В пълна противоположност на гордостта стои смирението. Както гордостта е извор на всички пороци, тъй смирението е майка на всички добродетели. Св. Йоан Златоуст нарича смирението основа, на която “може да се изгради без опасност и всичко друго”, което е добро и спасително. “Напротив, ако тази основа липсва, макар някой в своя живот да се възвиси до небето, всичко това леко ще се разруши и ще има лош край”.

Човекът е създаден за смирение, а не за гордост. Дълбокото и истинско себепознание може да го увери в това. Бог е наредил всички обстоятелства на човешкия живот така, че те да ни послужат за смиряване, а не за възгордяване. Вижте например, колко безпомощен е човекът, когато се роди! Колко труд се полага за неговото отглеждане и възпитание! Кое животно, пита св. Тихон Задонски, се нуждае от толкова грижи, докато порасне, колкото човекът? “Много животни веднага след раждането си сами си доставят храната, а човекът колко време бива носен, обличан от чужди ръце, хранен, съгряван и пазен от чужди трудове!” На друго място същият светител говори: “Ние се раждаме голи и с плач; живеем в беди, напасти и грехове; умираме със страх, боязън и въздишки; погребват ни в земята, и сами се превръщаме в земя”. А св. Симеон Нови Богослов, рисувайки бедственото и смирено състояние на човека, говори, че целият живот на човека “е борба със смъртта, а в своята вътрешност още преди смъртта той носи това, което е смрад и зловоние”... “Що може да се намери по-неразумно от човека, който, бидейки цял покрит с проказа, се гордее само затова, че носи светли и позлатени дрехи?”... Да, себепознанието води, по свидетелството на всички св. Отци, към смирение. “Бъди така смирен, говори св. Димитрий Ростовски, както си създаден смирено от Бога!” И в допълнение напомня думите на св. ап. Павел: “Какво имаш, което не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?” (1 Кор. 4:7).

Родилото се от себепознанието смирение не угнетява, не потиска душата, а я подтиква към умиление и благодарност, че Бог е тъй благ към нас, немощните и бедни Свои създания. Смирението не е някакво безнадеждно примирение, безволно

самообезличаване, а възторжен устрем към светлост. То е светъл път към рая, извор на безкрайни радости, постигане на божествено съвършенство и изпълване на празния човешки живот с небесна красота и смисъл. С Божия помощ под ръководството на св. Отци ще се постараем в следващите редове да разкрием това.

Няма по-пленителна добродетел от смирението. То е източник на всички благословения, корен на всички добрини, майка на всички добродетели. И въпреки всички тия свои високи качества, то се крие, подобно на ухайната теменужка, в китните храсти на другите добродетели, като че то само нищо не представлява и никакви заслуги няма. Ако гордостта е подобна на високите голи и безплодни планински скали, смирението е като някоя тиха китна градина или като равна тучна нива, разляла се надалеч из низината. По височините нищо не се ражда. Там е вечен хлад. В долините зреят сладките плодове и житните храни. Св. Йоан Златоуст оприличава гордите човеци на високи и сухи върхове, смирените – на дълбоки низини, а Божията благодат – на водата. Както водата тече надолу, избягва високите хълмове и търси да се излее там, дето е най-ниско, тъй и Божията благодат отбягва горделивите и се излива над смирените души. Смирението е благодатен лъч, идещ от рая. А какви небесни промени стават с душата, когато в нея проникне лъчът на благодатта. Доскоро тънеща в мрака на греховната нощ, тя се пробужда. Светлина я облива. И в тая светлина смиреният човек започва да вижда своите грехове и се залавя да ги очисти, тогава когато преди тая благодатна светлина всичко у него му се е виждало в пълен порядък. Това е много естествено: само при божествено озарение човек може да види всичката своя греховност. В тъмната стаичка въздухът не изглежда прашен, а всякога чист и свеж. Но когато слънчевият лъч проникне в стаичката, изведнъж се вижда, колко прах лети из нея. Тъй смирението става причина да види човек своята окаяност и да се заеме със своето изправление. То чисти сърцето от разните пороци и обкичва душата с цветята на божествените добродетели. Тъй то поражда полека-лека всички добрини, като самичко остава винаги в сянка, защото такова е неговото свойство – да не се показва, да не търпи човешка прослава. То е като корените на дърветата – дава отвън чудни плодове, но само остава скрито дълбоко в недрата на земята. Ако корените излязат над пръстта, за да бъдат видени, плодове няма да има вече, и цялото дърво ще изсъхне. Тъй е и със смирението. Ако то почне да се показва, добродетелите ще изчезнат и човекът ще погине духовно.

