Схимонах Павел обичал често да споменава спасителността на скърбите, които Бог праща, стига само те да бъдат понасяни търпеливо, без ропот с благодарност към Бога. „Животът на християнина – казвал той – не може да мине без изпитания. Стръмен е пътят и тесни са вратите, които водят към вечен живот. Бог праща изпитания, защото ни обича и желае да се спасим. Страданията ни предпазват от духовно безделие. И понеже Бог не иска да ни вижда празни, все ни праща по някоя скръб. Празнотата води към порочност, а изпитанията ни предпазват от самозабрава. Когато искат да изпитат в морето новите кораби, никога не ги пускат във водата без товар. Ако няма друго нещо, с камъни и пясък ще ги напълнят, за да не се обърнат във водата. Тъй и Бог, Милостивият, за да не потънем в гордост и самозабрава, ни дава да носим тежестта на страданията. Колко благ и мъдър е Той! Праща скърби колкото можем да носим. Ако някой мисли, че е наказан повече, отколкото е в състояние да понесе, то е поради ропота му, а не поради прекомерната тежест на товара. Бог е премъдър стопанин. Той не претоварва магаренцето.

Когато един стопанин е разумен, той ще прецени колко товар ще тури на гърба на магаренцето. Тогава и товарът ще бъде пренесен където трябва, а и добичето ще остане живо и здраво. А когато е претоварено някое магаренце, то спира, не върви спокойно, опъва се, търси облекчение. Ако господарят му е умен, ще се сети и ще си каже: „Моето магаренце не може да носи толкова бреме”. При първото ханче още той ще го разтовари и ще каже на ханджията: „Приятелю, да отсипем половината жито от този чувал, че магаренцето ми не може да го носи”. Ако пък господарят е неразумен, щом види, че магаренцето се опъва и не върви ще вземе да го бие и ще го съсипе от бой. Тогава и товарът остава там, и магаренцето умира. Но нашият Небесен Отец е Премъдър и Премилостив Стопанин. Той не ни претоварва. Само че ние трябва да имаме пълно доверие в Божия промисъл и да носим с търпение кръста, който Бог ни е дал.

Някой си отшелник се оплаквал, че му бил много тежък кръстът и молел Господа да му даде по – лек. През нощта му се явил ангел, пратен от Бога, и му рекъл: „Де ти е кръстът? – „Ето го!” – отговорил отшелникът. – „Дай го тук!” – заповядал ангелът. Отшелникът го поставил пред нозете на ангела, който го хвърлил в една грамада от кръстове, па рекъл на отшелника: „Избери си който кръст ти хареса! Тук са кръстовете на всички хора”. Отшелникът почнал да ги изпробва: подигне един – много тежък. Подигне друг – не му стои добре, убива му. Вземе трети – много дълъг. Хване четвърти – пак неудобен. Дълго избирал, докато най – сетне намерил един кръст който бил като че тъкмо  за него направен. „Ей този кръст искам да имам” – казал той. Тогава Ангелът му рекъл: „Ами че той е твоят, предишният ти кръст! Бог дава всекиму кръст, подходящ за него”. Като се събудил, отшелникът благодарил за небесния урок и престанал да роптае.

Един ден брат Н. Отишъл да види схимонах Павел, понеже чул, че се бил разболял. Намерил го едва дишащ. Схимонахът станал от одърчето си, макар и с големи усилия, и седнал на него.

- Как си, дядо Павле? – попитал дошлият.

- Благодаря на Бога – отговорил схимонах Павел – много е снизходителен към мене грешния! Болести ме нападнаха. Всичко ме боли. Но такъв е пътят. Ще се търпи! Бог ме милва чрез тия страдания. Нали помниш какво казва премъдрият Соломон:  Който жали пръчката си, мрази сина си ( Прит. 13:25). Тъй е и с нас. Ние сме Божии деца и Бог като премъдър баща ни праща разни болести и страдания, за да ни смири. И мене, многогрешния, ме нападнаха страшни болки. Казвам ти го, не за да се хваля. Говоря истината.

Братът се зачудил – как тъй онова, от което ние се оплакваме, схимохах Павел смята, че може да бъде повод за похвала! А той помълчал малко, замислен над нещо, и после продължил като че озарен от светло прозрение:

