И друг път съм ви казвал, че когато като малък четях в Евангелието за края на света, си задавах този въпрос: Ама как ще се унищожи светът?! Апостолите казват, че  светът ще изгори и след това ще се обнови чрез Божията сила. Думата свят (на гръцки език κόσμος) означава украшение. Толкова хубав е създал Бог света. Изглежда, че накрая ние сами ще го унищожим. И вече живеем това, сами ще се изгорим и пред Бога ще отговаряме, че сме изгорили Божието създание. Това е трагично. Въпреки че не го осъзнаваме, тези събития не могат да се случват пред нас и около нас, без да ни влияят. Представете си един млад човек, като вас, който иска да следва, има мечти и планове за своето бъдеще, както е нормално, и въпреки това неговият живот и всичко, което гради, да зависи от безумието на един ходжа или на някой друг, например в Америка.

Не е лесно постоянно да слушаш за такива неща. Зная, че не разбирате какво говоря и знаете ли по какво съдя? Защото и аз не го разбирах в миналото - когато постоянно си в света и постоянно сменяш каналите само с едно натискане на копчето, а навсякъде слушаш колко хора са загинали, какви трагедии са се случили и т.н., в даден момент ставаш безчувствен.

Нека ви дам пример: когато избухна войната в Ирак  преди четири пет години, аз бях в Англия. С нашия старец Йосиф ходихме да видим старец Софроний в Есекс. Тръгвайки от манастира, някои християни помолиха стареца да говори с тях и така останахме в Лондон. Та, когато започна войната, бяхме там. В   дома на тези вярващи хора, където бяхме отседнали, гледахме войната. Вечер домакините ни сядаха пред телевизора със сандвич и гледаха войната; вземаха по един сандвич и кока-кола и гледаха войната.  Страшно нещо! Не стига, че гледаха войната, ами се бяха излегнали на фотьойла, сякаш гледаш някакъв хубав документален филм -  даваха самолетите,  те си отпиваха, а старецът, милият, постоянно се кръстеше, молеше се с броеницата, "Господи, помилуй Твоя свят! Христе, Твоя свят!"  На нас сърцето ни се късаше, а на тях им се отвори  апетитът!  След това даваха някакъв англичанин, който на компютър предвиждаше развитието на войната, според различните сценарии. Хората го гледаха с приятно чувство, те бяха на сигурно място. Това са обикновените хора, свикнали да гледат на  всичко в света чрез телевизията. Сродяването на човека с трагедиите, с  този Вавилон, който съществува днес около нас, е страшно. Човек губи своето чувство, не може да почувства какво става, а гледа той да е добре. Ако например си в Лондон, не те е страх за нищо. Другите не те интересуват, ако ще да мрат. 

Но ако човек пази душата си свободна от влиянието на новинарския Вавилон, на объркването, което той причинява, тогава всяко нещо у човека функционира по своя естествен начин и ние възприемаме нещата такива, каквито са.  Затова, ще видите, че светците, Божиите хора, са много чувствителни към редица неща, които на нас ни се струват ежедневие.  Слушаме вестите за война и ако нямаше опасност тази беда да дойде и при нас, (т.е. в Кипър), щяхме да ги подминаваме безразлично и без страх.

Веднъж в манастира някой ми каза, че всичко зависи откъде духа вятърът: ако задуха от север, войната ще дойде тук, ако е от юг, ще отиде натам. Е, тогава питаме: сега какво ще правим? Какво да правим? Да се молим. Ако отиде на юг, ще отиде при други хора, ако отиде на север, ще дойде при нас. Аз пък попитах не духа ли и към Америка, та  да отиде и над Белия Дом, за да усетят и там малко от случващото се по света. И те да видят какво става...

