Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.02.2018 08:54 - Александър Мошев; Най-ранни сведения за хуните
Автор: doktora757 Категория: История   
Прочетен: 3614 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 18.02.2018 10:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                           image
                       Император Атила (Тильо) от древния български род Дуло



 НАЙ – РАННИ СВЕДЕНИЯ ЗА ХУНИТЕ

 

Александър Мошев

 

 

 

Около произхода на хуните се спори поне от XVIII в., когато Жозеф Дьогин (1721–1800) идентифицира европейските хуни с познатата от китайските извори народност сюн-ну (hsiong-nu)[1]. По-късно тази хипотеза е възприета и популяризирана от Е. Гибън[2]. Въпреки някои опити за възражения[3], изглежда тя се налага като общоприета версия[4]. Интересно е, че когато Дьогин предлага хипотезата си, науката не разполага с никакви археологически и лингвистични данни, които да я подкрепят. Авторитетът на Дьогин е бил достатъчен, за да му се довери европейската историческа общност. Всъщност обаче, редица негови твърдения са меко казано спорни. Така например, той настоява, че китайската цивилизация е дело на колонисти от Древен Египет[5]. Това произволно мнение отдавна е отхвърлено, но идеята на Дьогин, че европейските хуни произхождат от Северен Китай все още има множество привърженици. Време е, това аксиоматично утвърдено становище в историографията да бъде подложено на преоценка от гледна точка на изворовите данни и археологическите находки[6].

Ще започна с кратък преглед на най-ранните сведения за хуните. Мишел Руш е категоричен, че за пръв път името “хуни” се появява у Плиний Стари през 75 пр. Хр.[7] В цитирания от него пасаж от “Естествена история”, обаче, не фигурира името на хуните. Ето точния превод на текста: След атакорсите са племената на туните и фокарите и касирите, които вече принадлежат към местните народи на Индия, разположени по средата по посока на скитите. Тези са канибали[8]. Това е записано в преписа от кодекс Laidensis Vossianus, датиращ от втората половина на IX в., който по общото мнение на изследователите е най-добрият ръкопис. Същото виждаме и в още четитри преписа от XI, XII и XIII в. Единствено в кодекс Florentinus Ricciardianus, изпълнен с доста грешки, вместо Thuni пише Chuni[9]. Аналогична е ситуацията с Орозий, който в съчинението си “Срещу езичниците” пише: inter Funos, Schytas, et Gandaridas mons Caucasus[10], т. е. Между фуните, скитите и гандаридите [се намира] планината Кавказ. В кодекса Vat. Pal. 829 освен Funos нечия ръка по-късно е добавила Hunos, а в по-късните прeписи срещаме само Chunos или Hunos.

Като най-ранно споменаване на хуните в Европа повечето автори отбелязват написаното от Дионисий от Александрия, наречен Периегет (II в.) Ето какво четем в неговия “Периегезис”: По ννοι,бреговете на Каспийско море живеят скитите на север, след това Ου следвани от каспиите и войнствените албани[11]. Според Ото Менхен-Хелфен обаче, нито един от ръкописите на Дионисий Периегет не съдържа името Ουννοι. В различните ръкописи фигурират θουννοι, ωνοι, ωννοι и други подобни, а в кодекс “а”, който по мнението на Менхен-Хелфен е “най-добър”, присъства името θυνοι[12]. Следователно, възникват сериозни съмнения, дали в случая действително става дума за хуните.

Засега оставям този въпрос и минавам към второто сведение, което предизвиква по-малко колебания относно достоверността си. В третата глава на своята “География” Птолемей отбелязва, че между бастерните и роксоланите живеят хуни (Χουνοι)[13]. За да установим точното местоположение на тези хуни, трябва да локализираме бастерните и роксоланите. Птолемеевите бастерни, както отбелязва и Ото Менхен-Хелфен, обитават днешна Молдова[14], а роксоланите са многократно споменавана народност от сармато-аланския кръг, населявала Европейска Сарматия, т. е. Северното Причерноморие. Тези данни водят Менхен-Хелфен към извода, че преди идването на Атиловите хуни в днешна Южна Русия е съществувала “племенна конфедерация” от хунски, келтски и други племена[15].

 Едуард Томпсън силно се съмнява, че тези хуни са идентични с Атиловите хуни и смята, че става дума за “съвпадение”[16]. За разлика от него, Лев Гумильов не поддържа тезата, че в случая има съвпадение или грешка на преписвача[17]. Той е категоричен, че Дионисий Периегет около 160 г. и Птолемей около 175–182 г. са засвидетелствали “идването на хуните в Прикаспието”[18]. Може да се отбележи, че това становище на Гумильов донякъде противоречи на изворовите данни, доколкото сведението на Птолемей сочи приблизително към района между реките Буг и Днестър, а не към Прикаспието.

От своя страна Васил Златарски пише: В първата половина на II век географът Марин Тирски знае хунните (Χουνοι) вече на европейските граници, и Птолемей (при импер. Марка Аврелий (161– 180) нарича р. Урал вече с турското му име Δάϊξ = Δαϊχ, у Менандра тур. Jajyq)[19].

Друго ранно споменаване на хуните откриваме в Анонимния римски хронограф от 354 г. (по-точно книгата Liber generationis mundi),  където присъства и името на българите, както и името на техния легендарен родоначалник Зиези[20]. За разлика от българите, които са представени като потомци на Сим, хуните (Hunni) са обявени за потомци на Яфет: Haec sunt autem gentes Iafeth tertio filio Noe a Midia usque ad speriam a parte Oceani adtendens ad aquilonem sic. Хуните са споменати след траки, бастарни, илири, македони, гърци, лигури и истри, а след тях са дауни (Dauni), япиги (Iapigii) и колабри (Colabri)[21].

