Архимандрит Лазар Абашидзе

Макар че най-добрите дела могат и да не донасят на душата никаква полза и дори да й вредят, но и без външни дела, без самопринуждаване към душеполезни подвизи и трудове не може, и вътрешният живот без такива дела е невъзможен. Трябва да се долови, да се намери онази свещена и тайнствена връзка между външното и вътрешното, когато едното и другото взаимно се допълват и подкрепят и това също се постига чрез опит, чрез молитва, дава се на търсещия и просещия благодатта Божия. За да достигнат делата ни главната цел, т. е. да изправят, да изцеляват нашия вътрешен човек, да не бъдат безсмислено биене на въздух (1 Кор. 9:26), необходимо е внимателно да следим всяко движение на сърцето, да се стараем винаги да забелязваме какъв помисъл и чувство са възникнали в душата и са ни склонили към една или друга постъпка, слово или желание и оттам да съдим за това кое е полезно и кое - вредно. Ако така се вслушваме в себе си, ще открием, че не всяко поведение, похвално наглед, е наистина добро и че понякога невзрачният, прост, непривлекателен на вид живот е всъщност душеполезен.

Под маската на полезни дела и добри намерения често се крие нещо много опасно и вредно. Цар Соломон казва в притчите: "Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта" (Притчи 16:25), и цар Давид е казвал в псалмите: "На пътя, по който ходих, те скришно примки ми поставиха" (Пс. 141:3). "Те" са бесовете, които най-често се опитват да ни уловят, предлагайки нещо на вид много полезно, светло и героично. И много по-често християните падат прелъстени от лъжливи добродетели, отколкото съблазнени от явни грехове, освен това да се излезе от такова прелъстяване, е много по-трудно, тъй като тук невинаги се вижда и самата му вреда.

Колко много такива примери има - различни най-изтънчени дяволски хитрости и злодейства намираме в разказите на Светите отци и в житията. Колко често, почти ежедневно и ежечасно такива лукави съвети и дяволски нашепвания се опитват да отвлекат настрани християнина, да го насочат по неверния път. Демоните лесно започват беседа с нашия ум, като при това крият себе си, а съветите си представят като най-обикновена наша собствена мисъл, затова ние често сме изложени на опасността да приемем някоя такава ярка и украсена мисъл, порив на душата, разгаряне на чувството за нещо истинско, за спасително и благодатно озарение. Бесовете обикновено се опитват да ни излъжат с лукави помисли и лъжливи чувства, а подвижниците, отшелниците и онези миряни, които се наемат с извършването на особени подвизи, така също и онези, които без подвизи обаче имат високо мнение за себе си, демоните често прелъстяват с лъжливи видения и откровения, като им се явяват като светли ангели или като хора. Но като цяло и едните, и другите примки са еднакви по характер и се прилепят към душата на човека чрез неговата тайна, дълбока увереност в собствената си праведност, чрез чувството му за собствено достойнство.

За да придобием особено внимание и трезвост към различни "светли" и ярки явления вътре и вън от нас, ще приведем тук някои доста поучителни повести от писанията на Отците, които разкриват многообразието, хитроумието и коварството на бесовските прелъстявания.

Свети Игнатий (Брянчанинов) казва, че "демоните се стремят да въвлекат човека в общение със себе си и да го подчинят на себе си невинаги чрез явно греховни помисли; първо те внушават действия, които наглед нямат в себе си нищо осъдително, често са видимо добри, а след това, като добият влияние и власт над човека, го тласкат към беззакония, които по такъв начин се превръщат в последствия на първоначалното внушение на демоните. Това показва колко тесен и прискърбен е мисленият път и с какво трезвение трябва да вървим по него" (11, с. 472, ст. 117).

Някой си старец разказвал такава случка: един младеж, като измолил от баща си разрешение, постъпил в манастир, където започнал усилено да се подвизава, дори учудвал игумена със строгия си живот. Скоро започнал да моли да го пуснат в пустинята, за да заживее като отшелник. Като получил разрешение, отишъл в пустинята и се заселил на едно място, което Господ му посочил по чуден начин. Заселил се там и започнал да се подвизава и така живял в отшелничество шест години, без да вижда никого. И ето че веднъж дошъл при него дяволът, приел вида на старец, авва - лицето му било страшно. Като го видял, братът се уплашил, паднал по очи на земята и започнал да се моли, след това се изправил. Дяволът казал: "Брате, да се помолим още." Те се помолили и когато свършили молитвата, дяволът го запитал: "От колко време живееш тук?" Онзи отговорил: шест години. Дяволът рекъл: "Ти си ми съсед! Аз едва преди четири дни разбрах, че живееш тук. Моята килия е недалеч оттук; единадесет години не съм излизал от нея, излязох чак днес, като разбрах, че живееш наблизо. Като научих това, помислих си: ще ида при този човек Божи и ще побеседвам с него за полза на душите ни. Ще му кажа и това, че отшелничеството ни не ни донася никаква полза, тъй като не се причастяваме със светите Тяло и кръв Христови; че се страхувам да не станем чужди на Христа, ако страним от това тайнство. Нека ти е известно, брате, че на три мили оттук има манастир, който има презвитер: да идем там в неделния ден, да се причастим с Тялото и Кръвта Христови и да се върнем в килиите си." Този съвет се харесал на брата. В неделния ден дяволът дошъл пак и те тръгнали заедно в манастира, влезли в църквата и застанали на молитва. След края на молитвата братът не намерил онзи, който го довел, и започнал да разпитва братята къде е аввата, с когото влязъл в църквата? Те отговорили: "Не сме видели никой друг освен тебе." Тогава братът разбрал, че това бил демон, и си казал: "Виж с каква хитрост дяволът ме измъкна от килията ми! Но какво от това, аз дойдох за добро дело; ще се причастя с Тялото и Кръвта Христови и след това ще се върна в килията си." Братът се причастил, след това бил принуден да раздели трапезата с братята от манастира и накрая се върнал в килията си.

