„Някой си попитал авва Антоний: какво трябва да правя, за да угодя на Господа? Старецът му казал: Пази, което ще ти заповядам: където и да идеш, винаги имай пред очите си Господа; каквото и да правиш, винаги го основавай на Божественото писание и където и да се намираш, не бързай да си тръгнеш оттам. Спазвай тези три заповеди и ще се спасиш”. „Захарий казва: Според мен, който се самопринуждава във всичко, този е монах”. Преди смъртта сиавва Йоан казал следното: „Никога не съм вършил своята воля и никога не съм учил на нещо, което преди това сам не съм изпълнил”.

Думите на авва Йоан трябва да се приемат като типични за светоотеческото и за аскетическото учителстване, т. нар. старчество, състоящо се в предаване на спасителни навици, придобити чрез личен подвиг и духовен опит за полза и спасение на ближния. „Монашеството е отделяне от всичко, с ума и сърцето непрестанно пребиваване у Бога. Монах е онзи, у когото всичко е така устроено отвътре, че съществува само Бог и всичко изчезва в Бога”.

Същността на аскетичното уединение – неразделно свързано с монашеството – Вишенският Затворник определя като пълна, радикална откъснатост: „В манастир си – значи си в уединение. Лошо живее в манастира който иска и там да общува с другите, както в обществото. Там трябва само едно да се познава: настоятелят или духовният отец и старец”.Въз основа на това може да се твърди, че монашеството противостои на онзи разпад, в който се разрушава човешката личност, откъсната в света от своя Източник, от корена на своето истинно битие, строй и устройство.

В монашеството хората помнят Бога, събират се в душевно-духовната си цялост (така да се каже, враствайки с душата си в духа) в целомъдрие, което е сила за вечността и основание,неосъдени да предстоят пред страшния престол на Господа на славата; като отдават всичко заради Христос, те събират нетленно съкровище на небето; възненавидели в себе си и в ближните временното и греховноразрушаващо и разрушаемо, те възлюбват в другия Божия образ –животворящ и неразрушим, който ги съединява в истинното и недостъпно за всяка тъмна сила братство в Христос.Замлъкват за света, за да беседват с Бога, да се молят за света. Съкрушението, въздържанието, борбата с похотта във всички разновидности естествено произхождат от задачата на монашеството като съвършено християнство. Гордостта, невъздържаността, робуването на страстите са непримиримо противни на Христовата светлина, а тук среден път няма. Има степени на възрастване и, уви, на падение. Предвид особеното значение на мълчанието в монашеския живот изобщо и в подвига на св. Серафим в частност ще приведем още свидетелства за него:

Авва Антоний: „Както за рибите е необходимо да бъдат във водата, така и за нас е нужно да пребиваваме в килията си, за да не би, като оставаме извън нея, да забравим за вътрешното бдение”.

Авва Диадох: „Както в банята често отваряните врати бързо изпускат топлината навън, така и душата, ако желае често да разговаря, макар и да казва нещо добро, губи собствената си топлина през вратите на езика. Добро е благовременното мълчание – то е майка на мъдрата мисъл”

Авва Дула: „Няма нищо равно на безмълвието и поста. Те ни помагат в борбата против врага; защото чрез вътрешния си взор дават острота на зрението”.

Авва Исаия: „Да мълчиш в килията си, означава сам себе си да поваляш пред Бога и с всичките си сили да се противиш на всеки помисъл, засяван от врага. Това означава да бягаш от света”

Авва Пимен: „Ако човек помни словата от Писанието „по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден (Мат. 12: 37), то нека по-добре да мълчим”

Авва Памбо, на въпроса – добре ли е да хвалим ближния си – отговарял: „Добре е, но по-добре е да се мълчи”.