Да умреш за този свят, за да живееш в пълнота в светлината на незалязващото слънце означава да умреш за всички форми на чувството, положени в света, колкото и висок и ценен да би бил техният обект. И дори колкото по-високо и ценно е, толкова по-решително и строго следва да бъдат отхвърлени всички форми на психологическата емоционалност, поставяща тварното над Твореца и с това идолопоклонство отлъчваща от Него, а по този начин лишаваща се и от същинската близост до тварното – близост, която може да бъде само в неговия Творец.

Недостижим пример за казаното има в отношението на Спасителя към Неговата Майка. За Него и нея, като най-великите и единствени по съвършенство представители на човешкия род, разбира се, е свойствено и огромно напрежение на пламенна синовна и майчина любов. И какво? Самият смирил се до смърт Богочовек, изцяло отдал и двете Си воли – божествена и човешка – в послушание към Отца, не е пощадил и Майка Си. Сурова откъснатост отличава малкото думи, с които Той отговаря на плахите, смирени изрази на Нейната любов. Дори на Кръста, когато тежката мъка е удвоена от гледката на страдащата Майка, която меч прониза в сърцето, не Си позволява лично отношение към тази, която после прославя и поставя по-високо от цялото сътворено естество. Като я връчва на грижите на любимия ученик, не Си позволява да произнесе името майко. Строгото жено се чува и в тези последни думи на предсмъртна синовна грижа. Затова пък това име, което Си е отказал Спасителят, поколения вярващи, които ще облажават Царицата на света, ще повтарят безкрайно като при това ще прибавят последното към безмерно възвеличилото я Име на Бога Слово; и Самото Слово е дошло за пресветата ѝ душа, възкресило е пречистата ѝ плът. Затова тя е толкова близо до Него, колкото ни е трудно дори да си представим. Ето какво означава в устата на Спасителя да намразиш и майка си, и всичко по-малоценно. Същото трябва да означава то и в устата на монаха.

Проследихме как онова, от което подвижникът се е отрекъл в името Божие, се придобива в нов, преобразен вид. Това отричане носи събирателното название пост и в най-ниската си степен представлява отхвърляне оковите на плътското, а в най-високата е отказ от автономния аспект на духовността в името на трансцендентно-теономния ѝ източник. В този смисъл постът не е самоаскеза, придобиване на навици, разтваряне на окови, развързване на свързаното, отпускане на пленения дух в божествената свобода – накратко, не е само отрицателен момент в подвига, а и утвърждаващо, конструктивно начало. Това универсално положение на поста в подвига го прави основополагаща, отвътре и отвън действаща сила, двигател на Господнята работа. Може да се каже, че монашеството е непрекъснат пост и ненапразно св. Серафим е включил в ежедневното монашеско правило великопостната молитва „Господи и Владико на моя живот.