 Менхен-Хелфен прави опит да обясни това ранно сведение за хуните, отбелязани сред балкански и средиземноморски народи, по твърде сложен начин. Той твърди, че източникът на Liber generationis е “Хрониката” на Иполит, писана преди 325 г.[22] В нея вместо името венети (Ουενετοί) погрешно е било изписано Ουεννοί.  По-късно в Liber generationis Ουεννοί става Vieni или Vienni. В латинския вариант, известен още като Barbarus Scaligeri, Vienni се превръща в Hunni. Дори Менхен-Хелфен да е напълно прав и всичко да се е случило точно по този начин, това все пак означава, че в средата на IV в. името на хуните е вече добре познато и че писарите не са колебаят да го поставят сред древните европейски народи.

Межу другото, интересен е фактът, че независимо един от друг същата “грешка” допуснали и арменските и коптските преписвачи на “Хрониката” на Иполит[23]. Моето лично мнение е, че няма никаква грешка, а става дума за автентично сведение. Някой от ранните споменавания на българи и хуни са обявени за интерполации и грешки на преписвачите, само защото в толкова древни времена не било възможно да се говори за тези етноси. Доколко подобни “аргументи” имат основание, ще разгледам по-нататък.

Въпросът с ранните сведения за хуните би могъл да се обобщи по следния начин: 1. Съществуват най-малко две достоверни сведения за хуни в Европа, датиращи от II в., както и две сведения, за които има съмнения в тяхната автентичност; 2. Тези ранни хроники никъде не отбелязват хуните като новодошъл азиатски народ, а просто като един от европейските народи.

Какъв в бил произходът на хуните според античните и средновековните летописци? На този въпрос не може да се отговори еднозначно, защото различните хронисти дават различни версии в зависимост от източниците, с които разполагат. При някои от тях играе роля и полетът на тяхното въобръжение. По-долу предлагам анализ на мненията, изказани през вековете за произхода на хуните, без да претендирам за съвършена изчерпателност.

Като начало ще се спра на един сюжет, който се среща в много от византийските исторически съчинения. Откриваме го у Зосим, Приск Панийски, Йордан, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Симеон Логотет, Лъв Граматик, Теодосий Мелитенски, Кедрин и най-късно в “Църковна история” на Никифор Калист (XIV в.)[24]. За първи път тази легенда се появява в “История” на Евнапий (ок. 347–ок. 420), от която до нас са достигнали само откъси.

Според това предание, готите и хуните дълго време живяли в съседство, без едните да подозират за съществуването на другите. Разделял ги Кимерийският босфор (дн. Керченски проток) и двата народа смятали, че отвъд хоризонта няма земя. Веднъж обаче, един бик, собственост на хуните, бил ухапан от конска муха и побягнал на другия бряг. Хунски пастир се втурнал след него и открил земя там, където дотогава смятали, че няма такава. Той се върнал и разказал за това на своите сънародници. Съществува и втори вариант, според който няколко хунски ловци преследвали елен, прекосили залива и с удивление видяли земя по-умерена по климат и подходяща за земеделие[25]. Те се върнали и съобщили за видяното на останалите хуни. Така или иначе, скоро хуните пресекли протока и атакували готите, които обитавали Кримския полуостров. Йордан в своята “Гетика” (писана около 550 г.)  разказва за тези събития по следния начин: Скоро, както Орозий предава, племето на хуните, най-страшното със своята жестокост, се опълчило срещу гетите. От древните предания научаваме за техния произход: Филимер, цар на гетите, син на Гадарих Велики, петият подред, управлявал гетите след тяхното излизане от Скандиа, и който, както казахме, влязъл в земята на Скития със своя народ, се сблъскал сред тамошното население с някакви жени-вещици, които нарекъл на родния си език “гел-урун”(heliarunnae – А. М.). Разбирайки, колко са зли, той ги прогонил надалеч от пределите си, обричайки ги на самотно скиталчество в пустошта.

Докато бродели из пустошта, ги видели нечисти духове, които се хвърлили в обятията им и така се съчетали с тях и дали началото на едно много свирепо племе, което живеело първо в блата – закърнели в развитието си, отвратителни и недорасли, дребни, едва приличащи на хора, само лекото подобие на човешка реч в езика им ги доближавало до човешките същества. Такъв бил произходът на хуните, които дошли в земята на гетите.

Този свиреп род, както съобщава историкът Приск, се заселил на по-далечния бряг на блатистото Азовско море. Освен в лова, където били опитни, те нямали никакви други умения. След като се разраснали до размерите на племе, те започнали да безпокоят другите народи със своето коварство и грабежи. Веднъж, търсейки дивеч, както обикновено, на отдалечения край на Азовско море, те видеки как една сърна неочаквано се появила пред погледа им, влязла в езерото и ту се спирала, ту продължавала напред, сякаш им указвала някакъв път.

            Ловците я последвали и прекосили пеш Азовскто блато, което те мислили за непроходимо, като море. Непознатата до трози момент земя на Скити    се разкрила пред нищо неподозиращите мъже и сърната изчезнала. Аз предполагам, че злите духове, от които хуните водят своя произхид, направили така от завист към скитите.

