Определено може да се каже, чежитието на човека е разкриване, утвърждаване и придобиване на неговотовечно, а биографията е описание на временното, защото човек е жив и вечен дотолкова, доколкото животът му ежитие, а не биография. Само по отношение на нея е страшно времето – tempotesrittore – свят е онзи, у когото не е останало нищо или почти нищо отбиографията. Житието е като икона, а биографията – като портрет. Житието е като светите мощи, биографията – като труп. Това не значи, че житие или икона отстраняват т. нар. формална истина. Елементи на биографията не само могат да присъстват в житието. Всъщност именно житието събира тези елементи с особено внимание и грижливост и затова често то е извънредно ценен свидетел, макар и изискващ своеобразен такт при използването му като исторически източник.

В житието тези детайли се осмислят от по-висша гледна точка, превръщат се в ценности, както и най-малките частици от мощите на светеца или въобще от неговите реликви. Иконността – ентелехията на портретността (биографията) – осмисля същата, преобразява я, събирайки в едно цяло винаги готовите да се разсипят нейни елементи.

В житието-икона присъстват същите детайли и материал, както и в биографията-портрет, но те са разположени и осветлени по друг начин. В житието-икона всичко е благообразно и според чина му по думите на апостола. Обратно, в биографията, тъй като е само биография (пък дори на най-великиягений), лесно могат да се открият фазите на трупното разлагане, за кратко удържани от лъжовната привидност наславата на този свят, която за искащия да види, а още повече за онзи, който в Христос се е кръстил и в Христос се е облякъл, изглежда като ужасно facies hippocratica (лице на мъртвец). Освен това изкушаваният от славата на този свят, разчитащият само на биографията търсач и поклонник на известносттатрябва да помни: славата на този свят, самохвалството в тленното и в греховното е жестоко и страшно безславие във вечността – пред Божието лице. Много са великите и безгрешнитена земята и в историята и те са най-малките, вечно умиращи нищожестватам. Похвалите и възвеличаванията, отдавани им тук от безбожниците, тамсе превръщат в тежки мъки и са катодърва в огъня.

Така пред нас светостта се изправя като върховна устойчивост, като неизтребима вечност и съвършена красота, преобразена в подвига и победила игото на естествените пропорции иестествените канони на човешката красота в нейната ентелехия. Ето защо в нея са прославени и просияват с неочаквана светлина както красивите, така и грозните, както силните, тъй и инвалидите, както здрави, така и болни, както юродивите, така и гениалните. Онзи, който чрез подвиг е придобил светостта, а с нея и блаженството, той става красив по различен начин – всеки според името си, според особеното и само нему дадено лице. Светостта е свят на безкрайно разнообразната, истинна, извечна и винаги нова красота, сияеща под общото небе на блаженството, което е Новият Завет.