Друго важно условие молитвата да бъде чута, се състои в това, ние да стоим пред Бога със смирени мисли и съкрушено сърце. Това е изкуство – така човек привлича към себе си Бога. Знаете ли, има някои хора (и сега виждам това), които се нуждаят от милостиня, и които са толкова възпитани! Такъв човек, даже ако ти си кажеш: „Не, нищо няма да му дам!”, се държи толкова деликатно, по толкова всепобеждаващ начин, че сърцето ти не може да му откаже, ти не можеш да не дадеш пари, даже му даваш с някакво удоволствие! И ако той иска 10, ти му даваш 20, защото той е деликатен и знае как да разговаря.  Има други, които се държат така: например направили са някаква грешка, и ти си мислиш: „край, сега ще отида да се разбера с него, ще му покажа!” Подготвяме се: каквото и да се случи, ние ще се скараме, аз във всеки случай ще го наругая. Готвим се: какво ще му кажем, как ще го кажем, ще кажем това, онова… Отиваме решително да се скараме. Но този човек е с такъв характер – той ни посреща толкова вежливо, че ние направо млъкваме, не можем да се скараме с него! Защото той владее това изкуство! Аз познавам такива хора. Ето например, има такъв човек, той няма съобразителност. През цялото време върши куп грешки. Веднъж той отново направи нещо такова, съвсем не това, което му казах, и аз се разсърдих. Е, мисля си, сега ще му се скарам! Бях настроен решително; никакви ходове назад! Сега ще отида и ще му направя сцена; как може така! Но той съвършено ме обезоръжи, защото когато отидох, той започна да говори с мен с такава вежливост, че забравих всичко, което исках да му кажа. Не можах да му се скарам. Това е голямо дело в Божиите очи.

 

Ние трябва да се научим на това изкуство. Когато ние застанем пред Бога в молитва, да имаме този съкрушен и смирен начин на мислене, така че душата веднага да се устремява към съединение с Бога, нашето сърце да се открива. Това изкуство на молитвата, голямо изкуство, ключ, отключващ сърцето ни за Бога. Да говорим смирено. Всеки човек, предстоейки пред Бога, трябва да знае за това, какво привежда сърцето му в съкрушение и го открива за Бога. За всеки човек това е нещо свое, не е еднакво при всички.

 

Човекът, който вижда своето падение, прекланя колена, размишлява за Бога и му се покланя, такъв човек извършва тези поклони като благодарно движение на цялото си същество-и душата и тялото. Нашата Църква съхранява това, тя не разглежда човека единствено като душа, но вижда в него единство на тяло и душа. Да, ние правим поклони, прекланяме колена-който както може – душата ни съболезнува на тялото. Едни от нас се молят седейки в креслото, други покланяйки се до земята. Нужно е да се научим да се молим толкова смирено, колкото можем.

 

Тази съкрушеност на сърцето е това, което привлича Бога към нас. Никога да не се оправдаваме в молитвата. Отците по време на молитвата чувствали, че не съществува по-лош човек от тях. „Аз надминах всички с греховете си” – казва един светец. „Всички надминах с греховете си – казва той – няма човек, който да не съм надминал. Когато ние застанем пред Бога на молитва и почувстваме в себе си такова разположение, ще Му кажем същото, което и митаря: „Боже бъди милостив към мене грешния”. Ще почувстваме, че именно ние сме виновни пред Господ. Бог е свят, всесилен, Той е създал всичко, Той е наш Отец, богатия ни Баща. Бог ни е дал, а ние сме го разпилели за греха. Обаче има нещо, към което се обръщаме. Това не е нашите добри дела или добродетели, не е това, с което се занимаваме когато казваме аз направих това или друго – всичко това е нищо, мерзост пред Бога. Какво подобава за Него? Само едно – „Отче, съгреших пред небето и пред Тебе”. Виждате ли, блудния син не казал никакво друго слово, а само първо – отче мой, ти се моят отец, второ – аз съгреших пред небето и пред Тебе. Той не казал: „Аз сгреших, какво да правя?”, както често казваме ние. Не, той говорел с вътрешно съкрушение, представял пред Отца цялата тежест на своя грях, своята вина. Само с такова разположение и ние можем да предстоим пред Бога. И с такова разположение да отиваме към причастие-като човек готов на смърт, като осъден, който върви и знае, че всичко е изгубено, съществува само едно-неговата връзка с Бог. Само това може да ни спаси. Ние стоим пред Бога и призоваваме: виж, в мене няма нищо, което мога да Ти дам. Нищо не мога да ти покажа: “Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи?” (Пс.129:3) Ако Ти гледаш моите грехове, аз не мога да устоя пред Теб, защото нямам абсолютно нищо. Имам само едно. Кое е това? Това си Ти. Ти си моят Отец, Който Ми е дал своята Кръв и своето Честно Тяло. Това е единственото, което мога да ти принеса, за да се склониш към мене. Както казвали светците: Господи, заради Твоята свята Кръв, Която Ти проля на Кръста, заради Нея ме помилвай. Аз действително нямам нищо друго.