Минало време и пак дошъл при него дяволът, сега вече като светски млад човек, започнал да го оглежда от главата до петите и казал: "Той е!" След това пак взел да го оглежда. Братът попитал: "Защо ме гледаш?" Онзи отговорил: "Мисля, че не ме можеш да ме познаеш. Впрочем как ще ме познаеш след толкова време! Аз съм съсед на баща ти, син на еди-кой си. Ами да! Баща ти не се ли нарича така и така? А името на майка ти не е ли такова? Сестра ти се нарича еди-как си, а твоето предишно име бе такова. Майка ти и сестра ти умряха преди три години, а баща ти умря скоро и те направи свой наследник, като каза: "Няма на кого да оставя имуществото си освен на сина ми, мъж свят, който остави света и живее като отшелник заради Бога. На него предоставям всичките си блага." След това ни помоли да те намерим и известим, за да дойдеш и да приемеш имуществото и да го раздадеш на нищите за своята и неговата душа. Мнозина те търсиха и не те намериха, а аз, като дойдох тук по своя работа, научих за тебе. Не се бави! Иди продай всичко и изпълни волята на баща си." Братът отговорил: "Не бива да се връщам в света." Дяволът казал: "Ако не идеш, имуществото ще пропадне, а ти ще дадеш отговор пред Бога. Какво лошо има в това, което ти казвам: иди и раздай имота на нищи и сиротни като благ разпоредител, за да не могат блудници и развратни люде да разхищават оставеното за бедните?... - И като прелъстил с такива слова брата, дяволът го върнал в света; изпратил го до града и веднага го оставил. Монахът искал да влезе в дома на уж умрелия си баща, а ето че самият той излязъл да го посрещне. Като го видял, баща му не го познал и строго го запитал: "Кой си ти?" Монахът се смутил и не можал да отговори нищо. Баща му започнал да го разпитва, тогава монахът смутено рекъл: "Аз съм твоят син." Бащата отговорил на това: "Поради каква причина си се завърнал тук?" Монахът се засрамил да обясни истинската причина за завръщането си, а казал: "Обичта ми към теб ме накара да се върна, понеже много тъгувах за тебе." Той останал в бащиния дом; след някое време паднал в любодеяние и бил строго наказан от баща си. Нещастникът! Не се обърнал към покаянието, а останал в света (11, с. 453-456, ст. 9).

Коментирайки тази повест, свети Игнатий посочва, че главната причина за падението на монаха било преждевременното и самоволно негово отшелничество, за което още не бил узрял. Така също отбелязва, че дяволът често действа явно на отшелниците, а на онези, които живеят в общежитие - обикновено с помисли, ала тези действия всъщност са едни и същи. За да погуби човека, дяволът използва често най-благовидни предлози, описва живо обилно добро и полза, а всъщност тласка към тежки грехове и гибел.

Колко лукав и предвидлив е врагът! Първото излизане на отшелника от килията сякаш не водело до нищо бедствено, дори на пръв поглед завършило с обилна полза. Но вредата била в това, че на душата й било отнето спасителното внимание, показано й било, че излизането не е опасно. Така, често  извеждайки жертвата си на гибелния път, дяволът дълго може да я подготвя, като скрива от нея всякаква вреда, и да й рисува много достойнства на този път, докато накрая не улучи време вече непоправимо да навреди на изгубилия предпазливостта си християнин.

Епископ Игнатий напомня за изкушението, постигнало преподобния Петър Атонски. И този старец бил хитро изкушаван от зъл демон, който се представил като негов роднина и красноречиво го уговарял де остави безмълвието и да иде в родната си страна, за да спасява загиващите си съотечественици. Свети Петър отхвърлил тази лъст и посрамил дявола. Свети Игнатий казва: "Светците можели да отразяват нападенията на врага единствено по милостта Божия, чрез съдействието на Божията благодат, която живее в светците и ги просветлява: как да издържим тези нападения при сляпата самонадеяност, при решителното скудоумие, при самомнението, което винаги ни ласкае и ни лъже? Как да издържим тези нападения, когато вътрешният ни човек се намира в духовен мрак, в плен и робство на дявола? Трябва да отбележим, че истината на плътското мъдруване, проповядвана от духовете, е тъждествена с истината, проповядвана от враждебния на Бога свят, противоположна е на евангелската истина" (1, с. 458).