Едно от първите качества на смирението е кротостта. Истински смиреният човек е кротък не само тогава, когато всички са внимателни и любвеобилни към него, но и тогава, когато го хулят и безчестят. Той не се възмущава, не кипва, а тихо понася всичко. Смиреният не може да не бъде кротък, защото го успокоява почиващата в него Божия благодат. Разправят, че морето, което вечно кипи и се вълнува, се усмирява, когато над него падне дълбока мъгла. Същото става и с човешката безпокойна душа, когато над нея слезе благодатта на Свeтия Дух. А такава душа е смирената. Метежите, бурите, тревогите са дял на гордите души. Св. Йоан Лествичник казва: “В кротките сърца почива Бог; а безпокойната душа е жилище на дявола”. Бог обича смирените; на тях Той се открива и към тях благоволи! Във Ветхия Завет Той говори: “Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2).

Смиреният човек вижда постоянно своите недостатъци. Той никого не осъжда, не се взира в чуждите грехове, не знае да се присмива, смята себе си за най-лош от всички. Той е послушен и покорен към всекиго. С радост услужва на всички. Не се дразни,

когато на другите оказват почести, не завижда на чужда слава, защото сам не търси за себе си земни облаги. Неговият поглед е устремен към небето. Той се стреми да угоди на Бога и от Него очаква милост в деня на Страшния съд. Смиреният търпи мъжествено, когато го презират и искрено мисли, че това заслужава. С подлите хора той се отнася кротко, простодушно и любвеобилно, защото в смирението всякога има чудна кротост. А кротката душа, по думите на св. Йоан Лествичник е “престол на простосърдечието”. У смирения човек не се появява зла мисъл. Дори и да се появи, тя скоро бива отпъдена. Лукавството е непознато на смирения. Той не се преструва на доброжелател, защото е истински такъв. Той не търси чрез ласкания и подлизурства облаги, защото няма нужда от тях. Той презира похвалите и се радва на униженията, защото иска да подражава на Господа Иисуса, Който заради нашето спасение безкрайно “понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:7-8). Смиреният не иска да бъде по-високо от своя Учител. Тъй както Божият Син на Тайната вечеря стана, препаса престилка, запретна ръкави и взе да мие нозете на Своите ученици, и смиреният е готов на всички да слугува като роб, без да вижда в туй някаква заслуга. Защото той помни наставлението на Спасителя: “Ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Иоан. 13:14-15).

Смиреният се бои от похвалите, в които са скрити толкова опасности за душата! Той търси дълбочините на унижението и там се чувствува добре. Смиреният не говори много, не ламти да покаже мъдростта си, а кротко мълчи и кротко отговаря. “Начало на смирението, казва св. Йоан Лествичник, е обуздаването на устата и желанието да бъдем унизени. Средата му се състои в пресичането на всички мисли, които подбуждат към тщеславие. А краят му (ако въобще тая бездна може да има някакъв край) е когато някой не се срамува да понася пред човеците всичко онова, което служи за нашето обезчестяване”.

Смиреният от доброто или злото, що говорят за него не се вълнува: хвалят ли го, той не отнася похвалата към себе си, защото чувствува, че е нищо. Ако говорят лошо за него, той се смята за още по-лош и си казва в сърцето: “Те не ме познават. Иначе още по-лошо биха говорили за мене”. Ако го клеветят и осъждат, той не се оправдава и безпокои, защото мисли за Божия съд, на който ще бъдат съдени справедливо не само делата, но и помислите на човека. Дълбокомъдрите светци, които са се издигали до върха на съвършенството благодарение на смирението си, не са се сърдели никога на своите оскърбители. Напротив, те са виждали в тяхното лице свои благодетели и затова са ги обичали в душите си и са се молели за тях. Те не са преследвали никакви земни цели, не са се страхували, че ще изгубят престижа си и затова, когато са били хулени, са търпели, очаквайки оправдание от Бога. Ние обикновено страшно се възбуждаме, когато ни наклеветят, защото ценим хорското мнение за нас, тъй като с него сме свързали всичките си облаги.