            Хуните, които изобшо не знаели за съшествуването на друг свят отвъд Азовско море, били изпълнни сега с възхищение от скитската земя. И тъй като били досетливи, повярвали, че тази пътека, за която никой до тогава не знаел, им се разкрила по божествено провидение. Те се завърнали при своя народ, разказали им за случилото се, започнали да възхваляват Скития и убедили своите хора да се отправят натам по пътя, който им показала сърната. Те принесли в жертва на Победата всички скити, които срещнали по пътя си при първото си влизане във тази земя. Останалите, които заловили, подчинили на себе си[26]. Очевидно е пристрастието, с които готът Йордан предава легендата за произхода на хуните. Едва ли можем да очакваме обективност от представител на народ, който попада под властта на хунската империя и губи в значителна степен своята независимост. Историята с вещиците и злите духове явно е предназначена за готската аудитория и цели по-скоро пропаганден ефект, представяйки хуните като “изчадия на злото”. Останалата част от описанието на Йордан повтаря вече споменатото предание за ловците и преследваното животно – бик, сърна, елен или кошута. За сравнение ромеят Прокопий Кесарийски (490/507–562), съвременник на Йордан, споменава само легендата за кошутата и ловците и не пише нищо за вещици и зли духове[27].

Една по-специфична версия на посоченото предание се е съхранила в унгарска легенда, записана от хрониста Симон Кеза, придворен секретар на унгарския крал Ласло IV Кун (1272–1290). Ето какво ни съобщава той: Когато започнало смесването на езиците, великанът Менрот се преселил в Евилатските земи, наричани Персия. Неговата жена Енет му родила двама сина, Хунор и Мадяр, от които водят началото си хунският и маджарският народ. Менрот освен съпругата Енет имал и други жени, които го дарили с много синове и дъщери. Тези синове и техните потомци също живеели в Персия. По телосложение и цвят на лицето приличали на хуните, но езикът им се различавал донякъде от хунския. Веднъж по време на лов в степта пред Хунор и Мадяр изскочила кошута. Те я подгонили, но тя се скрила в Меотидските мочурища. Дълго я преследвали, но не могли да я открият. След като пребродили мочурището, видели, че мястото е подходящо за отглеждане на добитък.

Върнали се при баща си и получили неговото съгласие да се поселят в мочурището, наречено Меотида. Земите край Меотида граничат с Персия и с изключение на един тесен провлак всичко е обкръжено от море, няма никакви реки, но има в изобилие трева, дървета, риба, птици, дивеч. Влизането и излизането е трудно.

Обикаляйки местата, на едно пусто място се натъкнали на останалите без мъжете си снахи и внуци на Белар. Те ги метнали ведно с богатствата има на конете и ги отвлекли. Заедно с децата заловили и двете дъщери на княз Дуло. За едната се оженил Хунор, а аз другата Мадяр. От тези жени водят началото си хуни и маджари…[28]. Виждаме каква метаморфоза е претърпяла легендата и колко анахронизми и географски несъответствия съдържа унгарската й версия. Все пак основната сюжетна линия е запазена, присъства и епизодът с елена (в случая кошута).

Къде са корените на този сюжет с явно митологичен характер? Както вече споменах, за първи път вариантът с пастира и бика, ухапан от конска муха, е разказан от Евнапий, ритор и историк, роден в град Сарди в Мала Азия[29]. Както вече отбелязах, до нас са достигнали отделни фрагменти от основния исторически труд на Евнапий “Продължение на историята на Дексип” благодарение на конспектите на Фотий (IX в.). Оказва се, че в архивите на Ватикана е имало ръкопис на Евнапий, който представлявал отделно съчинение за хуните. Според написаното от Боасонад през 1822 г., Мурет е видял в архивите на Ватикана въпросното съчинение на Евнапий[30]. През 1827 г. историкът Май получава от Ватиканските архиви един лист с откъс за хуните, както и други откъси от Евнапий, които отсъстват от “Библиотеката” на Фотий[31]. Кирил Милчев задава въпроса: къде е основното съдържание от съчинението на Евнапий за хуните и дали все още не се пази в тайните архиви на Ватикана?[32]

Отговорите на тези въпроси може би предстоят да бъдат дадени. За целите на моето изследване е важно, че Евнапий очевидно е автор, който е бил запознат детайлно с произхода на хуните. Друг е проблемът, доколко това, което днес е известно от неговите трудове, е действително написано от него. Ние не знаем и може би няма да научим никога, какво е било съдържанието на неговият труд, посветен на хунската история. Това, което е запазено в откъсите на Фотий, показва удивително сходство с древната легенда за Йо, разказана от Есхил и Аполодор[33]. Тази легенда д-р Ганчо Ценов преразказва по следния начин: Зевс се влюбил в Йо, но Хера от завист я превърнала в крава. Тогава Зевс приел образа на бик, но Хера, за да ги раздели отново, пуснала стършел върху кравата Йо. Подлудна от измъчващия я стършел, кравата Йо напуснала крайбрежието на Йоническия залив, спуснала се през Илирия към Хемус (Стара планина, сетне завила към югоизток, минала през земята на скитите и кимериите и преминала презТракийската теснотия от Европа в Азия, поради което тази теснина се арекла Бос-пор (волски брод или проход). Йо, според Аполодор, била преминала в Азия през днешния Босфор. Най-старият, Есхил, обаче казва, че Прометей бил казал на Йо, най-напред да тръгне по пътя на изток, където ще стигне до земята на скитащите се скити, но да не се доближава до тях, а да се отправи към морето. “Ти ще стигнеш, казал той, до реката Хибриста”. Но понеже било трудно да се премине през нея, то Йо да мине през Кавказката планина, от коятоп извирала реката Хибриста (Ибър, Марица) и да слезе от нея на юг. “Ти по този начин, казал Прометей, ще стигнеш до Киммерийския нос, който се мие от тясното устие на (Меотидския) канал. Него (носа) трябва смело да напуснеш и да преминеш Меотидския канал. Хората ще има много да приказват за тоя път и ще го нареричат Бос-пор (волски път)[34]. Тери Джоунс и Алън Ерейра смятат, че след като е разказал преданието за бика и конската муха, Евнапий е решил, че то твърде много прилича на Есхиловата история и го е променил. Той е стигнал до заключението, че всъщност става дума за преследване на елен от хунски ловци[35]. Дали действително промените в историята се дължат на Евнапий? По-скоро не. Вече видяхме, че легендата се изменя драстично в по-късните епохи, без Евнапий да има някаква заслуга за това. Епизодът с елена (в различните версии сърна или кошута) обаче остава. Очевидно, за да се съхрани столетия наред, той е имал по-дълбок смисъл за хуните и народите, които се идентифицират като техни потомци. Същото важи и за образа на бика.