Пак той разказва и за друг случай на демонско изкушение: демоните, приемайки вид на ангели, се явявали на един брат, будили го, показвали му светлина и го зовели на Божествена служба. /Какво лукавство! Мнозина сега и за миг не биха се усъмнили, че наистина се явяват ангели на светлината, събуждат за молитва посред нощ и зоват за Божествена служба?! Сега, без да се замислят, мнозина биха откликнали на това призоваване./ Но той, като помолил за съвет стареца си, посрамил бесовете и не ги послушал, макар и на пръв поглед те да му предлагали благо. Тогава бесовете започнали да клеветят пред него стареца, който му разкрил техните интригите. Те казвали на брата: "Твоят старец е лицемер, той имаше пари и не даде на заем на един брат, като му каза, че няма". На следната сутрин братът и това разказал на стареца. Старецът казал: "Че имах пари, е вярно, а на брата, който ме молеше да му дам на заем, не дадох, понеже знаех, че ако му ги дам, ще причиня вреда на душата му. Реших, че е по-добре да наруша една заповед, за да не наруша и  десетте. От това малкото можеше да се получи голямо смущение, причина за което щяха да са тези пари. А ти не слушай демоните, които искат да те прелъстят..."

"Не бива да се увличаме от добродетелите, които ни предлагат демоните - коментира този разказ владиката Игнатий, - колкото и възвишени и блестящи дасе те. Трябва да отхвърляме всичко без изключение от това, което ни предлагат демоните. Произволното подчиняване на демоните, макар и да стане по тяхна покана и настояване, подчинява човека на тях, лишава го от духовна свобода, прави го тяхно оръдие. Голямо бедствие е да бъдем поробени от демоните и да станем тяхно оръдие! Бедствие, което обхваща света и не се разбира от света" (11, с. 466-467, ст. 110).

Интересни и много поучителни случаи описва един светогорски монах, живял на Атон през деветнадесети век, посещавал много забележителни места в Света гора и описал впечатленията си в писма до приятелите си в Русия.

Веднъж авторът на тези писма отивал заедно с друг светогорски монах в килията му. Те минали покрай грамадна скала, извисяваща се над пропастта, и онзи му разказал историята на това място. До последната турска война тук се спасявал един грък, който бил от знатен род, но като се отказал от всичките си права за слава и почести в света, той избрал пустинническия живот. Сигурно е бил много силен в подвизите, иначе не би подразнил беса. Понеже всички опити за мислена бран с пустинника се оказали неуспешни, бесът открил слабата му страна и неговото собствено сърце и разум направил оръдия за дивното му падение. Бесът завъртял главата на пустинника с мисли за висотата на подвизите му, убедил разума му, като му представил разнообразието, строгостта и множеството им и така малко по малко довел нещастника до такова заблуждение, че той започнал да желае тайнствени видения и очевидни опити на явяване на духовния свят. Когато гордостта и самомнението се вкоренили така дълбоко в него, демонът започнал да действа решително! Той започнал да се явява на пустинника като ангел и да беседва с него. Нещастникът толкова вярвал на ангелските думи и на собствената си мисъл, че пожелал да служи на Църквата в архиерейски сан, за който по думите на ангела бил достоен отдавна и бил определен от Самия Господ. Значението на роднините му в света прекалено много занимавало въображението му и славата на името им гъделичкал мисълта на самозабравилия се подвижник. Не достигал само случай, който би могъл да го изведе от пустинята в света... Но за беса това е дребна работа. Веднъж, когато пустинникът бил прекалено зает от помислите за своето високо предназначение в бъдеще, обмисляйки средства за постигането на целта си и потънал в дълбок размисъл, някой чукнал с халката на прага му. Пустинникът трепнал, прекръстил се и нашепвайки молитва, отишъл към вратата:

- Кой е там? - попитал той.

- Ние сме еди-кои си - отговорили отвън. - Идем от родината ти и носим поклон от близките ти и още нещо. Идваме при теб с важно поръчение, позволи ни да влезем и да поговорим с тебе, свети отче.

Пустинникът отворил вратата и двама непознати почтително го приветствали.

- Заповядайте - скромно рекъл пустинникът, отваряйки вратата.

Непознатите влезли. Стопанинът сложил гостите си да седнат на дивана от рогозки и сам седнал срещу тях. Накрая пустинникът запитал за целта на посещението им, а непознатите заговорили:

- Ето какво имаме да ти кажем, свети отче: ти знаеш колко страдаме под гнета на Портата, колко угнетени сме ние, нашите семейства, нашата вяра и самата ни Църква... Ти, разбира се, и сам знаеш това...

- Да, така е - с чувство промълвил пустинникът, - и какво от това?

Ти сигурно знаеш и това - продължавал същият непознат, - че войната на турците с Русия завърши с мир, извънредно изгоден за нас, сега ни е дадена възможност и свобода да живеем по християнски... Но бедата е там, че при нас, в твоята родина, няма епископ. А без епископ може ли да има Църква, по силите ли ни е сами да се управляваме? Кой ще ни опази от хищничеството на турците? А ние познаваме близките ти, познаваме и теб и затова прости ни че без твоето съгласие, измолихме ти да ни станеш епископ. Ето и турския ферман за това, а към него е приложена и патриаршеската грамота. - Непознатите извадили бумагите и ги предали на пустинника.