Нормално е човек да страда и да живее под властта на страха, когато е объркан и угнетен от всички тези трагични събития около нас.  Във всички тези неща обаче има надежда. Коя е тя? Бог. Надеждата за царството Божие. То е, за което се молим всеки ден и казваме да дойде Твоето царство!  Знаем, че царството Божие не е от този свят, не е нещо, което този свят може да ни даде, както и мирът, за който ще говорим след малко - мирът, който Христос облажава: блажени  миротворците. Този мир не е мирът, който ти дава ходжата, нито американският президент, нито някой друг, а, както Христос казва, това е  Моят мир, Който Аз ви давам. Аз ви давам не както светът ви дава, светът дава фалшив, изкуствен, мир, който зависи от външни събития.

Какъв е мирът на света? Ако се споразумеят и разберат враждуващите политици, и ние ще имаме мир, ако се скарат и не се разберат, тогава всички влизаме в казана! Горко ни, ако нашият мир зависеше от хората, от нагласите на различните „акули” на дявола и всички негови оръдия и т.н. Божият мир стои нещо над тези неща и колкото и да изглеждат застрашителни и да ни угнетяват, по парадоксален начин Божият мир нараства все повече в сърцето на човека. Колкото повече външни трудности има, толкова повече човек се открива за благодатта, която посещава сърцето му и му дава мира като дар, като харизма. 

Ако четете житията на светците, ще видите, че светците живели при много трудни обстоятелства. Сред страшни гонения, тревоги, страхове, страдания, но сред тези обстоятелства те запазвали своя мир. При това този мир не е някакво стоическо, философско чувство или, да го наречем, мирът на източните религии, който е свързан с умъртвяването на душевния свят на човека. При тях човек става мъртъв и не страда за това, което става до него и около него, той е мъртъв и няма чувства. Божият мир няма нищо общо с това. Божият човек, който има  мир, има и любов, а любовта означава страдание, означава да страдаш за другия човек. Следователно, мирът не означава безчувственост, а  грижа, жертва за другия,  но жертва, грижа и страдание, която стъпва върху непоклатима основа, която се нарича Бог. И Бог, Който обитава в сърцето на човека, кара човека да надмогва събитията, да не се задушава под техния натиск. Всички ние имаме опита от попадане в ситуация, когато нещо става около нас и се опитваме да помогнем, имаме проблеми със семейството, изпитания,  някой наш близък страда - тогава всички чувстваме неговия проблем. Ако нямаме за основа Бога, тогава това състояние се  предава и на нас и често пъти вълните на проблема ни заливат и задушават и нас.

В Църквата човек обаче има мира дълбоко в своето сърце. Кой е този мир? Мирът извира от вярата, от твърдата вяра, че Бог управлява творението. Не съществува нещо, което става без Бога. Това не означава, че Бог е виновен, ако сега ни вдигнат във въздуха! Бог не е виновен, Той е непричастен на злото, а се случва следното: дори да ни взривят и да направят каквото искат, за нас това е нищо. Знаем думите, които Христос ни казва: не бойте се от тия, които убиват тялото и сетне не могат нищо повече да сторят (Лука 4:12). Ние знаем, т.е. вярваме, надяваме се, имаме вътрешно известие, че тук нямаме постоянен град, нашето място за покой не е тук, знаем, че този свят е преходен и ние само минаваме през този свят. Ние нямаме за  цел да създадем идеално царство в този свят.  Това никога няма да стане, не сме хилиасти, нито хора утописти, знаем, че тези неща няма да станат. Затова всичко, което желаем и копнеем, не го градим в този свят, а търсим бъдещия град, Божия град, знаейки че Божият мир реално е това състояние, което ще имаме, когато ще бъдем вечно с Бога. Разбира се, това състояние на вечността започва от настоящия свят. Затова, когато извършваме св. Литургия, този Божи мир се излъчва и съществува сигурност. 

Спомням си веднъж на Света Гора беше събота вечер и в манастира  имахме посетители, студенти от Атина и едни сърби. Веднага щом започна вечернята, стана страшно земетресение и цялото място се тресеше.  Македония е сеизмична зона. Кандилата и полиелеите започнаха да се люлеят, иконостасът се тресеше, появиха се пукнатини в стената, мазилката  падна върху нас - стара църква от 18 век.  Тези млади хора и техните преподаватели  изчезнаха за части от секундата.  Близо до стареца стоеше един богослов, който тръгна да бяга, но старецът го хвана и му каза:

- Стой тук!