 

Братя мои, мога да кажа, че човек, който е почувствал събитието на Христовата Жертва, Христовия Кръст, проникнал е в тайната на Христовата любов към света, такъв човек е разбрал, какво означава: Бог ни е спасил с Честния Си Кръст. Нищо друго не ни спасява. Нито делото ни, нито друго нещо. Всичко това за Бога е мерзост. Всичко това се извършва, доколкото ни помага, защото имаме нужда от това, а не Бог.

 

Сега, преди да завърша, ще направя едно необходима забележка.

 

В молитвата се изисква също човек да не приема никога помисъла да спре да се моли. Ако помисълът ти казва: „Защо се молиш? И то след като толкова си прегрешил? След като се разгневи, направи толкова от всичко? Ти не можеш да се молиш… Не се моли!” Такъв помисъл никога няма да приемаме. Каквото и да направим, каквито и грехове да извършим, каквито и злодеяния да сътворим, ние имаме право на молитва. Никой не може да отнеме това право от нас. Имаме право да призовем Бога – Лекар, нашият Отец, за да ни помилва. Никой не може да ни отнеме правото да призоваваме Бога, за да спаси нашата душа. Отците казват, че даже в момента на извършване на греха, даже тогава сме длъжни да се молим. Можем да кажем: „Боже мой! Виж, какви правя сега. Извършвам грях. В този момент аз извършвам грях-какъвто и да е, най-гнусния, най-мерзкия грях. Ето, в този момент аз греша. Виж ме, помилуй ме! Подай ми Твоята милост във времето, докато греша”.

 

Казано по друг начин, ние не трябва да губим дръзновението си пред Бога. Длъжни сме да Го призоваваме, даже да сме обременени от греха и сме затънали в него. Трябва със смирени да призоваваме Бога, да Го умоляваме заради греха си. Ние Му се молим, защото сме грешници. И когато нашия ум се носим насам-натам, увлича се по време на молитва към помисли, когато докато се молим вътре в себе си виждаме нечисти образи и хулни мисли, когато в нас има въстание и противодействие, когато не вярваме на нищо,  когато вместо да се молим богохулстваме-и това се случва-дори в такъв час не трябва да губим дръзновението. Всичко това е нищо! Ние трябва да продължаваме нашата молитва. Да пребиваваме в нея. Бог, в края на краищата ще победи този страх! Да не се паникьосваме, да не скърбим, да пребъдваме в молитва. Каквото и да се случи, чувстваме ли нещо или не, събран ли е умът ни или не, има ли в нас хиляди нечистоти или не-да пребъдваме в молитва, да не я оставяме. В това е заключена силата на този, който иска да се моли. Каквото и да се случи-да сме търпеливи в молитвата си към Бога. Тогава Бог ще ни посети в действителност и ще ни даде да познаем многоценния плод на молитвата.

 

В този период на пост и молитва да приведем себе си в телесен и душевен порядък и да се подвизаваме повече в божествената добродетел на молитвата, която е този проводник, който ни съединява с Бога и благодатта на Светия Дух.

 

 

превод от руски

източник:http://www.sestry.ru/church/content/slug/events/39/

Здравейте, Елка! Поздравявам Ви, за това, че сте се отдали на това богоугодно дело - да служите с православното слово на ближните. Пожелавам Ви Господ да Ви дарява сили и дръзновение.
Румяна

Сърдечна поезия - Божия благодат!

pravoslavie