Смъртната памет, помненето на смъртта, е сред основните правила за монаха. „Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото според доброто или злото, което е извършил” (2 Кор. 5:10). Срещата с Бога се преживява така, че Го виждаме в зависимост от самите себе си – или като Отец, или като Съдия. Грешниците, казва един философ, като не искат да видят Бога като Отец, ще бъдат принудени да се срещнат с Него като със Съдия. Да виждаш Бога като Отец, означава непрекъснато да Го помниш, да изпълняваш заповедите Му. Христос е възвестил в какво се състои тази воля. Както е известно, тя се състои от две заповеди, първата и най-висша от които е заповедта за любовта към Бога.

Монахът е съсредоточен върху тази заповед, върху любовта към Бога, която, както и всяка любов, поставя изисквания – съдържа ревност. „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази (καὶ οὐ μισεῖ) баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26). Любовта е взискателна и страшна, тя не се спира и не се успокоява с второстепенното. Към Христос тя се изразява в седене в Неговите нозе, като евангелската Мария, сестра на Марта: „Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне. Иисус ѝ отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме” (Лука 10:40-42).

Нека забележим, че Господ не осъжда Марта, а само я ожалва за изгубването на добрата част. Преди страданията си Господ разкрива коя е тази добра част: „Истина, истина ви казвам, че вие ще се разплачете и разридаете, а светът ще се възрадва; вие ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне в радост. Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме” (Иоан 16:20-22). От съпоставката на добрата част и на радостта със скръбта се вижда, че за нас в света сега се разкрива тяхната несъвместимост. Избралият добрата част плаче, когато светът се радва, и обратно. „Горко вам (οὐαὶ ὑμῖν), които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25).

Така сега трябва да ни стане ясен едновременно нормиращият и конституиращ смисъл на думите на Христос който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери, както и същността на онази ненавист, с която трябва да бъде намразено всичко, което е в света, видимо най-скъпото. Нужно е отречение не от същността на скъпото, която е в Бога, а от тази в света, която е акцидентална. Намразено следва да е онова, което разделя от Бога, защото погубва и разделя във вечността. Едва ли е необходимо да се казва, че ненавистта, за която става дума, няма нищо общо с едноименната човешка и крайно греховна емоция. Последната е атрибут на света, а той трябва да бъде възненавидян, за да не би да се заразим от омразата му.