- Помилуйте! - възразил пустинникът, смирено навел очи, а вътрешно готов да скача от радост. - Аз ли да поема жезъла на пастирското управление, когато над самия себе си нямам сила да властвам? Аз ли да поема бремето на апостолското служение, когато чувствам собствената си немощ и множеството си грехове? Не, чеда, отричам се от това, което е пряко моите сили! Освен това моята пустиня е рай за мен, аз съм дал обет пред Бога тук да умра...

- Каквото искаш мисли за себе си, свети отче - отвърнали непознатите, - но глас народен - глас Божи: волята на правителството е воля Божия! Ти знаеш, че обществената полза е по-важна от личната. За какво е ферманът? Не, отче, не  отказвай!... Църквата те зове. Ако нищо не може да те трогне - нито бедствията на народа, нито семейните ни горести, нима и нуждата на Църквата не значи за теб нищо?

- Щом е така - отговорил най-сетне пустинникът след размисъл, - съгласен съм.

- И така, отче, побързай! - казали гостите. - Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре: недалеч оттук ни чакат мулета и водачи.

Докато пустинникът се стягал, слагал някои неща в торбата си, непознатите не спирали до го подканят. Накрая те тръгнали по тази пътечка към върха на скалата: тежка тъга и смътно предчувствие стягали гърдите на подвижника; той тъгувал за разлъката със своята пустиня. Когато се изкачили там, на най-високото място на скалата, нещастникът не искал да си тръгне, без да погледне надолу към красотите на своята строга пустиня; и тримата стояли на горе, а под краката им зеела пропастта...

Пустинникът бил така невнимателен, че при разговора с непознатите се приближил заедно с тях към самия край на скалата. И тогава силен удар в гърба го хвърлил като от вихър откъснато есенно листо в бездната, от скалата се чуло свистене и сатанински смях се разнесъл над пустинята. Впрочем нещастникът не се пребил до смърт - Бог му дал време за покаяние, като нарочно му пратил един инок от съседна килия. Низвергнатият бил цял изпотрошен, със счупен череп, кръвта му струяла от раните, но той имал достатъчно време и сили да разкаже подробности от своя живот и изкушенията си, молел познаващите го отшелници да го поменуват и да се молят за него и в ръцете на плачещия инок предал Богу дух. Той живял не повече от три часа след ужасното си изкушение.

Светогорецът, като чул за този страшен случай, стоейки на онази същата скала, най-вече се учудвал на това, че онзи нещастен монах останал жив, след като паднал оттам. "Вероятно той имал някакви добродетели, заради които Господ не го оставил да умре без покаяние", завършва авторът на писмата своя разказ (8, ч. 2, писмо 11).

И пак: от писмата на светогореца се вижда, че демоните далеч невинаги се страхуват и от нашите молитви, но дори могат да поощряват много наши неправилни молитвени старания.

"Демонът не е толкова силен, колкото хитър и многостранен в изкушенията си", казва атонецът и разказва следната история. В техният манастир живеел един руски старец. Той имал сърдечно влечение към молитвата, но не разбирал достойнствата и важността на послушанието и ето че започнал да се отклонява от общите манастирски послушания и да се оттегля в гората за молитва. Помисълът все по-често и по-често му повтарял, че молитвата е свойство на ангелския дух и храна за душата, а работата е житейска потребност, светска и суетна; така той все повече се скланял към самочиние, докато не започнали у него да се пораждат мисли за висотата на неговия подвиг и на живота му. Накрая започнал да му се явява светъл ангел и да благославя неговия молитвен подвиг. С най-убедителни доводи той превъзнасял молитвата и принизявал братското послушание. Не е ясно как би завършило всичко, но на поведението на брата обърнал внимание един старец грък. Той подробно разпитал брата и се уплашил за него, като чул за виденията му. Тогава строго го наставил и казал такива думи: "Ще те погуби демон, ще те докара до полуда заради твоите самоволни молитвени подвизи, твоята молитва е твой грях и тя дава на демона свободен достъп до тебе. Явява ти се сатаната, а не ангел. Изпитай това, ако искаш: не ходи в гората, работи с братята, изпълнявай килийния канон в своята килия, а когато този "ангел" се появи пред тебе, не му обръщай никакво внимание и строго се придържай към молитвата си..." - и още много други неща в този дух казал старецът, така че онзи руски монах сериозно се уплашил и го послушал. Така и направил - като поработил с братята, отишъл да се моли в килията си. И наистина "ангелът" се явил пак, но старецът не му обърнал никакво внимание, дори не го погледнал. И "светлият ангел" побеснял - наместо прекрасния и светозарен юноша изведнъж се показал гнусен етиопец със горящи като огън очи и взел да подскача пред молещия се брат. Напразно братът се кръстил и умножавал поклоните си, надявайки се да прогони демона - онзи не си отивал и не му позволявал да извърши канона. Накрая братът в негодуванието си с всички сили ударил демона с броеницата, а онзи с лапата си ударил брата по ухото и изчезнал като дим. Оттогава нещастният брат оглушал и до днес, разказва светогорецът, с това ухо не чува нищо.