Той му отвърна:

- Геронда, да бягаме!

- Бре, къде ще бягаме? Къде да ходим? Стой тук!  

Върху лицата на тези монаси, които се молеха, беше изписан  мир и никой не се изплаши, абсолютно никой.  Всички пееха, отслужиха вечернята,  по-възрастните монаси се прекръстиха, чакаха църквата да падне върху нас, но не падна. Вечернята продължи, цареше  мир и нямаше нищо страшно. Това е естествена последица при човека, който знае, че целият негов живот има връзка с Бога. Знаете ли? Св. пророк Давид казва, че няма да се уплашим,  дори планините да се преместят и потопят в морето и земята да се отвори и да станат исторически промени във вселената, защото се уповаваме на Бога. Това състояние, деца, започва от много прости неща. Казах ви  за едно слово на авва Исаак, в което той говори за правилото, че човек започва от малките неща, които  трябва да подреди.

Започваме от простите  неща  - да виждаме Божието присъствие и да се научим да оставяме място и за Бог да направи нещо. Днес обаче ние искаме сами да правим всичко, да оправим всичко, да  планираме, да вземаме решения и какво се получава? Ние обикновено правим грешка, защото насилваме нещата, и  веднага щом дойде някакво затруднение,  не можем да се задържим на нозете си. Нямаме силата да го направим, защото имаме погрешна основа, нямаме правилни предпоставки. Докато човекът, който се опитва да направи нещо и има планове, но влага и Бога в това нещо, тогава той приема от Божиите ръце всичко, каквото и да става.  Както казват отците,  приемай всичко от Божиите ръце. Един прост пример. Отиваш някъде и чакаш за нещо, почукваш, но не ти отварят и трябва да чакаш.  Приеми това нещо с мир, кажи: добре, Бог така е искал.  Така да го кажем. Или ти се случва някакво затруднение, приеми го като Божия воля - не че Бог ни създава затруднения, Бог не е причастен на злините, които ни се случват, а Божията воля е нещо, което е, как да го кажа, тя се изразява по многообразни начини. Ще ви обясня, за да разберете  какво означава Божията воля в живота ни, както и думите "Бог така иска!" или "Бог това иска", "Бог какво иска от мене?".

Отците ни казват, че Божията воля се изразява в живота по четири различни начини. Първият се нарича Божия воля по благоволение. Тоест това, което Бог наистина иска. Сещате се, че когато Христос се кръстил,  Бог Отец казал Този е Моят Възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение - това означава, че Христос като Човек  е изпълнил Божията воля по благоволение. Когато Бог сътворил Адам, Той го поставил в рая и Божията воля по благоволение била Адам да стане бог по благодат,  т.е. да се обожи. Бог това искал, Божието сърце искало това. Това означава Божия воля по благоволение.

Адам обаче не опазил Божията воля и паднал. Той паднал и Бог сякаш отменил първата воля, която имал, и идва втората воля: Божия воля по домостроителство, както я  наричат отците. Бог устройва спасението на човека, на Адам по друг начин. Синът се въплъщава, основава Църквата, дава Тайнствата на човека и нова възможност за обожение. Тоест, ние сме отхвърлили първата воля и стигаме до втората воля, която е воля по домостроителство. Това също е Божия воля. Човекът дори нея не изпълнява и не може да оползотвори духовно Боговъплъщението, присъствието на Църквата и се въргаля в   греха, тлението и страстите.

