За това предупреждава в тържествено-печалното си и аскетическо послание св. ап. Яков с тревожните си и уязвяващи душата слова: „И езикът е огън, украшение на неправдата; езикът се намира в такова положение между нашите членове, че скверни цялото тяло и запаля колелото на живота (ἡ σπιλοῦσα ὅλον τὸ σῶμα, καὶ φλογίζουσα τὸν τροχὸν τῆς γενέσεως), като сам бива запалян от геената; защото всякакъв вид зверове и птици, влечуги и риби се укротява и е укротено от човешкото естество, а езика никой човек не може укроти: той е неудържимо зло (ἀκατάστατον κακόν) и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Бога Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие. Из същите уста излиза и благословия, и клетва: не трябва, братя мои, това тъй да бъде” (3:6-10).

При такова ползване от членоразделния език собствено няма и общуване, а само струпване, накамаряване (агрегат), в което не съществува братство – и Църква – а само съ-хора и среда, ако ползваме думите на Авенариус. В тази среда съставляващите я съ-хора са взаимно враждебни, отдалечени помежду си дори повече, отколкото ако са просто поотделно, защото се събират, струпват се заедно в името на това, което разделя, а не събира (т. нар.солидарност). Събира само любовта. Източник пък на любовта е Господ Иисус Христос, а Той може да бъде открит само в Църквата. „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Иоан 13: 34) и „без Мене не можете да правите нищо” (Иоан 15: 5). Колкото сме по-близо до Бога, толкова по-близо сме до любовта, а значи и до душите на своите събратя в Христос.