След този разказ авторът на писмата забелязва, че изкушенията на монасите в пустинята са още по-опасни и поради това на Атон е прието като правило всеки, който се оттегля в безмълвие в пустинята, изобщо да не приема никакви видения и със смирено съзнание за своето недостойнство и греховност да отхвърлят каквито и да било явления от духовния свят. По-нататък той привежда такива случаи.

Някой си пустинник с висок живот и подвизи една вечер тихо нашепвал молитвата си в своята килия. Изведнъж пред него се разляла ослепителна светлина и юноша с ангелска красота се появил пред него. Понеже бил възприел правилото да страни от чувствени явления от какъвто и да е род, пустинникът спокойно оставал на мястото си и не обръщал внимание на привидението. Но юношата не изчезвал. Това учудило пустинника, понеже явилият се не се боял нито от кръст, нито от молитва.

- Кой си ти? - строго го запитал накрая пустинникът.

- Аз съм твоят ангел пазител - кротко отговорил явилият се.

- Защо си тук? - запитал пустинникът.

- Заповядано ми е от Господа Бога - рекъл онзи, - да те посетя в моя истински вид: и аз дойдох при тебе.

- Аз нямам нужда от това - казал пустинникът, станал и започнал да се моли.

Ангелът не изчезвал и сякаш сам се молел заедно със стареца. Пустинникът не разбирал какво е това странно явление. Ако е демон, разсъждавал той, кръстът и молитвата със сигурност биха съкрушили и унищожили призрака.

- С какво ще ме убедиш - попитал след размисъл пустинникът явилия се, - че ти наистина си ангел Божий?

- С каквото искаш - отговорил той. - Ти знаеш - продължил ангелът, - че демоните се боят от кръстната сила и знамението на кръста: а аз не се боя. Аз се покланям Богу, покланям се, както виждаш, и на кръста... - Ангелът се прекръстил и в умилно благоговение паднал пред изображението на Христовия кръст. Пустинникът се поколебал.

- Какво още искаш от мене? - запитал го ангелът, като станал от земята. - Виждаш, че не само не се боя от кръста, но дори му се покланям: значи, аз съм твоят ангел пазител.

- Може би - спокойно казал пустинникът, - но все пак ти не си ми нужен в твоя чувствен вид: при нас ангелите пазители са невидими!

- Значи ти още не ми вярваш? - отново попитал ангелът пустинника.

- Никога няма да ти повярвам - решително отговорил старецът. - С Бога иди си от мене, който и да си, дори и да си архангел; нямам нужда от видимото ти присъствие. Ти ме отвличаш от молитвата, а дори само това доказва, че ти не си ангел.

- Напразно! - възразил онзи. - Аз не ще си ида, защото ми е заповядано да оставам при тебе.

- Твоя воля - хладнокръвно заявил пустинникът, - без да питам и да получа заповед от духовника, не искам да те виждам - иди си от мен! Не си ми нужен в тоя вид. - И пустинникът застанал на молитва, а ангелът станал невидим, като обещал на следващата нощ пак да му се яви.

Когато съмнало, пустинникът отишъл при своя духовник и му разказал за видението. Духовникът се замислил: да се покланя на кръста, да се кръсти и да не се бои от молитвата - това не е свойство на демонските действия. Впрочем духовникът забранил на пустинника да говори и да се занимава с видението, ако то се повтори, а само да твори молитва и да не обръща внимание на проявите на духовния свят. Пустинникът така и направил.

Междувременно за разрешаване на недоуменията си относно видението на пустинника духовникът се обърнал към един от старците, известен в Атон с опита си в съзерцателния живот, с дара за разсъждение и строгата бдителност за примките на демона, и го помолил за съвет какво да прави пустинникът при подобни явления.

- Нищо - отговорил онзи, - нека да знае само себе си и Бога.

- Какво мислиш за поклонението пред кръста на явилия се юноша: - Наистина ли той е ангел? - попитал духовникът стареца.

- Може би - отговорил той, - но най-вероятно е демон...

- А кръстното знамение, от което юношата не се бои? А целуванието на кръста? - възразил духовникът. - Какво ще кажеш за това?

- Същото, каквото и за видението - отговорил старецът. След кратък размисъл той продължил:

- Ти знаеш и, разбира се, си съгласен, че колкото е по-висок пътят ни към Бога, толкова по-опасна и многостранна е нашата бран със сатаната; за да покаже в нас силата Си и да изобличи наред с това немощта на сатаната, Бог понякога го допуска да действа и ратува с нас така, както само той, лукавият, иска и може. Вследствие на такова допущение Божие за беса и самият кръст може да не страшен, не е страшно и всичко това, което в други случаи може да бъде страшно и убийствено като Божия гняв. /Но и в наши дни се забелязва умножаване на явленията на духове във вид на ангели или тайнствени същества от космоса, които понякога се явяват с кръстове, "Молят" се или поучават за нещо добродетелно и християнско, извършват чудеса или явно демонични фантастични фокуси, против които се оказват безсилни молитвите или дори извършваните от свещеника молебени и освещения: не е ли подобно това на описаното по-горе допущение Божие сатаната да действа "както той само иска и може", така че за него вече "не е страшно всичко това, което в други случаи е страшно и убийствено" - само че това е допуснато вече не поради висотата на нашия живот, а поради дълбокото вътрешно отстъпление от Бога, от Евангелието, от Православието. Онази свобода, с която демоните сега лъжат, омайват хората, напомня словото от Светото Писание за пришествието на антихриста, че "по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата... " (2 Сол. 2:9-11). /

- Какво да прави пустинникът, ако видението се повтаря? - попитал духовникът стареца. - Може би наистина му е явява ангел?