Затова имаме и трето  проявление на Божията воля, която се нарича Божия воля по допущение –тоест с човека стават събития, както казваме, по Божие допущение. "Бог допусна това". Стават неща, които Бог не ги иска със Своето сърце, не ги устройва, а ги търпи, за да може, макар и по този начин,  човекът да ги оползотвори за своето спасение. Тази воля по допущение обикновено се изразява с разнообразните изпитания, някаква злина, изпитание, болест, скръб, всички тези неща,  които Бог не  иска, не съдейства на злото, но въпреки това, понеже  Бог всичко вижда и контролира, можем да кажем, че това  е  Божията воля по допущение.

Четвъртият вид воля на Бога се нарича Божия воля по изоставяне (богооставеност)- ако дори при скърбите човек не се вразуми, не разбере, че всички тези неща трябва да се оползотворят духовно, Бог сякаш изоставя човека. Не че Бог го изоставя, а става точно обратното - човекът изоставя Бога и прекъсва всяка възможност за връзка с Него. Човекът има свободата да прекъсне своята връзка с Бога и тогава става отговорен за своите дела и сам си заплаща с това, което си е подготвил. Но дори при тази четвъртата воля, където Бог сякаш отсъства, ако човек претвори обстоятелствата чрез покаянието, търпението,  благодарността, те стават причина за неговото спасение. 

Затова имаме четири начина, по които се изразява Божията воля. Ако разберем, че в нашия живот и най-малката подробност се движи в този Божий промисъл,  в тези начини на проява на Божията воля, тогава може да имаме търпение, дълготърпение, великодушие, обстоятелствата да не ни задушават, а да знаем, че никога не е възможно Бог да влезе в безизходица,  нито дяволът, нито човекът, никой не може да доведе Бога до безизходица. Следователно, за всеки от нас винаги съществува възможност за спасение, ако разберем, че в нашия живот основната цел е връзката ни с Бога, нашето спасение и след това всичко друго.

Понякога при мен идват родители и казват:

- Отче, детето ми е...

- Какво е?

- Крадец... 

Детето има някаква страст, мания, проблем и започне да говори за тази си порочна склонност и даже плаче за това, а  родителят  се отчайва: "Защо детето ми да прави това, как ще го приема? Защо да го прави?"

Ти обаче трябва да знае, че проблемът на детето ти не е, че е крадец, че е наркоман, нито всичко друго, което можеш да кажеш. Не това е основният проблем. Би трябвало да плачеш за друго, защото първият проблем на човека - истинският проблем не са пороците, а  дали той има връзка с Бога – Своя Баща. Ако няма жива връзка с живия Баща – Бога, тогава е естествено да се опитва да запълни тази празнота на Бога с други неща. Ако я запълни с  връзката с Бога,  тогава, какъвто и да е, той ще се поправи. Бог ще намери начин да поправи детето ти. По който и да е начин. Трябва да си готов да приемеш начина, който Бог ще намери да помогне на детето ти. Това може да е дори смъртта.  Имаме случаи на светци,  които са молили Бога да умрат със страшна смърт, защото чувствали, че били обременени с подобни неща. Сещам се веднъж на Света Гора за един старец, който бе убит  с брадва.  Един посетител -душено болен човек в Дафни взе една брадва и го удари веднъж в главата. Старецът живя още три дена и почина.  Веднага щом го удари с брадвата и падна на земята облян в кръв, всички хукнахме да видим какво ще стане, а той каза следното и всички ни удиви:

- Слава Богу! Години наред се молих за този час! 

- Какво говори той? - ние си мислихме, че бълнува. 

След това научихме, че преди да стане монах, когато бил в света,  в период на войната през 40-те,  този човек направил същото с някакъв германец или италианец, не помня. Разбира се, след това станал монах, но  се чувствал обременен от случилото се и се молил на Бога да го удостои с такава смърт и така да се облекчи своята съвест. Други свети хора молили Бога да имат някакво изпитание, затруднение, мъченически начин на живот или смърт, за да очистят по този начин своята душа. Зная, че това може да ви звучи малко странно, защото  по начина, по който живеем, тези неща ни изглеждат непонятни, но ако човек разгледа живота си  в измерението на вечността, тогава смъртта  просто е моментът на преминаване от настоящите към вечните неща на царството Божие и това как човек  преминава и отива пред Бога е много важно. Също така в сравнение с вечността  настоящите неща  изглеждат незначителни или дори нищожни.