И бикът, и еленът имат сакрално значение за народите на Балканите и Причерноморието. Петър Георгиев изследва корените на култа към бика в Балкано-Средиземноморския регион и показва, че той води началото си още от неолита[36]. Нещо повече, авторът смята, че като обект на преклонение и почит бикът въплъщава за местното население религията на Дионис и Зевс-Сабазий[37]. По-късно Римската империя налага на това население митраизма като религия-заместител, която е създадена от елементи на вече съществуващите на Балканите и Мала Азия религиозни култове[38]. В каква степен тезата на Петър Георгиев за произхода на митраизма съответства на историческата реалност, не е предмет на настоящето изследване. За мен има значение фактът, че Георгиев предлага приемливо обяснение за присъствието на бика в легендата за идването на хуните. Бикът ги води към “обетованата земя” отвъд Кимерийския босфор в ролята си на свещен образ на слънчевия бог.

Още по-интересен е проблемът с образа на елена. Юлия Боева проучва детайлно и добросъвестно различните аспекти на култа към елена и кошутата[39]. Според нея почитането на елена (респективно “еленицата”) е отглас на изключително древния, коренящ се в неолита, култ към Великата богиня-майка, която е била смятана за еленоподобна[40]. В този контекст бикът се явява образ на сина на Великата майка. В прехода към патриархалността синът-бик се диференцира като отделен бог и по-късно заема върховното място в пантеона на боговете[41].

Разбира се, бихме могли да потърсим обяснение за взаимозаменяемостта на бика и елена и на друго равнище. Ако допуснем, че въпреки напредналата християнизация, значителна част от поданиците на хунската империя са останали верни на слънчевия и астралния култ[42], то и бикът, и еленът са ярки носители на соларното начало[43]. Според Ханс Бидерман еленът и бикът са образували митично-космологична дуалистична система[44]. Дали в случая с легендата за идването на хуните става дума за проява на тази митологична система, днес е трудно да се каже. Важното е, че тази легенда не бива да се приема буквално като извор на достоверна историческа информация. По-скоро тя е свързана със сюжетите на хунската митология, които според мен са част от древната митология на Балкано-Причерноморския регион[45].

Интересно е да се проследи, с кои народи са били отъждествявани хуните от античните и средновековните автори. Ото Менхен-Хелфен и Едуард Томпсън систематизират данните от изворите по този въпрос[46]. Томпсън се отнася критично към твърденията на почти всички древни автори за произхода на хуните, изказвайки възхищението си само към сдържаността на Амиан Марцелин, който пише, че …племето на хуните, за което древните писатели са осведомени твърде малко, обитава отвъд Меотийското блато по посока на Ледовития океан и превъзхожда по дивостта си всяка мярка[47]. Ото Менхен-Хелфен пък не пести иронията си към Евнапий, когото нарича буквално въздух под налягане (windbag)[48].

Ако се абстрахираме от тези емоционални оценки, ще видим, че повечето антични и средновековни автори не правят споменатите отъждествявания между хуните и други народи от древността произволно и случайно. По-голямата  част от авторите са разполагали с надеждни осведомители, които са били отлично запознати със съотношението на силите в т. нар. “варварски свят” или са ползвали сравнително достоверни писмени източници. Ето защо, можем да вярваме на Синезий Киренски (ок. 370–412), който пише, че няма нови “варварски” народи, а само имената им са променени[49].

Филосторгий в своята “Църковна история”, писана между 425 и 433 г., поставя знак за равенство между хуните и неврите[50]. Трябва да се отбележи, че неврите са скитски народ, описан от Херодот като обитаващ земите в северната част на Скития между агатирсите, андрофагите и меланхлените[51].

Освен това хуните са отъждествявани с масагетите[52], царските скити[53] и кимерийците[54]. Кои са тези народи? За масагетите Херодот пише, че са многобройно и храбро племе и живеят източно от р. Аракс (дн. р. Кура, която се влива в Каспийско море) срещу иседоните[55]. Херодот съобщава и името на тяхната царица – Тамирис[56]. Следователно, става дума за етнос, населяващ пределите на Източна Европа, а не за пришълци от монголските степи. Различни автори свързват масагетите със скити, алани и саки, а някои изследователи дори предполагат, че етнонимът масагети е абстракция, доколкото не се среща в други извори освен Херодот и Страбон[57]. Стоян Шангов обаче е категоричен, че масагетите са мизийски народ[58], а Ганчо Ценов поставя знак за равенство между тях и гетите[59].