- Дори и вида на Самия Христос да приеме явилият се - казал старецът, - какво от това? След възнесението на Господа за нас е по-полезна вярата в Него, отколкото виденията. Тук трябва едно: да не се обръща внимание на явлението, а да се върши своята работа, тоест молитвата. Нека да се явява и ангел: какво от това? Ние си имаме работа и молитвени отношения с Бога, с нашия Владика и Господ, а ангелът не е нищо повече от негов раб и служител... Разсъди добре: бива ли да прекъснем беседата с Господа и да се заемем с Неговия слуга? Ако наистина на твоя пустинник се явява ангел Божи - да не го приема!... Ангелът никога не ще се оскърби от нашето невнимание към него по време на молитва, защото знае Божествената важност на нашите молитвени отношения с Бога и не само че никога не ще ни отвлича от тях, но, напротив, трябва още повече да ни възбужда към точно и постоянно тяхно изпълнение. А ако ангелът се огорчава от нашето хладнокръвие към присъствието му и възпрепятства нашите молитвени беседи с Бога, такъв ангел дори и цял да е в кръстове, а не само да целува кръста - не го приемай, той е враг!... И така, моят съвет е все същият: не само да не приема, но дори и не трябва да желае чувствени прояви на духовния свят: защото нямаме нито нужда, нито полза от тях, а опасностите са безкрай. В нашата мислена бран ние най-добре виждаме действията на силите, противоположни една на друга: ние знаем какъв е сатаната в нея в своето безсрамие и скверни помисли и ясно виждаме колко светли, чисти и непорочни са ангелите в появата на мирни и спокойни мисли, които те пращат на нашето сърце, докато сатаната ни завлича с всевъзможните нечистотии на горделивите, користни и блудни мечтания, с яростта на гнева и прочее. Какво повече? Защо ни е чувственото явление на ангела или сатаната, когато и без това ние добре ги познаваме?

За да те убедя в справедливостта на думите си - продължил старецът, - тоест че не бива да приемаме явленията, защото са опасни, чуй какво ще ти разкажа за моя съсед пустинник. През нощта, щом само заставал на молитва, му се струвало, че кръстът, закачен в предния ъгъл на килията, изведнъж се озарява от ослепителна светлина, по-ярко от слънце. Сиянието на тази слава на кръста така действало на сърцето на молещия се, че той бил не на себе си от радост. Когато съседът ми довери това, аз веднага определих това явление като демонска игра; впрочем искаше ми се да изпитам от опит това явление. Затова отидох през нощта при моя съсед. Когато се стъмни, седнахме в различни ъгли на килията. "Чуй, брате - казах на стопанина, - поради моето недостойнство, мисля, че за мен ще е невидима тази светлина която изпуща твоят кръст, затова, когато забележиш, както обикновено това чудо, кажи ми." Стопанинът рече: "Добре", и ние мълчешком започнахме да прехвърляме броениците в дълбоката тъма на пустинната вечер. Не мина и час и моят домакин с тържествуващ глас възкликна: "Отче! Светлина струи от кръста; аз не мога дори да погледна към него... радостта на сърцето ми е неизмерима... Аз не съм на себе си от възхищение на духа от това видение, от топлината на Божествената светлина!" - "Прекръсти се" - прошепнах аз. "Не мога, отче - извика той, - радостта толкова ме обезсили, че нямам сила да подигна ръката си!" - " Нещастни човече!" - горчиво казах аз и като се хвърлих към него, го прекръстих. "Нещастнико - повторих пак, - до какво си стигнал с твоето безразсъдство, с твоята гордост! Продължава ли светлината, или вече я няма?" - попитах после съседа. "Нищо няма - отговори той, - сега е тъмно както преди." Виждаш ли какво става с нашего брата, казал старецът на духовника...

Когато духовникът ми преразказваше беседата му със стареца, казва авторът на писмата, приех думите на стареца с пълна убеденост, като си припомних свети Никита, киевския затворник. И този отшелник предупреждавали за изкушенията на сатаната: значи, може да се предполага, че сигурно и свети Никита е искал от явилия се ангел да сътвори кръстно знамение, и самата молитва, при това непрестанна, която вършел бесът пред затворника, е трябвало по необходимост да бъде съпроводена на някои места от кръстно знамение и поклонение пред иконата, без която св. Никита, разбира се, не можел. Ако в молитвата на ангела нямало тези признаци, затворникът можел веднага да се досети и да познае под светлото видение действието на ангела на мрака. Значи има изкушения от такъв род, където Бог допуска сатаната да действа така, че нито молитвата, нито кръстът да го плашат и объркват. Разбира се, това вече са непроницаемите съдби на нашия Бог. Само едно можем да заключим от това: всичко, каквото и да прави с нас Господ, каквото и да допуска на сатаната - всичко е за това, за да можем ние, преминавайки различните степени на изкушението, чрез самия си опит да оправдаем справедливостта на думите Му: "Силата Ми се в немощ напълно проявява" (2 Кор. 12:9) (8, ч. 2, писмо 3).