Този мир, който извира от вярата в Бога, от подчинението на волята на човека на Божията воля,  дава на човека конкретен плод, който обаче не идва току-така, а човек трябва първо да  утихне в себе си, да се умири. Св. Исаак Сириец казва "Умири се в себе си и небето и земята ще се умирят". Защо, деца, е нужно да имаме мир в нас? Често  чуваме израза  "Вървете в мир", както казва Църквата, "ходете в мир", а за друго нещо казваме, че "не ни носи мир", усещаме войната в себе си, във всички хора. Всички имате опита, за съжаление,  че едно искаме, а друго вършим: едно казваме сутринта, друго на обед, трето вечерта, четвърто в полунощ, пето на другата сутрин и така не можем да му намерим края. Умът ни казва едно, сърцето ни иска друго, тялото ни прави трето. Това е шизофрения, странно състояние. Вземаме решение: ще направя еди какво си, ще се опитам да го направя. После се оказва, че не мога, не става, собственото ми аз ме предава, не мога да се разбера със себе си, в мене се води война, война на помисли, състояния,  трудности, хаос. Сърцето ни прилича на  зоологическа градина, в него има всичко.  Това е нашето „естествено” състояние, да не ви прави никакво впечатление, чеда, такива сме. Това си ти, детето ми, такова е нашето сърце, то е потопено в греха и страстите. Това сме ние, това, което имаме, това и произвеждаме, какво друго да произвеждаме?

И  тъй, как идва в нас този мир? Мирът идва от момента, в който човек започне да се подвизава духовно. Това е чудно явление -  колкото повече човек се подвизава и  воюва с греха и страстите в себе си, в сърцето му изгрява мир, който не може да бъде отнет по никакъв начин, а когато човек го вкуси, след това чрез този духовен вкус може да различи събитията.

Много пъти казваме: Искам да направя това нещо, но не знам дали е Божия воля, богоугодно и какъв е критерият? Отговори си на въпроса, това нещо носи ли ти мир? Изследвай и сам ще видиш. Ако ти дава мир, тогава  до голяма степен е от Бога. Разбира се, това става при тези, които са вкусили Божия мир. Защото, ако са вкусили не Божия мир,  а демоничния мир няма да могат да определят това. Дяволът съществува и раздава мир „безплатно”  - това се случва, когато правиш каквото си искаш. Решаваш да излезеш в един през нощта и казваш на майка си и баща си:

- Излизам навън!

- Излез!

- И ще си дойда сутринта!

- Когато искаш си ела, ако искаш изобщо не си идвай!

В онзи момент ще се почувстваш доволен, това е мир за теб, нали?  Да правиш, каквото искаш! След като всички излизат, излез и ти!

Наистина, някои думи са много важни. Например казваш: Ще изляза навън! Наистина излизаш навън. И когато ти кажа: "Остани вътре", това също има значение. Когато излезеш навън, оставаш навън.  А когато останеш навън, си чужд. В Неделята на Православието в манастирите се чете пълният текст на Синодика на Православието, където се споменават всички еретици, както  и светците, и се казва: "За този и този светец, за св. Марк Ефески, за св. Константин: Вечна памет!" След това се казва: "За този иконоборец, за другия еретик Вън!" И другите изричат на глас "Вън!" Това е значението на думата вън! И когато един младеж казва: "Искам да изляза навън!", реално казва истината. Просто не разбира, че бидейки навън, е извън всичко - извън грижата на родителите, на сигурността, на топлината, на красотата на дома. Думите имат значение.