Св. Серафим Саровски, който сам опитно е слязъл до дълбочините на смирението, ни учи да не се смущаваме, когато ни оскърбяват. “А ако е невъзможно да не се смутим, то поне трябва да въздържаме езика си по думите на Псалмопевеца: “смутих се и не говорих” (Пс. 76:5- по слав. превод). Като пример на голямо безгневие и смирение св. Серафим посочва св. Григорий Неокесарийски. Веднъж на публично място някоя блудница взела да иска от него наградата си за греха, който уж той бил извършил с нея. Без да се разгневи, той кротко казал на един от своите близки: “Дай Б скоро цената,

която иска!” Щом получила неправедната награда, жената веднага била обладана от зъл дух. А светецът, отвръщайки на злото с добро, с молитва прогонил от нея беса.

Чуден пример на дълбоко смирение имаме и в живота на св. Спиридон Тримитунтски. Макар че бил владика и уважаван от всички като голям праведник и чудотворец, св. Спиридон живял много скромно и се обличал много просто. Веднъж по покана на царя, той влизал в царския дворец. Един от слугите, които били в палата, като го сметнал за някакъв прост и беден калугер, взел да се подиграва с него, не го пускал вътре и дори го ударил по бузата. Св. Спиридон, пълен с незлобие, му обърнал и другата. Всички светци са се отличавали с такова дълбоко смирение. Те са били незлобиви като гълъби и само в един случай са се гневили със свещен гняв – когато са се срещали с непоправими горделивци и с техните побратими – еретиците. Св. Йоан Лествичник дава чудесно определение: “В смиреномъдрието няма ни най-малка следа от ненавист, ни най-малка утайка от прекословие и упорство, освен когато се касае до вярата”. И смирените могат да пламнат от ревност, но само тогава, когато трябва да защищават съкровището на Православната вяра. С това особено ясно се доказва, че смирението не е някаква безлична пасивност, а дълбочина, в която – като води в океан – се събират страшни сили за борба с най-силните врагове на човека и неговото спасение – с демоните и пороците вътре в нас и с еретиците, тия видими демони, вън от нас. Многообразните качества на смирението особено ясно изпъкват в примера, който следва.

В някой си монастир живял един свят старец на име Агатон, прочут със своите добродетели – смирение и търпение. Веднъж го посетили някои братя, които решили да го изпитат. Те му рекли: “Отче, мнозина говорят за тебе, че си клеветник и че постоянно осъждаш другите”. Замислил се старецът в себе си и си рекъл: “Нима не съм осъдил никога поне с мисълта си моите братя?” и отговорил: “Вярно е, аз съм клеветник и осъждам!”. “Освен това ти си бил и блудник!” – продължили братята. Св. Агатон си спомнил думите на Господа: “Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат. 5:28) и признал смирено: “Вярно е, и блудник съм!” Тъй братята изредили разни грехове, в които обвинявали авва Агатон, и той във всичко се намирал наистина виновен. Най-сетне те му рекли: “Няма да скрием от тебе и това, че мнозина те считат за еретик!” Тогава светнали смирените очи на стареца от божествена ревност и той с издигната нагоре ръка казал: “Не! Жив е Бог! Той ми е свидетел, че не съм еретик!” Зачудили се посетителите-братя на този неочакван енергичен отговор и помолили стареца да им обясни, защо той се е съгласявал с всички предишни обвинения, а последното така решително отхвърлил. Тогава св. Агатон им рекъл: “Първите обвинения в грехове аз приех, за да придобия смирение и за да не помислите вие за мене високо; а последното отхвърлих, защото ереста е отчуждаване от Бога. А аз свято пазя вярата, за да не погина с еретиците!”

Всички ония св. Отци, които неустрашимо са се борели с враговете на православието, не са преставали да бъдат в сърцето си безкрай смирени. И св. мъченици, които дръзновено са изповядвали Христовото име, осмивайки без страх безумието на своите мъчители – идолопоклонци са имали скрито дълбоко в душата си смиреното съзнание, че те са грешници. От всичко туй се вижда, че смирението може да бъде и е високо борческо. Обаче и в своята свята ревност по Божията слава то не става нагло, надменно, високопарно, а запазва скромността си, защото знае, че каквото и да има, то е дар Божий, който може да бъде загубен, ако човек се възгордее с него.

Горделивците всякога свършват катастрофално. Който се е изкачил на върха на тополата, той непременно ще падне и ще си разбие главата. А смирението никога не пада. Та и къде ще падне? То се е понизило по-ниско и от земята! Гордостта е като сапунен мехур – надува се и високо лети, но в миг се пръсва и изчезва. А смирението е като благословеното дърво; колкото по-дълбоки корени в земята пуска, толкова по-високо и по-безопасно расте. Както над гордите се изсипва Божието проклятие: “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен”, тъй и над смирените се изпълнява Божието благословение: “а който се смирява, ще бъде въздигнат”.