 Херодот определя царските скити като най-доблестното и най многобройното скитско племе[60]. Той уточнява, че техните владения се простират на юг до Таврическия полуостров, а на изток до рова, изкопан от потомците на слепите роби и до пристанището на Меотидското езеро, наречено Кремна[61]. Херодот допълва, че другите части на техните владения граничат с р. Танаис (дн. Дон). Страбон от своя страна пише: Цялата страна над въпросното крайбрежие между Бористен и Истър включва най-напред Гетската пустиня; след това са тирегетите; а след това са язигите сармати и така наречените базилеи и ургите, които са предимно номади, макар че малцина от тях се занимават със земеделие; тези народи обитават и около Истър, често пъти от двете страни.[62] Ясно е, че Страбон назовава с името базилеи, т. е. “царствени” същия етнос, който Херодот нарича “царски скити”. Страбон обаче ги причислява към сарматската група етноси. Виждаме, че в конкретния случай понятията “скити” и “сармати” до голяма степен се припокриват. Интересна е и двойката етноними гети – тирегети, която вероятно е във връзка с вече споменатите масагети. Не бих пропуснал да отбележа и факта, че според Страбон северно и южно от Дунав обитават народи от един и същ произход.

За кимерийците до нас са достигнали оскъдни писмени данни[63]. Валери Стоянов нарича предположенията за тяхната идентичност с шумерите чиста спекулация, но все пак допуска, че“…доколкото те могат да бъдат причислени към трако-фригийския клон на индоевропейската езикова общност, съпоставката *k°mer~*s°mer не е така фантастична[64]. И Валери Стоянов, и Милен Глушков обаче отбелязват съществуващото мнение за евентуално родство между кимерийците и кимбрите – един загадъчен народ, обитавал п-в Ютланд (Дания) и атакувал пределите на Римската империя през последното десетилетие на II в. пр. Хр.[65]

По-значим от гледна точка на настоящето изследване е фактът, че името на кимбрите (κίμβρος) се среща в няколко надписа от Танаис, а римският историк Помпей Трог съобщава, че когато понтийският владетел Митридат VI Евпатор (III в. пр. Хр.) търсел съюзници срещу Рим, той изпратил посланици при Cimbrii, Gallograeci, Sarmatae и Bastarnae.[66] Каквато и да е истината в конкретния случай, необходимо е да имаме пред вид, че кимерийците са идентифицирани с тракийското племе трери[67], а една група находки (предимно конска амуниция и оръжие), датиращи от IX/VIIIVI в. пр. Хр. и произхождщи от територията на Източна Унгария, Румъния и северните области на България и бивша Югославия са наречени “трако-кимерийски”.

Списъкът на народите, с които хуните са отъждествявани, не свършва дотук. В своята “Хроника” ромейският поет и хронист Константин Манаси (XII в.) описва делата на египетския фараон Сесострий (Сенусерт IIIXIX в. пр. Хр.). Един от подвизите на фараона е представен така:

                        На хуни прочее дари земята асирийска

                        а парти назва хуните, това ще рече скити.

                        И победител се завърна в деветата година.

                        Заграби всички в Азия държави и народи[68].

            Въпреки авторитетното и категорично становище на проф. Иван Божилов, че …Манаси няма ясна представа за етническите наименования, които използува и архаизира някои имена[69], бих си позволил алтернативна гледна точка. Нека да допуснем, че Константин Манаси е разполагал с източници на информация, които не са достигнали до нас. Възможно е, в тези документи да е било отразено едно твърде ранно присъствие на етноси от хунския езиков и културен кръг на територията на Древен Египет и Предна Азия. Това предположение не изглежда толкова невероятно на фона на археологическите разкрития в Северен Египет, разкриващи културата на т. нар. хиксоси или “царе-пастири”, които завладяват Египет през XVIIXVI в. пр. Хр.[70] Данните сочат определено сходство в материалната култура на хиксосите и конните народи от Причерноморието и Мала Азия. Още по-любопитно е присъствието в списъците на фараоните на имена като Хуни (2599–2575 г. пр. Хр.) и Уенис (Унас) (2356–2323 г. пр. Хр.)[71] Разбира се, не е изключено в случая да става дума за съвпадения, но някои писмени данни и археологически находки от по-късни епохи свидетелстват за хуно-българско присъствие в Египет[72].

            Византийският учен и писател Йоан Цец (1110–1180) пише:

                                     И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби

                                     и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,

                                     и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,                  

                         водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,

 на брой две хиляди и петстотин…[73]

            Това твърдение на Йоан Цец е многократно коментирано, но обикновено като пример за “архаизиране” от страна на византийските хронисти, а Томпсън директно го отхвърля като “фантазия”[74]. Трябва да имаме пред вид обаче, че Йоан Малала (ок. 491–578) пише почти същото: Казаният Ахил заминал с Атридите, като водел своя собствена войска от 3000 души, наречени мирмидонци, а сега – българи[75]. Прави впечатление отсъствието у Малала на етнонима “хуни”. То обаче е компенсирано в старобългарския превод на хрониката му, където след Болгаре е добавено и Оунну[76]. Дали има някаква особена причина Ахиловите мирмидонци да бъдат наричани “хуни” и “българи”, освен очевидната връзка с Тесалия, населена през Средновековието с българи[77]?