И така, мирът не означава, че можем  да правим всичко, каквото искаме, че  имаме свободата, която ни позволява да правим  всичко. Никой не ни оковава и сме много доволни,  радостни, защото, ако нашето сърце привикне да вкусва и приема като мир или щастие своеволието, тогава сърцето ще има погрешен вкус за нещата. Както някой човек,  чийто вкусът  е развален, дори да вкуси нещо хубаво, не го приема, защото неговият вкус се е развалил.

Разказвал ли съм ви един светогорски виц? Наред с много други, които се разпространяват  - нека не ви прави впечатление, че и сред монасите се разказват вицове. И аз, когато за първи път отидох на Света Гора и видях монаси, които се смеят, помислих, че не са добре. И си казвах: Тези пък защо се смеят?  Гледах как се смеят, бяха радостни, тичаха нагоре-надолу от ранни зори, но  бяха усмихнати. Можеше да има 15-17 часа бдение и веднага  щом свърши  и излязат от храма, след половин час да бие камбаната за вечерня и влизат отново с желание в храма, сякаш нищо не е станало! Такива бяха. Както и да е. И тъй, имаше  един монах-дядо, който преди да стане монах,  беше женен и когато съпругата му почина, той дойде на Света Гора, за да се замонаши вече на възраст. Когато монасите готвеха, му даваха от яденето и го питаха:

- Дядо, хареса ли ти яденето?

- Е, добро е, но нещо му липсва!

- Какво му липсва?

- Не зная, нещо му липсва.

Добре. На другия ден пак същото:

- Хареса ли ти?

- Добро беше, но нещо му липсва!

 На следващия ден яденето загоряло, сготвили фасул, но загорял и му дали от него:

- Дядо,  хареса ли ти това?

- Много!

- Защо, дядо?!

-  Защо е така, както го покойната ми жена го приготвяше! 

Толкова годни, милият, ял загоряло ядене, така се развалил неговият вкус, че не  различавал хубавото, а загорялото било за него истинско ядене. Надявам се тези от вас, които се женени, да нямат подобни драми. Вярно, сега вече такъв проблем няма, защото жените не готвят и така няма риск да изгорят яденето...

И тъй, по вкуса човек може да разбере откъде идва всяко едно състояние. Христос ни казва, че по плодовете ще познаем всяко дърво. По плодовете разбираме всяко действие, което правим. Първо от плодовете, които имаме у нас. Когато едно действие води до смут, мрак, отчаяние, то никога не е от Бога.  Разбира се, казахме, че условието е нашите сензори трябва да бъдат здрави. Ако дадено действие произвежда мирни плодове, макар и за момент това да е неприятно, въпреки всичко то е здраво.

Св. Йоан Златоуст казва: "Съществува мир, по-лош от война, както и има война, която е за предпочитане пред мира". Той обяснява това по следния начин. Понякога е  нужно да нямаме мир с целия свят, тоест трябва да отсечем нещо от нас, учи Христос. "Внимавай, ако те съблазнява ръката ти, отсечи я  и я хвърли, защото е по-добре за теб да влезеш в царството Божие без ръка или око". Разбира се, това не значи да си отрежем ръцете или да си извадим очите, а Христос иска да каже, че ако едно нещо, колкото и да ти е необходимо и да си свързан с него, ако ти пречи да влезеш в царството Божие, трябва да имаш силата рязко да го прекъснеш. В противен случай то ще те придърпа към себе си. Каквото и да е то.

За съжаление, понякога се налага да се разграничите от вашите приятели, да кажете "Не!". Трагедия е, че никога не казвате "Не!". Страшно е човек да не казва "Не!". Да бъде принуден винаги да казва "Да!", за да бъде със своята група. "Не мога да казвам не!". Ама, какво означава това? Ако това е твоя компания, тя е длъжна да те уважи, ако  наистина са твои приятели. И да кажеш, че това нещо не те изразява, отказваш да го правиш или да ходиш там. Добре, обичам те, приятели сме, приемам те, но няма да ходя на това място. Край. Нима сме приятели, само ако отидем в това място? Какво сме - овце, животни, не можем ли да кажем едно "не"?!  Разбирате, че в този свят сме длъжни да  казваме и "Да" и "Не!". От нас зависи. Имаме свободата, но сме принудени и трябва да го казваме, трябва да придобием тази власт на свободата, на нашата личност, да можем да се противопоставим. За съжаление, нещата са такива, че не можем да имаме за критерий това, какво правят всички. Всички правели така!  Всички правят така, но значи ли това, че и ти трябва да правиш същото?

