Архиепископ Лука пише, че животът на човек се състои от две части - душевно-материален и духовно-душевен. Смъртта на тялото ознаменува прехода на душата от първата част на нейния живот към втората.

Мислейки за края на нашето земно съществуване, ние често мислим не за смъртта на тялото, а за смъртта въобще, за нещо страшно и непонятно. Това е грешка на мислите и тя плаши. Идва желанието да се скрием: "По-добре въобще да не мислим за това". Като резултат ние знаем твърде малко за смъртта, като най-страшното в нея е именно неизвестността - "а какво ще стане с мен?".

Отказвайки се да мислим и да се информираме, ние правим неизвестността още по-тъмна и страшна. Затова за много хора най-трудния период от живота е преддверието на смъртта - последната, терминална болест, времето от момента, когато човекът е разбрал, че има неизлечима, смъртоносна болест до изхода от нея.

Не всички, обаче, се боят. Различните хора различно посрещат смъртта. В "Раково отделение" Солженицин прави забележително описание на това, как умира Ефрем Подуев, който имал неизлечим рак (в главата "С какво живеят хората?").

"Направиха му третата операция, която беше по-дълбока и болезнена... И така, имаше ли смисъл да се преструва? След като бе приел, че има рак, трябваше да продължи и по-нататък; да приеме онова, което следваше, пред което бе затварял очите си близо две години - че е време да умре. ...Но това можеше само да се изговаря с думи, но не и да се проумее с ума, нито да се приеме със сърцето: нима може да се случи с него, с Ефрем? Как така ще стане? И какво трябва да се направи? (...)

Нищо успокояващо не можеше да чуе нито от съседите си, нито в стаите, нито в коридорите, нито на долните етажи. Всичко беше изговорено и пак не е онова, което го мъчи".

Ефрем не бил сам. Той виждал, че и другите са безпомощни и не могат да намерят отговор, "а по свое собствено желание се самозалъгват, че нямат рак, излиза, че всички те са слаби хора и че са пропуснали нещо от живата. Но какво именно?"

Солженицин продължава:

"...Но сега, разхождайки се из стаята, той (Ефрем) си спомняше как умираха старците, независимо от това дали бяха руснаци, татари или някои от местните малцинства от областта около Кама. Те не се правеха на важни, не се дърпаха отчаяно, не се хвалеха, че няма да умрат, а всички приемаха спокойно смъртта. Не само че не си правеха нереални сметки за срока, а се готвеха тихо и предварително определяха на кого да дадат кобилата, жребчето, зипуна (горна селска дреха от шаяк) и ботушите. И издъхваха облекчено, сякаш се преселваха в друга къща. И никого не можеше да изплашиш с рака. А и рак никой от тях нямаше.

А тук, в клиниката, вече с кислородна маска дишат, очите си вече едва движат, а все си доказват: няма да умра! нямам рак!".

На Ефрем му било трудно, той искал да разбере откъде се взема това спокойствие у старците селяни, как да намери пътя до него, кое е това важно нещо в живота му, което той е пропуснал. Той мислел, разговарял с хората, започнал много да чете. Четял различни неща - и хубави, и лоши. Прочел и "С какво живеят хората" на Лев Толстой. Заглавието сякаш отговаряло на неговите потребности и в края на краищата, той приел неизбежното, намерил някакъв отговор и към края на живота си болният от неизлечим рак започнал спокойно да очаква смъртта.

Навярно на Ефрем му помогнали и хубавите книги, но не в това било главното, Ефрем престанал да се самозалъгва - аз нямам рак, няма да умра. Той приел истината, приел, че скоро ще умре и от този момент мислите му приели друго направление. Вместо да скрива от себе си истината, той започнал да я усвоява. Започнал да се вглежда в дълбините на своята душа, да мисли за главното - моят живот е към края си, а какво съм свършил? И какво ще стане след това с мен? И какво още трябва да направя? И на Ефрем му станало по-леко. А за него било по-трудно, отколкото ще бъде за нас, когато дойде и нашето време. Той не знаел, че душата е безсмъртна или във всеки случай, можел да се съмнява в това.

В откъса, който приведохме тук, са описани две отношения към смъртта. И на Ефрем, и на тези, които "вече с кислородна маска дишат" и виждат в смъртта врага, който иска да ги лиши от живот. Те не могат да се борят с него и се стараят да не го виждат, да закрият очи и да се скрият. А за стареца селянин е ясно, че смъртта е толкова естествено явление, както и живота и така я и приема - спокойно.

Разбира се, дори да приемем това, ние няма да престанем да се боим от смъртта. Но все пак, ако почувстваме и с ума, и със сърцето си, че тя не е наш враг, а част от жизнения процес, то търсенето на отговор ще стане по-лесно.