О, каква премъдрост! Каква бездна от премъдрост Божия! Бог вижда, че някой е в опасност да погине и веднага му праща болест или някакво друго наказание. Така Той ни смирява. Така спасява душите ни! Мъдрият човек е благодарен и се радва на болките, а неразумният роптае. Свети Иссак Сирски ни предупреждава: „Когато намираш неизменно спокойствие (благоденствие) по твоя път тогава бой се; защото отстоиш далеч от правите пътеки, по които са ходили страдалните нозе на светиите” ( Слово 78). Ако знаем какво радостно спасение ни чака, никога не бихме се мръщели пред скърбите. Ние сме лениви за спасението си. Доброволно няма да сторим нещо добро и доброволно няма да се мъчим за Бога но нека поне неволно потърпим малко болести заради Него, та да се спасим! Господ иска да ни помогне в спасението, и затова ни праща горчиви болки. Каква любов Божия! Когато някой е болен лекарят не му предписва захар и пасти, а горчиви лекарства. Ако болният е разумен и иска да оздравее, ще приеме горчивото лекарство с благодарност. Ако пък е неразумен, ще се мръщи и ще го отхвърли, но ще си остане болен. Лекарството е неприятно, ала цери. И скръбта е горчива но лекува душата. От нас се иска само това – с благодарност да приемаме всички скърби от Бога и да търпим, Помниш ли притчата за бедния Лазар? Какво добро направи той? – Никакво! Само търпеше заради Бога и не роптаеше. Ни поклони правеше, ни милостиня даваше, ни други поучаваше, а само лежеше немощен пред къщата на богаташа и с благодарност събираше трохите, които падаха от богаташката трапеза. И за това свое търпение получи вечно блаженство. Също и Иов търпеше и не роптаеше при тежките си изпитания. Жена му го съветваше: Похули Бога, за да умреш и да престанеш да се мъчиш! А той и отвърна: Говориш като безумна! Само доброто ли да приемаме от Бога, а злините да отхвърляме? ( Иов 2:9-10)… И светите отци търпяха, много търпяха и не роптаеха. Всички те се пазеха от ропота като от огън. Защото той вреди на душата и последствията му са много страшни.

Ропотът е слана, която попарва душата. Есенно време, когато още не са събрани пиперките, а времето се изясни и застудее, някой по – опитен градинар ще каже: „ Я да оберем пиперките!” А неопитните новаци ще възразят: „ Защо толкова рано?” – „Защото може слана да падне!” – „ Че какво от това, ако падне!” И те не се покоряват и не обират пипера. На другата заран гледат – сланата го попарила. Те откъсват една чушка, отхапват я, а тя не се яде – горчи като отрова! Тъй ропотът, уж наглед нищо не е, но попарва добродетелите и отравя душите. Затова Бог така строго забранява ропота. Колко много души загинаха от ропот! Евреите в пустинята роптаеха, и затова измряха. Малцина само видяха Обетованата земя (срв. Числ. 14:2-38). Бог дава награда за търпението в бедите. Възроптаем ли, загубваме наградата. Като Божии чеда ние трябва да вярваме, че нашият Небесен Татко ни праща всичко за наше добро. Щом види, че някой се е самозабравил, ще му изпрати някоя скръб, за да се опомни. Щом види, че някой се е възгордял, ще го спъне, за да падне, та после чрез покаянието си да се смири. Тъй Бог е смирявал мнозина. Без Бога никога нищо не е било и няма да бъде! А за ония, които обичат Бога, всичко служи за добро (срв. Рим. 8:28). Те и когато са богати, се спасяват чрез щедростта си към бедните, и когато са бедни, се спасяват чрез търпение и смирение.

 Когато помълча малко схимонах Павел продължи: „Но във всичко трябва да проявяваме разсъдителност, защото ако не сме разсъдителни ще почнем да вършим доброто за зло и да не се ползваме от злото за добро.

 Има монаси, които се трудят повече, отколкото Бог иска, и в престараването си сами се любуват на себе си. А когато Бог им отнеме възможността да се трудят както си искат и им прати например болест или телесна немощ, за да ги смири тогава те негодуват против Бога и казват:  „Аз не желая Боже, тази участ. Аз жадувам да се подвизавам, да постя усилено, да правя много поклони, да се самоизмъчвам, да работя за спасението си, а не да лежа немощен и други да ми прислужват!” Такива монаси не знаят какво искат. Бог често пъти забранява на монаха разните подвизи и му праща болести, защото подвизите възгордяват, а болестта смирява. По – голяма награда получава онзи, който понася безропотно всичко, каквото му дойде до главата и като търпи се смирява, считайки, че заслужено страда, отколкото оня, който сам си избира какви подвизи да върши”…

 Но за да не изпадне в противоположната безразсъдност, схимонах Павел казва: „Вярно е, че болестите смиряват, ала и тях човек не бива да ги търси и желае против Божията воля, защото не знае дали ще може да ги понесе безропотно и дали няма да погине под тежестта на кръста, който сам си е избрал. В Света Гора имаше един брат, който се разболя много тежко. Монасите го питаха: „Отде ти е тая милост Божия да пострадаш тук на земята?” – Той отговори: „Аз си я изпросих от Бога. Цял живот се молих Господ да ме накаже с тежка в тоя век, та в бъдещия да не бъда наказан.” Но един от по – начетените братя като чу това, за да го смири и му принесе духовна полза, ми рече: „Неправилно си се молил, братко. Това е много опасно! Светите отци не дават тъй да се молим, а всякога да казваме: „ Господи, да бъде Твоята воля!” Бог знае най – добре що е полезно за нас. Той няма нужда някой да Го учи. Каквото Той прати, то е най – добро за нас, стига да го понасяме без ропот.” Болният брат се уплаши от тия думи и се разкая. Той поблагодари за поуката и със смирението си се спаси.”

 Из книгата “Схимонах Павел Рилски”