Да обичаш врага си - това е трудно и непонятно изискване за хората от този свят. Нелогично е да обичаш този, който те мрази, да правиш добро на онзи, който ти вреди, да се молиш за онзи, който те кълне, да благославяш който злослови срещу тебе... Безумно е. Нелогично.

С вяра приемаме, че Бог е нашият Небесен Отец и всички сме Негови деца, но другите знаят ли го? Във всеки случай малцина са, които се държат с нас като с брат или сестра в Христа.

Съвременният свят ни внушава, че за да успееш или дори само да оцелееш, трябва да възприемаш другия като конкурент, като враг, който напременно ще се опита да ти навреди, и най-добрият начин да се защитиш е като го атакуваш пръв. 
Светът най-често се сравнява с джунгла, в която оцеляват само най-силните и най-коварните. И ние, колкото и да вярваме в историята за ближния, за всеки случай редовно си подостряме ноктите и зъбите и се готвим за поредната схватка на живот и смърт с другите обитатели на джунглата, защото кой знае, може някой да няма представа, че го обичаме като брат в Христа и коварно да ни отмъкне плячката.

Всъщност всеки „враг” може да се превърне в приятел, ако се променят обстоятелствата. Или гледната точка. Всеки има в живота си поне един случай, в който някой, когото сме мразели и от когото сме се бояли, впоследствие е ставал наш добър приятел и съюзник. Станало е може би случайно, без да сме го искали, но поради някаква причина, при определени обстоятелства сме погледнали на него по друг начин. И слава Богу! Прогледнали сме за него и сме го видели също като нас уплашен, също като нас уязвим, също като нас борещ се за своето оцеляване, също като нас и с добри, и с лоши страни...

Не можем ли съзнателно, целенасочено да променяме обстоятелствата, като първи заявим: аз не съм ти враг, не съм ти съперник, няма нищо на този свят, което да желая толкова, че да съм готов заради него да си спечеля враг в твое лице? Логически погледнато, отношенията ни с друг човек поне на 50% зависят от нас. 
А може пък да са и повече?

И така: кои хора считаме за врагове? Сещам се за две причини, поради които най-често припознаваме някого за враг. Враг е някой, който желае нещо, което желаем и ние и считаме в правото си да притежаваме. Това може да е имот, служебен пост, власт, слава, нечия любов... Но като враг припознаваме и някой, от когото се чувстваме застрашени, уязвими дори без определени видими причини, само защото ни е чужд и непознат.

Ако се замислим, един вярващ човек, християнин, не би трябвало изобщо да има врагове. Защото, ако ти наистина си най-подходящият да заемеш някоя служебна или обществена позиция и тя ти е определена от Бога - ще я имаш. И то тогава и за толкова време, колкото трябва. Ако ли пък искаш нещо, което не ти е дадено да имаш - проявяваш своеволие. Дори да го извоюваш с цената на много усилия и жертви, то едва ли ще е за добро. Изобщо: вярата в Божия Промисъл за нас би трябвало да ни освободи от всякакви прекомерни вълнения, болни амбиции, съперничене, вражди.

Що се отнася до веществените неща: християнинът би трябвало правилно да градира ценностите си. Да поставя на първо място Бог и всичко което е от Него - любов, мир, търпение, всеопрощение... После - ближния, когото Бог е заръчал да обичаме като себе си и едва накрая земните преходни и тленни неща. 
Така че, от християнска гледна точка, е абсурдно да кажеш: мразя го, защото той ми отне еди какво си.

Всъщност, същинската причина за враждата ни с някого, припознаването на някого като враг, е собственото ни маловерие и гордостта, която ни прави вътрешно уязвими и прекомерно чувствителни. Колкото по-издигнат духовно е един човек, колкото по-усилено воюва със страстите, гордостта, страха, алчността, властолюбието и маловерието, толкова по-ясна и вярна преценка ще има за хората и обстоятелствата и по-мъдро ще подхожда към тях. Сигурно това е пътят да се справим окончателно със своите врагове - воювайки с греховете в самите себе си, в един момент ще се огледаме и ще се окаже, че нямаме срещу кого да враждуваме. Ще разпознаем в довчерашните си врагове едни объркани, наранени, уязвими хора, настръхнали от страх, за които само можем да се молим.

Може би изобщо не бива да търсим логика в Христовите заповеди, може би изобщо не сме готови да я постигнем? Може би просто трябва да опитаме и да продължаваме упорито да опитваме, без да се обезсърчаваме - непостижимото за човека е постижимо за Бога. А ние и можем, и разбираме само доколкото сме Божии.