Със стареца Иларион Грузинец станал следният случай (този отец се подвизавал на Атон през XIX век). Когато живял в пълно затворничество в една кула, никого не приемал и никъде не излизал, бесовете водели срещу него силна бран. Веднъж през прозореца на стареца се опитали да влязат някакви богомолци, за да получат от него благословение, но старецът се скрил от тях. Демоните се възползвали от случилото се за своите цели и повели обсадата си. Веднъж в образа на поклонници те се вмъкнали през прозореца и се хвърлили към стареца, взели да говорят, че били принудени да прибягнат към такава мярка, защото той никого не пуска, а те много искат да го видят, понеже е техен съотечественик. Уж заради него били дошли от толкова далечна страна, да се посъветват по разни дела. Като ги взел за истински богомолци, той повел разговор с тях, а демоните само това и чакали. Те започнали дълга беседа за бедственото положение на техния народ и Църквата, а накрая се погаврили със стареца, като го набили толкова силно, че два месеца той пролежал безгласен (15, с. 56).

На такива силни изкушения, които често продължават дълго и имат тежки последици, се подлагат не само монасите и отшелниците, които водят уединен живот, но и християните в света, когато неразумно поемат високи подвизи. С тези свои усилия те раздразват демоните, но понеже подвизите им са неправилни, не довеждат до главното, т. е. смирявайки тялото, не смиряват душата, а незабележимо насаждат в нея най-силна гордост и самомнение, благодатта Божия не пази такива вършители, а допуска за вразумяване да бъдат прелъстявани и осмивани от бесовете, за да се смирят чрез това.

Епископ Игнатий описва случай, станал по негово време: в лаврата Александър Невски при отец Иоаникий за духовни наставления ходел някакъв войник (по това време и самият бъдещ владика се обръщал към този наставник за духовен съвет), наричал се Павел и бил от наскоро обърналите се разколници. Преди това бил наставник при разколниците и бил грамотен. Лицето на Павел сияело от радост. Но поради разгорялото се в него силно усърдие, той се отдал на неумерен и несъобразен с неговия телесен строеж подвиг, защото нямал достатъчно понятие за душевния подвиг.

Една нощ Павел стоял на молитва. Внезапно около иконите се появила светлина във вид на слънце и в средата й - сияещ с белотата си гълъб. От гълъба се чул глас: "Приеми ме, аз съм Светият Дух и съм дошъл да те направя моя обител." Павел радостно се съгласил. Гълъбът влязъл в него през устата и Павел, изтощен от пост и бдение, внезапно усетил в себе си силна блудна страст: той захвърлил молитвата и хукнал към вертепа. Гладната му страст станала ненаситна. Всички вертепи и всички достъпни за него блудници станали негово постоянно свърталище. Накрая той се опомнил. Прелъстяването си от бесовското явление и осквернението с последиците на прелестта изложил в писмо до иеросхимонаха Леонид. В писмото проличавало предишното високо духовно състояние на падналия. Самият епископ Игнатий имал възможност да прочете това писмо.

"Трябва да отбележим - казва владика Игнатий, - че падналият дух, желаещ да завладее Христовия подвижник, не действа властно, но търси да привлече съгласието на човека за предлаганата прелест и като получи съгласието му, овладява съгласилия се... а Светият Дух самовластно, като Бог, идва в това време, когато смирилият се и унизил се човек въобще не очаква Неговото пришествие. Внезапно променя ума, променя сърцето. С действието Си обхваща цялата воля и всички способности на човека, който няма възможност да размишлява за извършващото се в него действие" (9, т. 5, с. 49-50).