Лъв Дякон пише, като се позовава на Ариан, че Ахил бил скит и произхождал от градчето Мирмикион, на брега на Меотидското езеро. След като скитите го изгонили заради жестокия му и нагъл нрав, той се заселил в Тесалия. Като явно доказателство според Лъв Дякон за скитския му произход служат кройката на наметката му, закопчана с фибула, навикът да се сражава пеш (?!), русите коси и светлосините му очи и т. н.[78] Това описание би могло да бъде историографско клише, но от друга страна, не е изключено, хронистът да отразява реалното трако-пеласгийско присъствие в Северното Причерноморие. Става дума за  регион, в който многовековното трако-сарматско етнокултурно влияние е засвидетелствано категорично. Към този регион насочват и отъждествяванията с неври, кимерийци и царски скити.

Тук обаче се появвява още една възможна релация – т. нар. хиперборейски диагонал[79]. Терминът “хиперборейски диагонал” е въведен от Александър Фол като обозначение за зоната на интензивни етнорелигиозни контакти, която се простира между Югозападна и Североизточна Тракия. Аз бих си позволил да разширя обхвата на това понятие, защото смятам, че областите Беотия, Епир, Тесалия, Македония, Тракия, Мизия, Малка Скития и Северното Причерноморие (Кримският полуостров и Боспорското царство) имат пряко отношение към него. Всички тези области са сочени в изворите като зони на религиозно, културно и етническо присъствие на пеласги, траки (като обобщено понятие), кимерийци, скити, сармати и хуни.

В контекста на хиперборейския диагонал намират обяснение няколко интересни етнонима и топонима: народите хаони (χαόνοι)  (Епир) и хони (χωνοι) (Южна Италия) и епископия Хунавия (Χουναβία) (Епир)[80]. Неслучайно Елеонора Петрова акцентира връзката между етнонимите хони и хаони, съответно от Италийския и Балканския полуостров и хуни (Chunoi) от Мала Азия[81]. При очевидния хронологичен приоритет на етнонимите от Италия и Балканите пред етнонима “хуни” от Северното Причерноморие, логичен е въпросът: не тръгват ли хуните от Италия и Балканите към земите на север от Дунав, а впоследствие отново към първоначалните си поселища? Отговорът на този въпрос не може да бъде лесен и категоричен. Необходими са археологически, лингвистични, ономастични, антропологични и етноложки данни, за да се допълнят изворовите сведения и да се подреди цялостната картина. От прочетените писмени сведения за мен е ясно, че досега наложената представа за произхода на хуните, а най-вероятно и на българите следва да бъде преразгледана.

image 

Част от ареала на траките, които също биваха наричани, скити, гети (готи), сармати, мизи, "хуни", а после българи и "славяни"......



[1]
De Guignes, J.  Mйmoire historique sur l"origine des Huns et des T urcs. Paris, 1748; Idem. Histoire gйnйrale des Huns, des Turcs, des Mongols et des autres Tartares. T. IIII, Paris, 1756 – 1758. 

[2] Гибън, Е. Залез и упадък на Римската империя. Т. II. С., 2000, с. 115.

[3] Вж. Напр. Maenchen-Helfen, O. J. The Huns and the Hsiung-nu. – Byzantion. American Series, III. Т. XVII. 1944 - 1945, pp. 222–243; Томпсон, Э. А. Гунны. Грозные воины степей. М., 2008, с. 8.

[4] Особено силно е застъпено това становище в средите на руските и по-късно на съветските историци, въпреки, че там се среща и аргументирана критика. Вж. напр. Иностранцев, К. А. Хун-ну и Гунны (Библиографический обзор теорий о произхождении народа Хун-ну китайских летописей, о произхождении европейских Гуннов и о взаимних отношениях этих двух народов). ЖСРГОб. г. X. 1900, с. 353–386, 525–564 и противоположното становище на Иловайский, Д. И. Розискания о начале Руси. 2-рое изд. М., 1882; Същият. Дополнителная полемика по вопросам варяго-рускому и болгаро-гунскому. Т. III. М., 1886, 1902.

[5] Needham, J. et al. Science and civilisation in China. Vol. V. Cambridge, 1971, p. 540.

[6] Бих искал да уточня, че в различните исторически периоди под името “хуни” се разбират различни етнически формации. Първоначално това е един отделен етнос, по-късно “хуни” става сборен етноним за населението на огромната Атилова империя, а още по-късно името се използва за обозначение на различни народи, между които българи, авари, маджари и дори кумани. В настоящето изследване ще се опитам да повдигна завесата около произхода на най-ранните хуни, т. е. онази група хора или етнос, които са се самооопределяли като “хуни” и са били ядрото, около което се консолидира по-късната хунска империя.

[7] Руш, М. Атила. Номадското насилие. С., 2010, с. 55.

[8] Ab Attacorsis gentes Thuni et Focari et, iam Indorum, Casiri introrsus ad Scythas versi humanis corporibus vescuntur (Plinius. Nat. hist. VI, 55). Вж. също Maenhen-Helfen, O. J. The World of the Huns. Studies in Their History and Culture. Berkley – Los Angeles – London, 1973, p. 444.

[9] Maenhen-Helfen, O. J. Op. cit., p. 445.

[10] Orosius. Historia adversus Paganos. I, 2, 45; Gutschmid, A. von. Orosius. Ed. C. Zangermeister. Leipzig, 1889, p. vii.

