„Пост приятен, благоугоден на Господа; истинен пост е: от злите отдалечаване, въздържане на езика, прекратяване на яростта, отхвърляне на похотта, многоречието, лъжата, клетвопрестъпничеството. Когато ги няма постът е истинен и благоприятен”.

Въпреки това ще е грешка да се пренебрегва телесният пост като второстепенен. Наистина, той е начало и най-ниска степен, но тя не може да бъде подмината, защото над нея стоят останалите и се съдържат потенциално в нея. Ето защо да се пренебрегва телесният пост, означава неразумно да се изкривява и нарушава целият пост с цялото му богатство, обединено от общата мисъл за смъртния час. Тогава, когато постът ще е наложен от неумолимата власт за всеки и завинаги.

Авва Антоний казва: „Държейки страха Божи, нека винаги помним за смъртта; да намразим света и всичко, което е в него; да намразим всяко плътско спокойствие, да се отдалечим от този живот, за да живеем за Бога. Да помним онова, което сме обещали, защото Той ще го изиска в съдния ден. Нека гладуваме, жадуваме, оголяваме, плачем и въздишаме в сърцето си; да изпитваме себе си, станали ли сме достойни за Бога. Да възлюбим скръбта, за да придобием Бога; да презрем плътта, за да спасим душата”.

За значението на плътското въздържание открито говори и авва Пимен: „Както димът прогонва пчелите и тогава се измъква сладкият плод от работата им, така и плътските наслади прогонват от душата страха Божи и рушат всичките ѝ трудове”.

Не съществува детайл от практиката на подвижничеството (а в подвига всичко е практика, в това число и словото), който да не се включва в общото понятие за поста. Така разбиран (а по друг начин и не може), постът е райската врата, водеща в Новия Иерусалим. В този смисъл го универсализира св. Василий Велики, посочвайки неговата онтологична присъщност на райското състояние: „Уважавай старостта на поста. Той е съвременник на човечеството. Постът е узаконен в рая. Това е първата заповед, приета от Адам: От дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него (Бит. 2:17). И самото пребиваване в рая е образ на поста не само защото човекът, като живее равноангелно, подобно на ангелите, е преуспявал с това, че се е задоволявал с малко, но и защото на живеещия в рая и на ум не е идвала мисълта за това, което впоследствие е изобретено от хората – нито употребата на вино, нито коленето на животни, нито всичко останало, помътващо човешкия ум. Докато не сме постили, сме изхвърлени от рая”.

Колкото и трудно да е понякога въздържанието, колкото и мрачна да е килията, колкото и да са строги уставите, все пак може и трябва да се каже, че постническият живот на отшелника е не само равноангелски, но и навлизане в рая или, най-малкото, е преддверие към него още на земята. Царството Божие бива завоювано и се завоюва чрез подвига. Тържеството на Пасха, с което се увенчава постничеството, вече се съдържа във всеки негов ден, постът е рай и радост в тяхното земно инобитие, приели формата на подвиг и скръб: в света скърби ще имате. Но когато бъде изпълнена мярата, тогава още в грешния свят праведникът сияе като слънце и раят започва още преди преселването в обителта на Отца. Така е било с преп. Серафим и с много други. Нали още на земята говорят Господните ученици, обгърнати от Таворската светлина: „Господи, добре е да бъдем тука” (Мат. 17:4).