Както в Христос цялото човечество (Адам Кадмон) е спасено, но някои са осъдени, така и в по-тесен аспект чрез светеца нацията е оправдана като цяло, а отделни нейни представители са осъдени. В Христос народът се превръща в светия Израилев, а когато Му се противи се проваля в бездните насинагогата на сатаната. Това е трагедията на нацията, на нейната свобода и живот. Тя може да бъде премълчана, но не може да бъде избегната. Нацията не само не противоречи на понятието за святост, но именно като въздига светеца, тя преодолява себе си в него и така оправдава нуждата от собственото си ограничено индивидуално битие. В отреклия се от себе си светец тя запазва душата си. В него намира не само бърз помощник и молитвеник, но и собственото си най-добро и висше аз, купено с цената на саможертвата и смирението на светеца (а без смирение няма святост), принесено в жертва пред Бога. „Жертва Богу е дух съкрушен” (Пс. 50:19). Жертвата на съкрушения духпринася и нацията чрез своя светец.

Но не е и само това. В лика на националния светец има още една радостна черта. Чрез съкрушения дух, т. е. чрез духа, свободен от гордост – същата, която единствена пречи насъединението на всички и за която се моли Църквата във великата ектения – се постига и истинското единство.

С битието си националният светец сам по себе си бива мистерия на единството, чийто висш образ е в Божието Триединство. Личното битие се осмисля и придобива ценност само в агапийното единение. А е по-добре да се каже, че самото лично битие съществува единствено по мярата на осъществяваното в него любовно единство, което е в дълбините на самоотреклия се аз – на неговия съкрушен и смирен дух.