В края на осемдесетте години, ние не просто отивахме в манастир, а бягахме. Мисля, че ни приемаха за леко луди. А понякога и не само „леко“. Пристигаха нещастни родители, безутешни невести, разгневени професори от институтите, в които учехме. За един от монасите (който беше избягал, след като вече се беше пенсионирал и отгледал до пълнолетие последното от децата си) идваха синове и дъщери и крещяха из целия манастир, как веднага ще си приберат татенцето у дома. Криехме го зад големите кошници в стария хамбар. Децата ни убеждаваха как баща им – заслужил миньор, бил изкуфял. А той, тридесет години денонощно мечтаел кога най-сетне ще може да се оттегли в манастир. Разбирахме го прекрасно. Ние също бягахме от станалия за нас безсмислен свят за да търсим внезапно открилия ни се Бог.
Беше почти като по-раншното бягство на момчета, поискали да станат корабни юнги и да се впуснат в далечно плаване. Само че Божият зов беше несравнимо по-силен. Нямаше как да не се отзовем, или по-точно, ние безпогрешно усещахме, че ако не отликнем, безвъзвратно ще загубим себе си. И дори да придобием целия свят, с всичките му радости и успехи, той няма да ни бъде нужен и мил.
На първо място ни беше ужасно мъчно за нашите родители – объркани от нашата твърдост и нищо не разбиращи. След това, разбира се - за приятелите и приятелките, за любимите ни университетски професори, които без да жалят сили и време пристигаха в Печори да ни „спасяват“. Толкова ни беше мъчно, че можехме да жертваме живота си за тях. Но не и манастира.
За близките ни всичко това изглеждаше диво и необяснимо.
Помня, че от няколко месеца живеех в манастира, когато пристигна Саша Швецов. Беше неделя – единствения свободен ден в манастира за цялата седмица.След чудесната неделна служба и манастирския обяд, ние, младите послушници лежахме, блажено отпуснати на леглата си в нашата голяма и слънчева послушническа килия. Изведнъж вратата се отвори широко и на прага се появи висок младеж, наш връстник – на около 22 години, облечен в маркови дънки и скъпо яке.
- Всъщност, тук ми харесва! Аз май ще остана! – обяви той, без дори да поздрави.
„Като те сложат утре в краварника или като те накарат да изгребваш канализацията, тогава ще те видим дали ще останеш“ – прозявайки се помислих аз. Вероятно горе-долу същото е минало през главите на всички останали, които подобно на мен разглеждаха с интерес внезапно нахлулото в древния манастир столичанче.
Саша се оказа син на богат бизнесмен, живял с родителите си в Пекин, Лондон и Ню-Йорк и съвсем наскоро завърнал се в Русия за да учи в института. Познал Бога преди половин година. Научил немного, но явно – най-важното, защото от тогава започнал да се измъчва от пълното безсмислие на всичко зоабикалящо го и от непрекъснато безпокойство, докато накрая не дошъл в манастира. Веднага почувствал, че е намерил това, което търсел, затова дори не сметнал за необходимо да уведомява за новото си обитание своите родители. Когато ние го упрекнахме в жестокост, той каза, че родителите му със сигурност няма да го разберат, а баща му така или иначе ще го открие с цената на всичко. Така и стана.
Бащата на Саша пристигна в Печори с черна „Волга“ и направи големи скандали‑ с милиция, КГБ, с приятели от училището и приятелки от института, въобще – с всички познати за нас „инструменти“ за извеждане от манастир. Това продължи достатъчно дълго, докато накрая баща му с ужас проумя, че всичко е напразно и Сашка няма да отиде никъде другаде.
Ковчежникът на манастира, отец Натанаил, в опит да опит да утеши московския гостенин, ласкаво му каза:
- Ето, ще дарите сина си в жертва на Бога. Ще стане печерски йеромонах, ще се гордеете с него...
Още помня дивия вой, който в отговор огласи манастира:
- Никога!!! - Крещеше бащата на Саша. Той просто още не знаеше, че отец Натанаил е прозорлив, иначе не би си изпуснал нервите.
Понастоящем Саша наистина е йеромонах и е единственият, останал да служи в Псково-Печерския манастир от всички, които в онзи първи ден от пристигането му в Печори бяхме в слънчевата послушническа килия. А бащата на Саша – Александър Михайлович, десет години по-късно започна да работи с мен в Донския манастир, после – в Сретенския, като отговорник за книжния склад. На тази именно църковна длъжност той си замина при Господа, след като беше станал търсещ Бога искрен молитвеник.
Дъската Уиджа - не правете това в къщи !...
Нови "велики" изповеди на Наде...
2. утешение
3. за децата
4. библиотека за дечица
5. уродив ради Христа
6. аутсайдери
7. за младите
8. православен каталог
9. muguet blanc
10. български светии
11. църковни сайтове
12. Жития на светиите - Чети-Минеите на св. Дм. Ростовски
13. jeanne d'arc
14. grenouille verte
15. за науката за смъртта - от П. Калиновски
16. шахмат в рая
17. добротолюбие
18. за молитвата
19. Светици с името Виктория в Православната църква
20. Бог е любов
21. да възпиташ християнче
22. църковен вестник
23. икони света гора.зограф
24. православен свят
25. всемирно православие
26. момкови сълзи
27. света гора зограф
28. Свети места вж загубените софийски храмове
29. Душата след смъртта - Йеромонах Серафим Роуз
30. Архимандрит Серафим (Алексиев) — Духовно наследие