Ние никога няма да успеем напълно да се избавим от страха пред смъртта, защото този страх е нужен. Животът е даден на човека, защото той е длъжен да направи нещо на земята и страхът от смъртта го заставя да пази живота си. Хората, преживели своя срок в труд и полза за другите, често чувстват, че вече са извършили своето дело на земята и когато настъпи времето им, не изпитват страх от смъртта.

Животът е скъпоценен дар и за да го съхраним, заедно с него ни е даден и страха от смъртта. Това е естествено. Но е лошо, когато този страх е по-голям и по-силен, отколкото заслужава.

Мнозинството съвременни хора - мъже и жени - докато са здрави и благополучни не мислят за смъртта. Нямат желание и време да помислят, цялото им време е заето от всекидневните грижи.

Освен това, нашият обществен живот е построен така, че смъртта да не се вижда. Тежко заболява някой от близките. По-рано са го лекували вкъщи. Идвал е лекар, грижели се за него майката, жената или мъжа. Сега е по-сериозно - в болница. Когато той или тя умира, при него обикновено, и то не винаги, са медсестрата или санитарката, рядко - лекар, но не и мъжът, жената, децата, които не познават смъртта и се боят от нея. Тялото на починалия не е вкъщи, роднините не го виждат, не остават с него, не се прощават. След това - кратка църковна служба, а често и съвсем без нея, няколко хвалебствени слова, ако е нужна особена почит - траурен марш и бързо погребение или кремация. И на гробището след това ходят все по-рядко, пък и гробищата стават все по-неуютни и голи.

Нашата съвременна цивилизация е насочена към отрицание на смъртта. За мнозина смисълът на живота се състои в преследване на наслаждения - в тази или онази форма да получат удоволствие или поне развлечение. А това съвсем не се връзва със смъртта. И като резултат ние не я виждаме, свикваме да не мислим за нея и то не само за своята, но и за смъртта изобщо.

Сега няма да решаваме дали това е хубаво или лошо. Да се живее без да се мисли, разбира се, е по-леко. Но когато смъртта изведнъж се окаже близка и неизбежна, заболелият от неизлечима болест човек я посреща особено трудно. Към симптомите на болестта, болките и др. се прибавя и много тежко психическо състояние - страх от смъртта, от неизвестността. Опасността се е оказала неочаквана. Човекът не е подготвен, не знае нищо и започва най-трудният период от неговия живот.

Какво да се прави? Възможно ли е с нещо да се помогне? Как да се облекчи предсмъртната тежест, дълбоката мъка на безнадеждно болния човек?

Има, разбира се, различни успокоителни лекарства, но тяхното действие е временно, те не променят нищо и носят само забрава, след която на душата й е още по-тежко. Понякога са нужни и лекарства - за това малко по-късно - но не трябва ли да се постъпи просто по човешки? По-рано винаги се старали да помогнат свещениците. С каквото можели помагали лекарите и сестрите.

Преди няколко години се намериха лекари, които се заеха сериозно с този въпрос. Един от пионерите е д-р Елизабет Кюблер-Рос. Тя е родена във Виена, но сега работи в Чикаго, САЩ. Има много последователи и сътрудници. Тя създава своя школа в тази област на науката, която изучава смъртта.

Преди всичко, трябвало да се узнае и изучи какво точно тревожи толкова силно болния, от какво се бои той, какво не му достига, какво би искал, нали всеки човек си има свои грижи. Това можело да се узнае само чрез разговори с безнадеждно болни. Но как да се подходи към тях? Дали ще искат въобще да разговарят? Ако просто седнеш до тях и започнеш разговор, то той или тя по-скоро ще обърнат лице към стената или ще кажат нещо не съвсем приветливо.

Доктор Кюблер-Рос намерила много прост и честен метод. Тя казвала на болния, че се провежда научна работа, посветена на смъртта, за да се помогне на тежко болните и че затова е нужна помощта на самите болни, нужно е да разкажат какво чувстват, мислят и какво биха искали. Тя молела да й се помогне в тази работа. Разбира се, избирани били болни, вече знаещи за характера на своята болест.

Почти винаги, виждайки, че това не е просто любопитство, а нещо сериозно, болните започвали да разговарят и скоро се разкривали. Те се радвали, че в своето плачевно състояние все пак могат да бъдат полезни на другите. И се оказвало, че болният винаги имал в душата си нещо, за което иска да говори, да разказва, да пита.

До този момент идващите роднини и познати не можели да им помогнат. Те се бояли да говорят за смъртта, говорели за каквото и да е, боейки се да наведат мисълта на болния към това, което според тях той се старае да забрави. Те самите не познавали смъртта, криели се от нея и премълчавали, смятайки, че така е по-добре и за тях, и за самия болен. А болният искал да поговори за главното, да попита също не можел и не получавал никакво облекчение. Роднините не можели да изразят искрената си симпатия и дори да поплачат, защото се бояли да не обезпокоят болния. И те не можели да изкажат мъката си, а и болният не се чувствал по-леко.

