодатта и от ония, които са я получили. Гордостта е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат да бъдат едновременно на едно място, тъй благодатта и гордостта не могат да обитават заедно в едно и също

сърце. Човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Никой човек не е в състояние да изправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири, защото гордият нищо не приема от себеподобните човеци. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуща за наше добро. Такива са страшните болести, внезапното разорение, смъртта на най-любимия близък човек и пр. Разбира се, че тия велики лекарства не действуват, така да се каже, магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. В края на краищата зависи от свободната воля на човека, как той ще ги използува. Ако не възроптае и не вземе да хули Бога, ако съзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом. Блазе на онези, които в злощастията в живота съзират Божията милост за себе си. Тях Бог скоро ще изцери. Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, вечните адски мъки ще ги смирят отвъд. Но ще бъде вече късно и безполезно!...