[11] Geographi graeci minori, 149; Maenchen-Helfen, O. J. The World of the Huns, p. 446. За най ранните сведения относно хуните вж. също Гмыря, Л. Б. Страна гуннов у Каспийских ворот. Прикаспийский Дагестан в эпоху Великого переселения народов. Махачкала, 1995, с. 9

[12] Maenhen-Helfen, O. J. Op. cit., p. 446.

[13]  ‛Ροξολάνωνν και Βαστερνω δεΜεταξυ νοιΧου (Geog. III, 5, 10).

[14] Maenhen-Helfen, O. J. Op. cit., p. 447.

[15] Ibid., p. 454.

[16] Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 36.

[17] Гумилев, Л. Н. История народа хунну. Кн. 2. М., 1998, с. 265–266.

[18] Пак там, с. 265.

[19] Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. I. Ч. I. С., 1918, с. 22.

[20] Chronographus anni CCCLIIII, MGH, AA, Liber generationis, XV, p. 105; ЛИБИ, Т. I, С., 1958, с. 82.

 

[21] Chronographus anni CCCLIIII, p. 97.

[22] Maenhen-Helfen, O. J. Op. cit., p. 445; срв. Die griechischen christlichen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte, Hippolitus. T.4, 1929, S. 57, № 28.

[23] Срв. Markquart, J. Osteuropдische und ostasiatische Streifzьge. Leipzig, 1903, S. 462–463.

[24] Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 28–29.

[25] Пак там, с. 28.

[26] Гайд, С., Ц. Гайдарски (съставители). Тракийските хроники. С., 2010, с. 492–493.

[27] Прокопий Кесарийский. Война с готами. О постройках. М., 1996, с. 21–23.

[28] Сидоров, М. Блъгарианството. Религията на седемте. С., 1997, с. 39–40; срв. Laszlo, G. Etudes archelologiques sur l’ histoire de la societe et culture des avares. Budapest, 1955, p. 26.

[29] За Евнапий вж. Милчев, К. Първият български владетел. Епохата на европейската хунска империя и българите. С., 2009, с. 104–109; срв. Eunapii Sardiani. Vitas sophistarum et fragmenta historiarum recensuit notisque illustravit I., Accedit anotatio Dan. Wyttenbachii V.2., Amstelodami, 1822.

[30] Милчев, К. Цит. съч., с. 104–105.

[31] Пак там, с. 105.

[32] Пак там, с. 107.

[33] На този факт са обърнали внимание редица автори: от Александър Василиев през Едуард Томпсън и Ганчо Ценов до Тери Джоунс и Алан Ерейра. Вж. Ценов, Г. Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство. С., 1940, с. 42–44; Същият. Кроватова България и покръстването на българите. Пловдив, 1998, с. 29–30; Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 30–31; Джонс, Т., А. Эрейра. Варвары против Рима. М., 2010, с. 250–251.

[34] Ценов, Г. Кроватова България, с. 29. Вж. също Apollodor. Ed. Wagner, II, 7–8; Aeschil, Prometheus, p. 703 et cet.

[35] Джонс, Т., А. Эрейра. Цит. съч., с. 250; Blockley, R. C (ed.). The Fragmentary Classicising Historians of the Later Roman Empire: Eunapius, Olimpiodorus, Priscus and Malchus. 2 V. Cairns–Liverpool, 1981–3.

[36] Георгиев, П. Убий Сабазий, убий българина. С., 2010, с. 77.

[37] Пак там, с. 91.

[38] Пак там, с. 60.

[39] Боева, Ю. Мъдростта на Великата майка. С., 2010, с. 113–156.

[40] Пак там, с. 138.

[41] Пак там.

[42] За слънчевия култ при хуните вж. Руш, М. Цит. съч., с. 172.

[43] Фоли, Дж. Энциклопедия знаков и символов. М., 1997, с. 339; Бидерман, Х. Речник на символите. С., 2002, с. 120–122. За елена в българските митологични представи вж. Георгиева, И. Българска народна митология. С., 1983, с. 40–35; Стойнев, А. Светогледът на прабългарите. С., 1986, с. 107– 108.

[44] Бидерман, Х. Цит. съч., с. 120.

[45] За елена и бика (тура) като митологични прародители и водачи към нови земи вж. Мороз, Й. Вълшебният елен и светиите. С., 2010, с. 245–269.

[46] Maenchen-Helfen, O. J. The World of the Huns, pp. 5–9; Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 31–37.

[47] Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 34.

[48] Maenchen-Helfen, O. J. The World of the Huns, p. 9.

[49] Руш. М. Цит. съч., с. 18. Срв. Maenchen-Helfen, O. J. The World of the Huns, p. 7; Fitzgerald, A. (trans.) The Essays and hymns of Synesius of Cyrene. Oxford, 1930, pp. 1, 27.

[50] Maenchen-Helfen, O. J. The World of the Huns, p. 8; Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 31.  Стоян Шангов превежда този пасаж така: “Вижда се,  че уните са идентични с тези, които в старо време се казваха Неури. Техните селища бяха до полите на Рифейските планини, от дето извира реката Дон (Карпатите – бел. С. Ш.)” (Шангов, С. С. Българска история. Т. I. Болг–Кубрат. С., 1923, с. 75).

[51] Геродот. История в девяти книгах. Л., 1972, с. 212 – 213.

[52] Themistius, Orationes,  XV. Hardiun, 1684, p. 207c.

[53] Zosimus, IV, 20, 3.

[54] Прокопий Кесарийский. Война с готами, с. 21.

[55] Геродот. История вдевяти книгах, с. 75.

[56] Пак там, с. 76.

[57] Пак там, с. 508; Глушков, М. Изчезналите номади на евразийските степи – неразбулената мистерия. Шумен, 2010, с. 51–59.