Трябва да разберем, че когато следваме Бога, Христос, това означава жертва. И не само заради Христос - утре ще се ожениш, ще имаш съпруг или съпруга, няма да можеш да обикаляш цяла нощ, дори другите да ти казват: ела, да вървим! "Не мога, женен съм и трябва да остана вкъщи!"  Горко ти, ако обикаляш с приятелите ти!  Това ще разруши твоя дом, ще го вдигнеш във въздуха. Друг случай - ако например майка ти идва у вас и с влизането започва да критикува жена ти и се получава проблем,  тогава ще трябва да изкараш майка си навън, да ги разделиш. Защото, ако не изкараш майка си навън,  жена ти ще те изкара навън! Така е. Тоест, в този свят трябва да се научим да постъпваме по този начин. Имаме тази свобода, която трябва да бъде уважена, трябва да се научим да казваме и "Да!", и "Не!", както и не трябва да насилваме свободата на другия. Тоест не бива да настояваме приятелят ни винаги да ни следва и да ни казва: "Да!". Не, трябва да знаем, че всеки има граници и трябва да приемем другия съобразно неговите граници.

И тъй, духовното състояние на мира има конкретен плод. Кой? Това, което казва Самият Христос: блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Словото на Христос няма социален характер. Той не казва блажени миротворците, защото ще вземат Нобеловата награда. Или ако успеят да помирят едно село - ние не сме скаути да правим по едно добро дело всеки ден, или по едно сутрин и по едно вечер. Не сме скаути, а  хора, които имаме друга цел - да се наречем синове Божии, да бъдем назовани от Бога Божии чеда и това именно се казва в Христовото блаженство.

Затова трябва да знаете, или поне вие младите да разберете, че трябва да се освободим и да престанем да защитаваме господстващата погрешна идея за Евангелието, а и за Христос, че Евангелието е "много полезно", а Христос е помогнал на обществото и света. Тези неща понизяват Христос и Неговото Евангелие. Не това е Евангелието и горко ни, ако за Евангелието се съди по неговия социален принос. Аз ви казвам, че то няма никакъв социален принос. Божието слово води човека до обожението. Как завършват всички блаженства на Христос? "Защото те ще бъдат помилвани, защото те ще се нарекат синове Божии, защото ще се наситят с Божия правда",  т.е. Бог говори за Своето царство, затова е дошъл в света и поради тази причина Църквата съществува днес в света.

Затова  Църквата не се плаши, не е в риск, нейното слово винаги е ново, мощно, и не бива опровергано от събитията на този свят. Защото, ако Христовите думи се отнасяха към този свят, тогава Христос е лъжец. Той дойде преди 2000 години и ангелите пеели слава във висините Богу и на земята мир. „А вече 2000 години не успя да ни донесе мир и сега някой ходжа да ни съсипе?! Какво е това? 2000 години един Бог не съумя да донесе мир? Значи, Неговият опит се е провалил.  За какво ни е такъв Бог? Искате ли такъв Бог? Ако искате, вземете си Го! Но не си струва трудът! Тоест, 2000 години Бог, ставайки Човек, не можа да направи нищо в този свят!" – така  разсъждаваме по пътя на тази логика. Вършим същите неща и даже по-зле. В миналото хората се биели с лъкове и копия, отиваш в една пещера, скриваш се и край! Сега къде да се скриеш?  Ще те намерят, където и да се намираш. Дори по сателита ще те преследват.  По-зле станахме.  Ставаме не по-добре, а по-зле. Затова, ако ролята и присъствието на Христос сред нас се отнасяше към настоящия свят,  за съжаление, Той се е провалил. Той обаче не се е провалил. Защо? Защото Неговото слово стои над нещата от този свят. Той ни дава нещо различно, затова не бива съден от историята, а Христос съди историята, Той не бива съден от човека, а съди човека, Той не бива съден от събитията, а съди събитията от този свят.