Ето и началото на разбирането - отговорът на първия въпрос. Умиращият се намира в състояние на емоционална самота, трудно му е. Той е изоставен. Около него се е създал заговор за мълчание. Дори най-близките му говорят за всякакви дреболии, но не и за това, което го тревожи. Болният има нужда от откровеност, от искрени разговори и съчувствие. Не от шаблонни думи от рода на "нищо, ще мине" или "не унивай", а от истински.

Пред такъв болен ние не трябва да се крием, а ако имаме искрено съчувствие и любов, може и трябва да говорим за главното, без да се страхуваме. Разбира се, трябва и да ободряваме, и да укрепваме надеждата, а не да погребваме по-рано от срока. Всичко това не е лесно, но е възможно. Е, а ако не идват думи, то по-добре да поседим заедно мълчаливо. Хубавото мълчание също ражда съчувствие и близост и скоро ще дойдат и нужните думи.

Доктор Кюблер-Рос и нейните сътрудници пишат, че психическото състояние на човек, заболял смъртоносно, не остава постоянно, а преминава през няколко стадия. Много болни, болшинството, в крайна сметка, успяват да достигнат по-голяма или по-малка степен на приемане на неизбежното. За вярващия християнин, разбира се, това е по-лесно, но и много от тези, които не вярват в Бога и в безсмъртието на душата, успявали да се примирят в края на своя земен живот.

За тези стадии или етапи, през които преминават умиращите, трябва да се поговори малко по-подробно. Доктор Кюблер-Рос и нейните сътрудници различават пет стадия. (Те пишат най-вече за съвременния невярващ човек).

Първият стадий - отрицание, неприемане на тежкия факт. "Не, не аз". "Това не е рак". Този стадий е нужен, защото смекчава шока. Без него страхът и мъката биха били прекалено големи. Над болния изведнъж е надвиснало нещо заплашително и страшно. Приемете го и вие и го споделете с него. Дайте му надежда.

Когато премине първият шок, се появява гняв, възмущение. "Защо аз?" "Защо други и може би, по-стари от мен ще живеят, а аз трябва да умра?" Това е вторият стадий - протестът. Негодуванието на болния може да бъде отправено против Бога - Бог е несправедлив. Такова отношение може да ви възмути и да ви отблъсне от болния. Това не би било правилно. Често това е неизбежен стадий, който е труден, но преминава.

Скоро пламъка на протеста затихва и идва третият стадий - молбата за отсрочка. Той вече е разбрал, но "не сега, още малко". Той вече моли Бога, говори с Него, макар, може би, никога по-рано не се е обръщал към Бог. Обещава да стане по-добър, ако му дадат малко време. Появяват се наченки на вяра, иска му се да вярва и в такъв момент любящ близък човек, особено ако е вярващ, би могъл много да му помогне.

Четвъртият стадий е на депресията. Болният слабее и вижда това. "Да, аз ще умра". Няма вече протест, а само жалост и мъка. Мъчно му е да остави всички близки и всичко, което е обичал през живота си. Съжалява и за лошите си постъпки, и за огорченията, причинени на другите; старае се да поправи стореното им зло. Но той вече се готви да приеме смъртта. Станал е спокоен. Понякога иска да остане сам, не обича посетителите с празните разговори, не иска да се отвлича с нищо странично, приключил е със земните грижи и се е вглъбил в себе си.

Последния стадий е приемането. "Сега времето наближава и нека да става". Това е спокойствието на приемането. Не е състояние на щастие, но и нещастие няма. Всъщност това е неговата победа.

В тези последни стадии помощта на близките е особено нужна. Той може да бъде и сам, но за него е по-леко, когато близкият човек е до него. Макар и без думи. Дори когато спи, той чувства, ако някой е до него. А понякога иска да остане сам, да размисли, да се приближи до Бога и да се помоли.

Разбира се, описаните стадии са само схема. Те далече не винаги преминават по този ред, а понякога и съвсем ги няма, както при смърт, настъпила с автомобилна катастрофа например.

Дълбоко вярващите хора обикновено не се нуждаят от тези предварителни стадии. Те знаят, че след смъртта на тялото ще продължат да живеят и вероятно по-добре, и от самото начало на болестта не се боят от смъртта; посрещат я тихо, а понякога и с радостно очакване.

Хората, били "от другата страна", но възвърнати към живот на земята и значи, изпитали като собствен опит умирането и смъртта, повече не се страхуват от нея. Един от тях казал: "Ако това е смъртта, то не е лошо".