[58] Шангов, С. С. Цит. съч., с. 75.

[59] Ценов, Г. Хуните, които основаха българската държава, с. 36.

[60] Геродот. История в девяти книгах, с. 192. За релацията царски скити – хуни вж. съшо Даскалов, Д. П. Българите – потомци на царствените скити и сармати. Най-ново изследване по историко-археологически паметници. С., 1913, с. 47–48, бел. 101.

[61] Пак там.

[62] Страбон. География. T. VII. Кн. VI–VIII. С., 2007, с. 89–90. (…μεθ’ οὺς οι ’Ιάζυγες Σαρμάται καὶ οι ̉ργοι...Βασίλειοι λεγόμενοι καὶ Ου)

[63] Вж. обобщение по въпроса в: Кратка енциклопедия тракийска древност. С., 1993, с. 145–146; Стоянов, В. Евразийският свят до появата на тюркитe. – Историческо бъдеще, 1–2, 2003, с. 3–45; Глушков, М. Цит. съч., с. 46–50.

[64] Стоянов, В. Цит. съч., с. 44–45.

65 Стоянов, В. Цит. съч., с. 44–45; Глушков, М. Цит. съч., с. 49–50.

 

 

 

[66] Стоянов, В. Цит. съч., с. 44–45, бел. 91; срв. Vernadski, G. Der Sarmatische Hintergrund der germanischen Vцlkerwanderung. – Saeculum, 2, 1951, S. 340–392.

[67] Кратка енциклопедия тракийска древност, с. 144; Трубачев, О. Н. Indoarica в Северном Причерноморье. М., 1999, с. 11, 16.

[68] Хрониката на Константин Манаси. Зората на българската епика. С., 1992, с. 61.

[69] Пак там, с. 226, бел. 19.

[70] Вж. Рол, Д. Проверката на времето. Библията – мит или история. С., 1999, с. 268–273, 286–289.

[71] Пак там, с. 30; срв. Авдиев, В. И. История Древнего Востока. Л., 1948, с. 159, 161.

[72] Diethard, J. “Bulgaren” und “Hunnen” in Дgipten. – Reiterfцker aus dem Osten. Hunnen + Awaren. Burgenlдdische Landesausstellung 1996. Begleitbuch und Katalog. Wien, 1996, S. 254–257; Рашев, Р. Прабългарите през V–VII век. В. Търново, 2000, с. 70. За по-нови данни по въпроса вж. Нанкинов, Д. Древнобългарски имена на птиците. С., 2010, с. 23–24.

[73] ГИБИ. Т. X. С., 1980, с. 104; Гюзелев, В. (съст.). Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България. С., 1981, с. 23; Табов, Й. Българи в Троянската война.  – В: Българи в античния свят. Сборник статии. Съст. Й. Табов. С., 2006, с. 7–51; Георгиев, П. Цит съч., с. 3.

[74] Томпсон, Э. А. Цит. съч., с. 32.

[75] ν λεγομένωνΕίχονιδίον στρατίον τω Μυρμιδόνων τότε νυνὶ δέ λεγομένων Βουλγάρων (Joannis Malalae. Chronographia. Ex. rec. L. Dindorfii. Bonnae, 1831, p. 937). Срв. Иречек, К. История на българите. С., 1929, с. 49, бел. 37; Moravcsik, G. Byzantinoturcica. Berlin, 1958, S. 207, 234. Дюла Моравчик без особени аргументи смята, че посоченият пасаж е “късна интерполация”.

[76] Горина, Л. В. Болгарский хронограф и его судьба на Руси. С., 2005, с. 181. Срв. Дринов, М. Избрани съчинения. Т. I. Трудове по българска и славянска история. С., 1971, с. 69, 221, 362.

[77] Почти дословно същото сведение срещаме и у византийския поет от първата половина на XIV в. Константин Хермониак, но там вместо “хуни” фигурира “унгарци” (Гюзелев, В. (съст). Цит. съч., с. 116).

[78] Лев Диакон. История. М., 1988, с. 78–79, 210–211. Вж също Табов, Й. Цит. съч., с. 7–8; Попова, Р. Тракийската култура в Северното Черноморие до III век. С., 2010, с. 180.

[79] Фол, А. Хиперборейският диагонал. – Векове, 1984, 6, с. 78–79; Lazova, T. The Hyperboreans. A Study in Palaeo-Balkan Tradition. Sofia, 1996.

[80] Георгиев, П. Цит. съч., с. 138; Страбон. География. T. VII. Кн. VIVIII, с. 10, 22;  Мошев, А. За произхода на топонима Хунавия (Българи, авари и кумани в района на Драч през Средновековието). – Минало, 2007, 1, 38-46.

[81] Петрова, Е. Бригите на централниот Балкан во II и I милениум пред н. е. Скопjе, 1996, с. 187. Интересно е, че по повод произхода и прародината на хуните Стоян Шангов пише още през 1923 г. следното: Част от уните живели в Европа, а друга част – в Мала Азия под името Маутани или “Уун-Мънду” – (Уни Мидияни)…дефиницията уна или уни по времето на Пердаите (фараоните) включвало  в себе си понятието за този народ от Мауния, която заключавала днешния Балкански полуостров, Сицилия, островите в Архипелага, земята на Етруските, които тоже минавали за уни…(Цит. съч., с. 66).

 




Гласувай:
5


Вълнообразно


Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 5047027
Постинги: 508
Коментари: 1949
Гласове: 3338
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031