А ето и друг случай, който стана неотдавна, разказа ми го един инок. Тази трагична история се случила с родния му брат, с когото двамата неотдавна се обърнали към вярата, започнали да ходят в храма, да обикалят светите места, да посещават манастири. Братята се заловили да четат Светите отци и да извършват Иисусовата молитва. Но очевидно братът на инока в тези упражнения се отклонил от правия път и изпаднал в самомнение, затова се случило следното: веднъж, когато бил сам вкъщи и се молел, пред него се явил отвратителен бяс и започнал да пречи на молитвата, но братът не се уплашил и смело започнал беседа с беса. Взел да го увещава да се покае, започнал да му говори за неизреченото милосърдие Божие, че дори него може да помилва Бог, ако той - бесът - се покае. Бесът слушал уж внимателно, след това сериозно се замислил и накрая приел вид на каещ се, почнал да се моли, да стене, да се покланя пред иконата, изобщо с целия си вид изразявал дълбоко съкрушение, разкаяние в извършеното зло и казвал, че чака скорошно помилване. Братът като омагьосан следял неговите действия (очевидно ликувайки вътрешно). И ето че наистина след известно време върху беса се спуснал някакъв светъл облак, сякаш светлина, благодат и пред очите на тържествуващия юноша той се превърнал в светъл ангел. Ангелът започнал горещо да благодари на брата, да му се покланя доземи, да го нарича свой спасител: благодарение на словото му бил спасен, пак станал свят ангел и накрая казал, че трябва да благодари на брата. Бившият бяс предложил да стане негов постоянен верен пазител, да влезе в него и винаги да го пази и да му помага с възродената си ангелска сила. Братът бил в неописуем възторг, не на себе си от щастие и се съгласил. Ангелът влязъл и... братът започнал да се беснува, да крещи, да ругае със страшни думи, да чупи иконите, да ги хвърля през прозореца, да върши други ужасни неща. Сега той се намира в психиатрична клиника. Понякога живее вкъщи с близките си, но когато болестта се засилва, налага се да се връща в лечебницата, понеже тогава действията му са отвратителни. Но когато му става по-добре, той може по малко да се моли. Брат му, инокът, разпратил по много манастири просба да се молят за нещастния. А ето примери за това как истинското смирение лесно избягва подобни примки.

На някой си брат се явил дяволът, преобразен като ангел на светлината и му казал: "Аз съм архангел Гавриил, изпратен съм при тебе." Монахът отговорил: "Виж, да не си пратен при някой друг? Понеже аз съм недостоен да ми бъдат пращани ангели." Дяволът веднага изчезнал. Старците казвали: "Ако и наистина ти се яви ангел, не го приемай лековерно, но се смири, казвайки: аз, понеже живея в грехове, не съм достоен да виждам ангели" (11, с. 4801 ст. 134).

Разказваха  и за друг старец, който безмълвствал в килията си и претърпявал бесовски изкушения. Очевидно са му се явявали бесове, но той ги презирал. Дяволът, като видял, че е победен от стареца, му се явил и казал: "Аз съм Христос!" - старецът затворил очи. Дяволът повторил: "Аз съм Христос, защо затваряш очите си?" Старецът отговорил: "Аз не желая да виждам Христос тук, а в бъдещия живот." След това дяволът вече не му се явявал (11, с. 481, ст. 135).

Трябва да отбележим, че явяването на наистина свети ангели от Бога се дава само на онези смирени и кротки християни, които вече са вън от опасността да се възгордеят, да изпаднат в самомнение и така да повредят себе си.

Веднъж, когато св. Макарий Велики седял в килията си, пред него се появил ангел, пратен от Бога, и му казал: "Макарий! Не се бой от нападение на невидимите врагове, защото нашият благ Владика не ще отстъпи от тебе и не ще престане да те подкрепя, бъди мъжествен, укрепявай се, храбро побеждавай вражеските начала и власти /Начала и власти - според учението на св. Дионисий Ареопагит за небесната иерархия - безплътни сили от трета иерархия - първи чин, и от втора иерархия - трети чин. В случая се имат предвид паднали ангели, увлечени от сатаната. (Бел. ред.): но с делото си не се превъзнасяй, за да не те остави Божествената помощ, за да не паднеш с голямо падение". Блаженият Макарий отговорил, облян в сълзи: "С какво да се превъзнасям аз, когато душата ми подобно на развратна блудница, се храни със смрадта на нечистите помисли, донасяни от бесовете." Такова дълбоко смирение, казва свети Игнатий, бил достигнал преподобният чрез дълбокото самовглъбяване, което му дало неговото умно дело. В себе си той видял падението на човека и общението му с демоните (11, с.284, ст. 8).

"Невъзможно е за човек - пише свети Игнатий, - който се намира още в областта на плътското мъдруване и не е получил духовен поглед върху падналото човешко естество, да не дава някаква цена за своите дела и да не признава някакво достойнство за себе си, колкото и да произнася такъв човек смирени думи и колкото и смирен да изглежда външно. Истинското смирение не е свойствено на плътското мъдруване и не е възможно за него: смирението е принадлежност на духовния разум. Преподобният Марко Подвижник казва: "Онези, които не са станали длъжници на всяка Христова заповед, почитат Божия закон телесно, без да разбират това, което казват, нито пък това, на което се основават: затова и искат да го изпълнят с дела." От думите на преподобния отец се вижда, че онзи, който признава на себе си някакво добро дело, се намира в състояние на самопрелъстяване. Това състояние служи за основа на бесовската прелест: падналият ангел намира пристанище в лъжливото, гордо понятие на християнина, към това понятие удобно присажда своята прелест, а чрез прелестта подчинява и човека на своята власт, низвергва го в така наречена табесовска прелест. От посочените опити се вижда, че нито един от прелъстилите се не се е признал за недостоен да види ангелите, следователно признавал е за себе си някакво достойнство. Плътският и душевен човек не може да съди за себе си по друг начин."

И така, не на всеки добър, както на нас ни се струва, порив или движение в нас можем да е доверяваме, а трябва точно да различаваме истински християнското, евангелското добро от лъжливото, вредното за душата добро, което ни отделя от Бога.