Затова Бог нарича миротворците синове Божии. Това има конкретни последици върху  цялостното съществуване на човека, върху  целия му психо-соматичен свят. И друг път сме говорели какво означава човек да бъде Божие дете. Само  едно ще добавя: нека всеки си помисли как ще се чувстваме или как бихме искали да се чувстваме у дома, в присъствието на нашите родители, на баща ни, на майка ни. Този уют, за съжаление, също е под въпрос, защото връзката с близките също е разклатена. Както и да е. Как бихме искали  или как си представяме тази връзка. И тъй, представете си какво означава да си дете на Бога, да се чувстваш и да се наричаш Негово дете  и да се движиш сред творението като Божие чедо със свобода, уют, царственост, което не може да се сравни с нищо от това, което светът дава. Чувстваш пълнота, която не се описва, нито се изразява, а е нещо неописуемо. Човек може да разбере това, само когато гледа светите хора, когато гледа Божии хора, но и Църквата и всички нас. Защото вярвам, че всички, дори да не сме светци, имаме моменти в нашия живот, когато чувстваме Божието присъствие. Помислете за този момент от присъствието на Бога, колко ценен ви е бил. А когато Той постоянно присъства, какво става? Тоест, когато  всичко около нас се заглушава от Неговото присъствие.

Казвал съм ви много примери от съвременни старци, за които отпадаше измерението  не само на пространственото, но и на времето. Миналото, настоящето и бъдещето бяха пред тях, смъртта не съществуваше и тези хора живееха в Божията пълнота. И не мислете, че това се отнася само за великите светци и подвижници. Не, отнася се за всеки човек, който живее в Църквата, защото Църквата спасява човека и затова казваме, че е нужно да се научим да ходим на църква, защото в Литургията Божието присъствие се дава като дар и харизма. Научете се да ходите на св. Литургия, макар да  зная и да разбирам какво става по време на св. Литургия в света - прави се всичко възможно, за да се заглуши Божието присъствие. Човек рядко може да  намери място, където да каже, че нещата действат така, както Бог иска – всички тези мегафони, осветление, всичко, което можете да си представите, хиляди хора, шум, но въпреки това Бог не бива възпрепятстван. Когато участваме в св. Литургия и се научим да се молим, тогава чувстваме и преживяваме Бога в нас.

Деца, казвам ви го и се подписвам: ако не се научите да ходите на св. Литургия, никога няма да почувствате Божието присъствие. Не е възможно. Хиляди молитви да отправяте  сами, хиляди свещи да отидете да запалите, хиляди книги да прочетете, никога нищо няма да разберете. Защото – много е просто - Църквата е Тялото Христово и Христос е основал Църквата. Той присъства в Църквата, Христос е Личност, не  е някаква невидима сила, не е въздух, дух, а конкретна Личност, Която присъства  като храна и питие за човека. Това е Тялото и Кръвта Христови върху св. Трапеза, които се дават на вярващите. Ако някой наистина иска да преживее събитието на Божието присъствие, трябва да направи първата стъпка и да започне да ходи на църква. Зная, че ще почувства вътрешна съпротива, няма да разбере причината и ще пита: "Ама, защо да ходим? Коя е причината? Защо е нужно? Нищо не разбираме, а да не говорим, че всички ни оглеждат".  Знаете ли защо ни се струва така? Защото нашето сърце се чувства чуждо на това  място - чуждо на Божия дух в Църквата. Когато отидем втори и трети път, ще видим, че всъщност никой не ни оглежда, никой не ни пречи, всеки гледа себе си и добре прави!..

Превод: К. Константинов